Определение № 5802 от 11.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3791/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Софийски градски съд против решение № 398/16.07.2025 г., постановено по гр.д.№ 340/2025 г. от ІІ-ри въззивен състав на Окръжен съд – София. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е приел за основателен предявения иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ за сумата от 10000 лева и е постановил решение в този смисъл, отменяйки частично решението на Районен съд – София. Съдът е приел, че при преценката дали срокът е разумен следва да съобрази установените в практиката на ЕКПЧ три критерия: сложност на делото, поведение на страните и на компетентните органи и достигна до извода, че в конкретния случай за прекомерната продължителност на производството следва да се ангажира отговорността на ответника Софийски градски съд. Съдът е приел, че са налице редица забавяния при разглеждането на делото от този съд, като общата продължителност на същото е почти 8 години от датата на постъпването му в съда на 30.07.2014 год. до датата на постановяване на решението на СГС на 16.05.2022 год., като през този период делото е било три пъти незаконосъобразно прекратено - с разпореждане от 01.10.2015 год., разпореждане от 11.01.2016 год. и определение от 11.12.2018 год., като тези съдебни актове са отменени и делото е връщано за продължаване на съдопроизводствените действия. Незаконосъобразното определение за прекратяване на делото от 11.12.2018 год. е довело до забавяне на делото с почти една година до неговата отмяна с определението от 06.11.2019 год. по ч.т.д. № 2111/2019 год. на ВКС на РБ. Исковата молба е постъпила в съда на 30.07.2014 год., а съдът я е оставил без движение за пръв път на 29.01.2015 год., т.е. налице е забавяне от 6 месеца. След постъпване на уточняващата молба на ищцата от 06.03.2015 год. съдът се е произнесъл чак след 7 месеца по направените уточнения /с разпореждането от 01.10.2015 год./. След постановяване на определението от 14.04.2016 год. от САС, с което същият е отменил разпореждането на СГС от 11.01.2016 год. и е върнал делото за продължаване на съдопроизводствените действия, съдът е постановил последващото разпореждане за оставяне на исковата молба без движение на 26.09.2016 год., т.е. налице е забавяне повече от 5 месеца. Делото е забавено и след подаване на молбата на ищцата от 09.03.2020 год. за освобождаване от задължението й за внасяне на държавна такса по чл. 83, ал. 2 от ГПК, тъй като съдът се е произнесъл по тази молба с определение едва на 31.08.2020 год., като производството допълнително се е забавило и поради незаконосъобразността на това определение и необходимостта същото да бъде отменено по реда на инстанционния контрол. След връщане на делото от САС на 26.10.2020 год. съдът не е изпратил веднага, а чак след един месец препис от исковата молба за отговор на ответниците по реда на чл. 131 от ГПК. След постъпване на допълнителния отговор на исковата молба на 09.04.2021 год. съдът е изготвил определението с проекто-доклада едва на 04.11.2021 год., т.е. налице е забавяне от 7 месеца. Най-драстично е забавянето през периода от 26.09.2016 год. до 22.11.2018 год., т.е. повече от две години, през който по делото не са извършвани каквито и да било процесуални действия, като не се е намирало в деловодството на съда, а в кабинета на съдията-докладчик. Препис от исковата молба е изпратен на ответниците на 16.11.2020 год., т.е. повече от 6 години след постъпване на исковата молба в съда, което е прекомерен срок за отстраняване на каквито и да било нередовности. По делото са проведени само 2 открити съдебни заседания преди обявяването му за решаване, като делото не се е отличавало с голяма фактическа сложност. Въз основа на горното, съдът е приел, че продължителност от 8 години от образуването на делото до приключването му със съдебен акт и изпращането му на въззивната инстанция, не може да се приеме за разумна. Посочено е, че делото се е отличавало с по-висока от обичайната правна сложност, но това не оправдава дългите периоди, през които съдът не е извършвал адекватни процесуални действия по делото. При определяне размера на обезщетението, съдът е приел, че ответникът Софийски градски съд следва да бъде осъден да заплати на ищцата сумата 10000 лева, представляваща справедливо обезщетение за претърпените в резултат на забавянето на съдопроизводствени действия неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Посочено е, че съгласно практиката на ЕСПЧ, когато се претендира обезщетение за забавено правосъдие, релевантен фактор за преценка е и значението на делото за ищеца. Съдът е приел, че процесното дело, с оглед неговия предмет и възможни правни последици, е било от съществено значение за правната сфера на ищцата, тъй като е било с голям материален интерес с оглед цената на обезпеченото вземане – стойността на дружествения наследствен дял на ищцата в размер на 137 281,37 евро /съгласно решение № 627 от 21.10.2021 год. по т.д. № 158/2021 год. на САС, недопуснато до касационно обжалване/, като ищцата е имала правни очаквания спорът да бъде своевременно решен, за да се осуети опасността от продажба на търговското предприятие на длъжника и да се гарантира събиране на вземането й в качеството на хирографарен кредитор. Ищцата и нейният процесуален представител не са станали причина за забавяне на производството с несвоевременно направени искания или молби за отлагане на делото, като е посочено, че ищцата е изпълнявала своевременно всички указания на съда по оставената без движение искова молба, като е подавала подробни и изчерпателни уточняващи молби по делото, както и молба за определяне на срок при бавност. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси по приложението на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.2б ЗОДОВ. Поставените в изложението на касатора въпроси, които са свързани и касаят критериите за прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди от нарушено право на разглеждане и решаване на дело в разумен срок, са обуславящи за решаващите изводи на въззивния съд, но същите не са били разрешени в противоречие, а в съответствие със задължителната съдебна практика, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 г ., и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 60242 от 13.01.2022 г. на ВКС по гр. дело № 339/2021 г., ІІІ г. о., ГК, решение № 62 от 29.06.2023 г. на ВКС по гр. дело № 4227/2022 г ., III г. о., ГК, решение № 382 от 27.06.2025 г. на ВКС по гр. дело № 3589/2023 г ., ІV г. о., ГК, решение № 50280 от 11.09.2023 г. на ВКС по гр. дело № 4210/2021 г ., ІV г. о., ГК, решение № 667 от 08.11.2024 г. на ВКС по гр. дело № 4616/2023 г ., ІV г. о., ГК, решение № 87 от 08.02.2024 г. на ВКС по гр. дело № 1088/2023 г ., III г. о., ГК, решение № 338 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. дело № 3020/2023 г ., III г. о., ГК и др. Според тази практика, размерът на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерва. Справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. На обезщетяване по реда на чл. 2б ЗОДОВ подлежат всички установени вреди /неимуществени и имуществени/, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство. Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. Размерът на обезщетението за морални вреди се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД в смисъла разяснен в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 г ., като за база се вземат икономическите показатели и стандарт в страната, възприемането на понятието "справедливост" на съответния етап от развитие на обществото в държавата. Обезщетението не бива да служи за неоснователно обогатяване и следва да се отчита, че осъждането /признаване факта на увреждащо поведение/ само по себе си също има обезщетителен ефект за пострадалия. Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени претърпените вреди, при определяне на размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства /посочени по-горе/, още предмета на производството, общата му продължителност и доколко тя се явява над "разумния" срок, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страната, повлияло ли е и как воденото производство върху начина й на живот; значението на делото за страната, поведение на властите, като се отчита, че държавата е длъжна да организира системата си на разследване по начин, че да не се засягат правата на гражданите, както и всички други факти, които са от значение за правилното решаване на спора / чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ /. Тежестта на горните обстоятелства, които не са изчерпателно посочени, се преценява от съда с оглед конкретния спор по чл. 2б ЗОДОВ. В някои случаи неразумната продължителност на производството може да причини минимални или дори да не причини неимуществени вреди. Съдът преценява всички релевантни обстоятелства поотделно и в съвкупност, отчита отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и формира в мотивите на акта си резултата от тази преценка. При постановяването на решението си, съдът е съобразил посоченото по-горе и е постановил решение съответстващо на съдебната практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД вр. чл.2б ЗОДОВ, като следва да се отбележи, че в различните случаи размерът на обезщетението е различен, с оглед различните факти по спора, поради което поставените въпроси и цитираната съдебна практика не водят до наличие на соченото касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като с оглед изхода на спора, в полза на процесуалния представител на ответника по касационната жалба следва да се присъди възнаграждение на основание чл.38 ЗА, което, с оглед обема на осъществената защита /изготвяне на отговор на касационна жалба/, следва да бъде в размер на 800, с вкл. ДДС. Водим от горното, състав на ВКС