Определение № 2921 от 11.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 2099/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Юробанк България“ АД срещу решение № 863 от 23.06.2023 г. по т.д. № 1987/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд, поправено с решение № 835 от 13.07.2024 г., в частта, с която са потвърдени решение № 18 от 30.07.2020 г. по т.д. № 60/2019 г. по описа на Окръжен съд - Видин, в частта, с която са отхвърлени предявените от „Юробанк България“ АД против З. Т. Т. и Г. Л. Т. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК за установяване, че съществуват вземанията на „Юробанк България“ АД, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ № 2941- РЗ от 06.10.2017 г. по ч. гр.д. № 2941/2017 г. по описа на Районен съд – Видин, за горницата над сумата 2439,08 швейцарски франка до пълния претендиран размер на главницата от сумата 58 578,88 швейцарски франка; за сумата 1469,18 швейцарски франка - банкови такси за периода от 18.10.2014 г. до 01.10.2017 г., и за горницата над сумата 240 лв. до сумата от 489,60 лева - нотариални такси за периода от 25.08.2017 г. до 01.10.2017 г., и решение № 65 а от 22.10.2020 г. по т.д. № 60/2019 г. по описа на Окръжен съд - Видин, с което е оставено без уважение искането на ищеца за допълване на решение № 18 от 30.07.2020 г. по т.д. № 60/2019 г. по описа на Окръжен съд - Видин на основание чл. 250 ГПК, и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално неправилно предвид постановяването му в противоречие на процесуалния и материалния закон. Излага, че решението е неразбираемо, съдържа противоречиви мотиви и необосновани изводи, които не отговарят на изискванията на формалната логика. Изтъква, че въззивният съд не се е произнесъл по оплакванията на ищеца по двете депозирани въззивни жалби, включително защо намира клаузата на чл. 23 от процесния договор за неравноправна и защо приема, че ответниците при доказано усвояване на кредита не следва да върнат получената в заем сума. Сочи, че е напълно необоснован изводът на съда защо при установения от него факт за настъпила предсрочна изискуемост на кредита към 21.08.2017 г. присъжда единствено падежирани вноски по кредита за посочения в решението период. Поддържа, че в тази част решението противоречи на ТР 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Подчертава, че страните никога не са сочили валутата евро като относима към процесния договор за кредит, но в нарушение на диспозитивното начало въззивният съд е обсъждал дълг в последната валута. Сочи, че липсват каквито и да е мотиви защо въззивният съд счита за неоснователни оплакванията по жабата на ищеца срещу постановения отказ да бъде допълнено решението на ОС – Видин и защо потвърждава последното решение като правилно. По тези доводи моли решението да бъде отменено в обжалваната му част като неправилно.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Допустимо ли е съдът да приеме клауза от договора за кредит за неравноправна, без да е посочил как е стигнал до този извод, на какво се основават правните му изводи и без да посочва съответно приложимата законова разпоредба, която същият счита, че следва да намери приложение?

2. Допустимо ли е въззивният съд да не се произнесе по всички направени искания и възражения във въззивната жалба? Ако да, при какви хипотези може да бъде сторено това?

3. Може ли съдът да присъди само падежиралите вноски по договора за кредит, при положение че е констатирал и изрично е посочил, че не е спорно обстоятелството, че е настъпила предсрочна изискуемост?

По първите два въпроса подържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката по ТР 1/2013 г. на ОСГТК, а по третия в противоречие с ТР 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, с което обосновава искане за допускане на касационно обжалване при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Излага доводи, че решението е очевидно неправилно, с което обосновава допускането му до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК.

Ответниците по касация, З. Т. Т. и Г. Л. Т., оспорват касационната жалба като неоснователна. Считат, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излагат доводи за правилност на въззивното решение. Претендират присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че при съобразяване даденото задължително тълкуване с т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г., постановено по т.д. № 4/2013 г. по опис на ОСГТК на ВКС, в тежест на ищеца е да докаже, че е уведомил длъжника, че ще счита целия кредит за предсрочно изискуем. Посочил е, че не е спорно, че датата е 21.08.2017 г. и длъжниците са уведомени, поради което е обобщил, че целият кредит е станал предсрочно изискуем. Изтъкнал е, че задължението е в размер на суми, които следва да се превалутират, за да се избегне събиране на вземане по нищожната клауза от договора, която не е била ясна на кредитополучателите, и вследствие от нея връщането на суми се е допълнително завишило от курсовата разлика между швейцарски франк/лев, която за разлика от курса евро/лев не е фиксирана. Счел е, че следва да кредитира т. 4 от заключението на СИЕ, събрана във въззивното производство, според която изчислените неплатени задължения към 20.03.2022 г. са превалутирани в левове по курс продава безкасово на банката 1,95950 BGN/EUR към 20.05.2008 г. - датата на усвояването на процесния кредит, и са както следва: остатък по редовна главница в размер на 53 689,04 EUR. Посочил е, че съобразно заключението на вещото лице неплатените вноски за главница са в общ размер на 9 298,69 EUR, отнасящи се за вноски от 20.04.2013 г. до 20.03.2022 г., неплатената възнаградителна лихва е в общ размер на 29 604,11 EUR, отнасяща се за частично неплатена вноска за възнаградителна лихва от 20.04.2013 г. с остатък 24,51 CHF и за възнаградителна лихва от 20.05.2013 г. до 20.03.2022 г.; неплатени такси за управление са в общ размер на 1 885,34 EUR от 20.05.2013 г. до 20.03.2022 г., неплатена наказателна лихва в общ размер на 5 780,34 EUR от 28.10.2014 г. до 20.03.2022 г.

Изтъкнал е, че възприетият финансов резултат, не е съответен на претенцията на ищеца и следва да бъде съотнесен към нея, ако това е математически възможно. Посочил е, че след извършените от съда преизчисления се установява, че цялото задължение по редовна главница не е в размер на 114 853,54 CHF, както е посочено в заявлението /от което се претендира за установяване 58 578,88 CHF/, а е в размер 4782,20 CHF, която сума представлява цялата неплатена просрочена главница по месечни вноски с настъпил падеж за периода от 20.06.2014 г. до 06.10.2017 г. Подчертал е, че предмет на установяване е частична претенция, както е заявена в заповедното и в исковото производство, поради което е счел, че следва да посочи съответното число на частта, която се претендира, като съотношение спрямо цялото вземане на банката. Счел е, че използвайки правилата на математическия метод за изчисляване на права пропорционалност, се достига до стойност от 2439,08 CHF, за която сума искът е основателен.

Допълнил е, че стойностите, дадени от вещото лице относно неплатени договорна възнаградителна лихва от 20.04.2024г. до 21.08.2017 г. и наказателна лихва за периода от 20.06.2014 г. до 01.10.2017 г., не са предмет на делото.

По отношение на претендираните в частичен размер от 1469,18 CHF банкови такси, начислявани в периода от 18.10.2014 до 01.10.2017 г., е счел, че в тежест на ищеца е да докаже, че таксите са уговорени като задължения в договора или общите условия на банката и са начислени въз основа на извършена банкова услуга, което е приел, че не се установява по делото. Посочил е, че имуществените застраховки следват цената на застрахованото имущество, което е служило като обезпечение за кредита, поради което не зависят от неговата стойност, а се изчисляват на базата на критерии, свързани с пазарната стойност на имуществото, затова задължението от 162,26 CHF не се влияе по размер от размера на задълженията, но е приел, че това не променя доказателствената тежест, според която ищецът следва да установи основанието на задължението, като не са ангажирани доказателства за стойността на банковите такси и извършените операции, от които произтичат задълженията по заповедта. Допълнил е, че основанието не се доказва с представяне на документи, които обективират общи условия и тарифа, а представлява фактическо твърдение за вида на банковата операция и датата на нейното извършване в съответствие с общите условия и действащата тарифа. Посочил е, че при извършване на нотариално действие, се начислява нотариална такса, която се заплаща от молителя. Приел е, че са представени доказателства за извършени нотариални действия, които са остойностени по вид на действието – 5 лева за удостоверяване на подпис, и 40,80 лева за връчване на покана. Счел е, че според броя на извършените действия, установени с документи в производството /представени в заповедната преписка и в т. I от гр.д. № 60 по опис на Окръжен съд – Видин за 2019 г. /, ищецът е бил молител в нотариални производства на обща стойност 197,60 лева, но разходни документи за действително платени суми по стойността на извършените нотариални действия не са представени. Посочил е, че е представена фактура с преводно нареждане от 25.08.2017 г., от съдържанието на която се установява, че са осчетоводени четири нотариални покани на обща стойност 200 лева без ДДС, съответно 240 лева, но липсва документ за действително извършен разход, а основанието за останалия разход е префактуриране на нотариални заверки, които обаче по стойност не съответстват на представените доказателства. Счел е, че горните данни съответстват на частична основателност на предявения установителен иск, само за сумата от 2439,08 CHF, която представлява, част от установения размер на цялата дължима и просрочена главница от 4782,20 CHF, представляващи 5616.21 лева или 2866.15 евро, по месечни вноски с настъпил падеж за периода от 20.06.2014 г. до 06.10. 2017 г., и само за сумата от 240 лева от присъдените със заповедта 486,60 лева за разходи за нотариални такси. Приел е, че в останалата част, исковете са недоказани по основание.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от Върховния касационен съд въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

Поставените от касатора първи и втори въпроси касаят правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото и при съобразяване разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. по описа на ОСГТК на ВКС могат да бъдат обобщени и уточнени в един въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните?“

Въпросът е включен в предмета на делото и е обусловил изводите на въззивния съд, с което се покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР №1 от 09.12.2013 г. по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На поставения правен въпрос е даден отговор и в множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, включително сочените от касатора: решение № 222 от 06.04.2017 г. по т.д. 425/2015 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. 1106/2010 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 235 от 04.07.2011 г. по гр.д. 513/2010 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО. Възприето е, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Последната дейност на въззивния съд следва да бъде осъществена при съобразяване нормата на чл. 269 ГПК и ограничеността на въззивния съд при преценка правилността на обжалвания съдебен акт до посочените във въззивната жалба оплаквания, извън хипотезата на приложима императивна материалноправна норма и въведено със закон задължение на въззивния съд да следи служебно за интересите на някоя от страните в процеса. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК.

Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивното решение и твърденията на касатора за необсъждане на поддържаните с въззивната жалба доводи, за липса на обоснованост на част от приетите от въззивния съд крайни правни изводи и неяснота на мотивите в останалата част, намира, че решението следва да бъде допуснато до касация при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствието му с формираната практика на ВКС.

Третият формулиран от касатора въпрос е обусловен от оплаквания на касатора за липса на ясни и логични мотиви към въззивното решение в частта, с която въззивният съд е признал съществуването на дълг само за падежирани вноски в определен период, при иначе формиран извод във връзка с ТР 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, че целият кредит е обявен за предсрочно изискуем, поради което и отговорът на този въпрос е обусловен от отговора на гореизведения общ процесуален въпрос за задълженията на въззивния съд да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, и е включен в него.

Изводът за допускане на касационно обжалване по преформулирания въпрос изключва необходимостта от обсъждане на твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение