Решение № 519 от 28.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1217/2008 г.

Решение № 519 от 28.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1217/2008 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Мария Иванова Производството е по чл.218а и сл. от ГПК, отм., вр. с пар. 2 от ПЗР на ГПК. Обжалваното решение, приема следното: Производството по делото е образувано по предявени от Ц. П. С. против "Д" ООД искове с правни основания чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86 ЗЗД. Твърди се в исковата молба, че в периода 1.01.1998 г. - 10.03.1999 г. страните са били в трудово правоотношение, прекратено със заповед на управителя на дружеството № 2/10.03.1999 г. С решение от 26.07.2000 г. по гр. д. № 2134/99 г. на СРС, оставено в сила с решение от 11.02.2001 г. по гр. д. № 4557/00 г. на СГС, оставено в сила с решение от 20.02.2004 г. по гр. д. № 1251/02 г. на ВКС, уволнението на ищцата е признато за незаконно и отменено, същата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност и й е присъдено обезщетение по чл. 225 КТ за шест месеца. Възстановеното трудово правоотношение отново е било прекратено на основание чл. 325, т. 2 КТ. Твърди се, че за периода 1.01.1998 г. - 20.02.2004 г. й се дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 8355,12 лв., което не й е изплатено, въпреки отправената до ответника нотариална покана от 31.03.2004 г. Иска се присъждане на сумите 83355,12 лв. - обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за периода 1.01.1998 г. - 20.02.2004 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното й изплащане, както и сумата 197,12 лв. - обезщетение по чл. 86 ЗЗД за периода 31.03.2004 г. до предявяване на иска. С обжалваното решение от 10.04.2007 г. по гр. д. № 1943/2006 г. по описа на Софийски градски съд е отменено решение от 06.04.2006 г. по гр. д. № 4758/2004 г. по описа на Софийския районен съд в частта, с която "Д" ЕООД е осъдено да заплати на Ц. П. С. сумата 5149, 72 лв. - обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за периода 10.03.1999 г. - 20.02.2004 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното й заплащане и сумата 129,15 лв. - обезщетение за забавено плащане на посочената главница за периода 31.03.2004 г. - 7.06.2004 г. и вместо това е постановил решение, с което е отхвърлил исковете за посочените суми. Оставено е в сила решението на районния съд в частта, с която "Д" ЕООД е осъдено да заплати на Ц. П. С. сумата 1504, 28 лв. - обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за периода 01.01.1998 г. - 10.03.1999 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното й заплащане. За да постанови този резултат въззивният съд е приел от фактическа страна, че от 1.04.1994 г. до 10.03.1999 г. ищцата е била в трудово правоотношение с ответното дружество, прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ, със заповед № 2/10.03.1999 г. С решение № 218 от 20.02.2004 г. по гр. д. № 1251/02 г. на ВКС е оставено в сила решение от 11.02.2001 г. по гр. д. № 4557/00 г. на СГС, с което е отменено като незаконно уволнението, извършено със заповед № 2 от 10.03.1999 г., ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност и е присъдено обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за шест месеца. След 20.02.2004 г. трудовото правоотношение с ищцата отново било прекратено на основание чл. 325, т. 2 КТ. В трудовата й книжка е отразено като трудов стаж времето от 10.03.1999 г. до 20.02.2004 г. С нотариална покана, получена от работодателя на 6.04.2004 г., ищцата е поканила ответното дружество да й заплати обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за периода 10.03.1999 г. - 26.03.2004 г. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза е прието, че за периода 1.01.1998 г. - 10.03.1999 г. размерът на дължимото обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за 18 работни дни неползван платен годишен отпуск възлиза на 1504,29 лв., а за периода 1.01.1998 г. - 20.02.2004 г., за 141 работни дни неползван платен годишен отпуск, в размер на 8157,86 лв. От правна страна е прието, че искът по чл. 224, ал. 1 КТ е основателен за периода 1.01.1998 г. - 10.03.1999 г., тъй като в този период между страните е съществувало трудово правоотношение и ищцата не е ползвала 18 работни дни от полагаемия й се платен годишен отпуск. Прието е, че за посочения период ищцата основава претенцията си на нов факт - последвало след възстановяването й на работа повторно прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325, т. 2 КТ, който факт не е преклудиран от силата на пресъдено нещо на решението от 11.02.2001 г. по гр. д. № 4557/00 г. на СГС, с което е уважено направеното от работодателя възражение за прихващане между обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ и изплатените обезщетения по чл. 220, ал. 1 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ. Прието е, че за периода 10.03.1999 г. - 20.02.2004 г. не се дължи обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ, тъй като през този период между страните не е съществувало трудово правоотношение и ищцата не е имала право на платен годишен отпуск. Така постановеното решение на въззивния съд е валидно, допустимо и правилно. Правилни и законосъобразни са изводите на съда за основателност на иска за присъждане на обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за периода 1.01.1998 г. - 10.03.1999 г. в размер на 1504,28 лв., ведно със законната лихва върху тази сума считано от предявяване на иска до окончателното й изплащане. В посочения период ищцата е била в трудово правоотношение с ответното дружество и е имала право на 24 работни дни платен годишен отпуск. Ползвала е 6 дни платен годишен отпуск, поради което за останалите неизползвани 18 работни дни е придобила право на парично обезщетение при прекратяване на трудовото й правоотношение на основание чл. 325, т. 2 КТ, извършено след от 20.02.2004 г. Отводът за пресъдено нещо по чл. 224 ГПК (отм.) е неоснователен. Действително, с влязлото в сила съдебно решение, с което е отменено като незаконно предходното уволнение на ищцата, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ, е уважено направеното от работодателя възражение за прихващане между дължимото обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ и изплатените при уволнението обезщетения по чл. 220, ал. 1 КТ и по чл. 224, ал. 1 КТ. С иска, по който е образувано настоящото дело, правото на обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за периода 1.01.1998 г. - 20.02.2004 г. се основава на факт, възникнал след влизане в сила на постановеното решение - повторно прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325, т. 2 КТ, извършено след 20.02.2004 г., поради което не би могло да се приеме, че спорът, предмет на настоящото дело, е разрешен със сила на пресъдено нещо и предявеният иск е недопустим. Твърдението за наличие на трудово правоотношение между ищцата и друго дружество за периода 1.01.1998 г. - 10.03.1999 г. е недоказано /данните по делото сочат, че такова е възникнало от месец юни 1999 г./. Недоказано е и твърдението за заплащане на обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за периода 1.01.1998 г. - 10.03.1999 г. Неоснователен е доводът, че обжалваното решение е постановено в противоречие с чл. 224, ал. 1 КТ и с чл. 354 КТ в частта, с която е отхвърлен искът за присъждане на сумата 5149, 72 лв. - обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за периода 10.03.1999 г. -20.02.2004 г., както и за сумата 197, 12 лв. - обезщетение по чл. 86 ЗЗД. Законосъобразно въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките на чл. 224, ал. 1 КТ за присъждане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск за посочения период. През този период ищцата не е била в трудово правоотношение с ответното дружество, не е полагала реално труд и не е имала право на платен годишен отпуск. Правото на платен годишен отпуск за времето след незаконно уволнение се поражда след отмяната уволнението и встъпването на заеманата преди това длъжност, за реално положен труд занапред. След отмяна на уволнението трудовото правоотношение се възстановява занапред, а фикцията по чл. 354 КТ признава за трудов стаж времето от незаконното уволнение до отмяната му, през което не е съществувало трудово правоотношение, с цел да не бъдат лишени незаконно уволнените работници или служители от правата, произтичащи от факта трудов стаж /осигурителен стаж, за пенсия и др./. Наличието й, обаче, не дерогира липсата на трудово правоотношение през този период и не поражда право на платен годишен отпуск. Не са налице сочените в касационните жалби основания за отмяна на въззивното решение в атакуваните части, поради което и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.), същото ще следва да бъде оставено в сила в тази част. По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение