Определение № 55 от 09.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1758/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД, чрез пълномощника му адв. Д. Х. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 414/08.04.2024 г., постановено по в. т. д. № 13/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 12 с-в, в частта, в която е уважен предявеният от К. Г. К. срещу „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 15000 лв., представляваща заместващо обезщетение за причинените му неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания вследствие на настъпило на 24.09.2019 г. застрахователно събитие, ведно със законната лихва върху главното парично притезание от 03.02.2022 г. до окончателното му заплащане. Като необжалвано въззивното решение е влязло в сила в частта, в която този иск е отхвърлен до сумата от 30000 лв. (съобразно претендирания размер във въззивната жалба, подадена от въззивника-ищец). Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е необосновано – макар и от събраните по делото доказателства да се установявало, че поведението на водача на процесния лек автомобил, чиято деликтна отговорност е била обезпечена от ответното застрахователно дружество през релевантния период чрез договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, не е виновно, тъй като ударът между МПС и пешеходеца е бил непредотвратим, въззивният съд е достигнал до фактическия извод, че застрахованият водач на лекия автомобил е имал обективната възможност своевременно да възприеме пострадалия и да предприеме действия за ненастъпване на релевантния вредоносен резултат. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроса: 1. „В кой момент, при установеното по делото, пешеходецът е станал непосредствена и предвидима опасност за водача на лекия автомобил? С оглед на този момент ПТП било ли е предотвратимо за водача на автомобила?“ (по този въпрос се твърди противоречие с ТР № 28/28.11.1984 г. по н. д. № 10/1984 г. на ОСНК на ВКС; решение № 249 по н. д. № 988/2016 г. на ВКС, I н. о.; решение № 50052/13.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 648/2022 г., II т. о. и решение № 33/2.05.2019 г. по гр. д. № 1787/2018 г. на ВКС, ІV г. о.); 2. „Следва ли съдът да формира мотиви на формални постановки, за които по делото няма фактически твърдения или събрани доказателства?“; 3. „При преценка за наличие на случайно събитие по смисъла на чл. 15 НК допустимо ли е съдът да формира мотивите си, базирайки се на факти, обуславящи противоправност на деянието, без да изследва конкретно установени обстоятелства от значение за преценката, сочения за делинквент дали е могъл или е бил длъжен да предвиди общественоопасните последици?; 4. „В светлината на ТР № 28/28.11.1984 г. по н. д. № 10/1984 г. следва ли моментът на възникване на опасност за движението да се преценява за всеки конкретен случай и съобразно установените безспорно по делото факти и обстоятелства, съобразно приетото от практиката схващане, при преценка дали има виновно поведение на водача и нарушаване на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП винаги трябва да се изследва конкретната пътна обстановка, мястото на удара, както и поведението на пострадалия пешеходец с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие като опасност за движението, като е необходимо да се даде обоснован отговор дали водачът на МПС е бил длъжен да очаква възникване на опасност на пътя съобразно конкретната пътна обстановка и поведението на пострадалия, възможно ли е било от обективна и субективна страна той да е възприел пострадалия като опасност и дали има виновно нарушение на конкретни правила за движение?“ и 5. „Движението на пешеходец, успоредно на пътното платно и без ясно подадени сигнали за намерение за навлизане на платното за движение, представлява ли предвидима опасност за участващите в движението водачи на МПС?“ (по въпросите от т. 2 до т. 5, вкл. касаторът счита, че правният им отговор ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото - селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните в настоящото исково производство не са спорни следните правнорелевантни факти: настъпилото ПТП, неговият момент, пострадалият и извършителят – той е застрахован при ответното застрахователно дружество по договор за задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Възприемайки фактическите изводи, до които са достигнали приетите като компетентно изготвени и неоспорени от страните САТЕ, апелативният съд е счел за установена следната динамика (механизъм) на процесното ПТП: пешеходецът е пресичал неправилно, като е преминал шосето на необозначеното за това място; изскочил е внезапно пред процесния лек автомобил, без неговият водач да е могъл да го възприеме и проследи на пътното платно. Изяснил е, че делинквентът е могъл да види пострадалия в момента, в който той е тичал по насрещния тротоар, с намерение да пресече. Водачът е спрял при изскачането на пешеходеца - пред него, но го е ударил, като при развитата от него скорост (25 км/ч към момента на удара), обективно е било невъзможно внезапно да спре – без да настъпи ударът. От друга страна обаче, в близост до настъпване на процесното ПТП се е намирала тролейбусна спирка до Софийския Университет, поради което, макар и на процесното място да не е било предвидено за пресичане на пешеходци, при спрял тролейбус то е представлявало район, в който делинквентът е следвало да управлява автомобила с ниска скорост и с повишено внимание. Следователно, водачът бил нарушил правните задължения, регламентирани в чл. 20, ал. 2 ЗДвП – в конкретния случай не се е съобразил нито с характера и интензивността на движението, нито с конкретните условия на видимост, колкото и трудно да е било това за него. Въззивният съд е съобразил обстоятелството, че действително водачът на лекия автомобил не следвало да управлява МПС с прекалено ниска скорост, за да не затруднява движението на останалите ППС, но от друга страна, скоростта на движението би трябвало да е съобразена с конкретната ситуация, вкл. и с факта, че в близост на спирка на градския транспорт следва да се преминава с ниска скорост и повишено внимание. При така приетите за установени правнорелевантни обстоятелства апелативният съд е обосновал правния извод, че ищецът е доказал, че водачът на лекия автомобил е осъществил фактическия състав на непозволеното увреждане, поради което дължи обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди. Счел е обаче, че пострадалият също е допринесъл чрез своето противоправно поведение за настъпване на релевантния вредоносен резултат – той не е следвало да пресича на необозначено за пешеходци място, тъй като е имало трафик на шосето от движещи се автомобили, като е бил длъжен да не предприема преминаване между тях. Въззивният съд е съобразил обстоятелството, че пострадалият внезапно е изскочил пред лекия автомобил, като неговият водач, макар и да е управлявал автомобила с ниска скорост, не е могъл да спре без да не настъпи удар с пешеходеца. От своя страна ищецът е нарушил правните задължения, уредени в чл. 114 ЗДвП - да не навлиза внезапно на платното за движение и да не пресича платното при ограничена видимост. Той е слязъл на пътното платно при образувана колона от автомобили, без да е имал видимост към движещите в насрещното платно автомобили, като внезапно е изскочил пред движещия се автомобил, вследствие на което е настъпил релевантният удар. При така приетите за установени правнорелевантни факти апелативният съд е обосновал правното съждение, че процесното ПТП е осъществено при наличието на съпричиняване от двамата участници в движението - при съотношение 70% за пешеходеца и 30% за водача на лекия автомобил. Въззивният съд е изследвал фактите, обуславящи определянето на размера на заместващото обезщетение за причинените на пострадалия от процесното ПТП болки и страдания (съобразно критериите за справедливост, установени в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД) – ищецът е постъпил в болница, кракът му бил гипсиран, но е отказал оперативно лечение и сам преждевременно е напуснал болницата, вследствие на което лошо е зараснало коляното на крака, довело до изкривяването му и до продължаващи към настоящия момент болки и страдания и затруднено ходене. Като е съобразил увредата - фрактура на дясна фибула, фрактура на латерално, табиално плато, охлузване на дясно коляно и подбедрица, възрастта на пострадалия към датата на ПТП - 69 години, продължителното възстановяване от 5-6 месеца, въздействието на инцидента върху психическото и неврологичното му състояние в посока на влошаване, както и състоянието в момента на крака - скъсен и с невъзможност за сгъване в коляното, както и обстоятелството, че болките и страданията, и затрудненото ходене продължават и към настоящия момент, а и ще продължат ако на коляното не се постави изкуствена става в бъдеще, апелативният съд е счел, че размерът на справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди възлиза на сумата от 50000 лв. Като е съобразил и установения принос на участниците в релевантното ПТП, въззивният съд е приел, че предявеният пряк иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД е основателен за сумата от 15000 лв. (50000 лв. х 30%), като той е уважен до този размер. Първият (материалноправният) въпрос, уточнен от настоящия съдебен състав съгласно тълкувателните разяснения по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, „В кой момент пешеходецът се явява непосредствена и предвидима опасност за водача на моторно превозно средство и от кой момент пътно-транспортно произшествие би било предотвратимо за него?“, отговоря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване (той е от значение за изхода по настоящото дело, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните съждения на съда), поради което следва да се извърши проверка дали обжалваното решение не е постановено в противоречие с ръководните указания по точното тълкуване и прилагане на материалния закон, дадени в ТР № 28/28.11.1984 г. по н. д. № 10/1984 г. на ОСНК на ВС. Тъй като въззивното решение е допуснато до касационно обжалване при допълнителната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не следва да се разглежда специалния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (правните въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото). На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът трябва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер общо от 300 лв. – за разглеждане на предявения осъдителен иск. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение