Определение № 99 от 15.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 1616/2019 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Омуртаг срещу решение №2684 от 19.11.2018 г. по в.т.д.№4269/2017 г. на САС. С обжалваното решение е обезсилено решение №1370 от 10.07.2017 г. по т.д.№4973/2016 г. на СГС, с което са отхвърлени предявените от Община Омуртаг срещу „Аквапартньор” ЕООД: частичен осъдителен иск по чл.92, ал.1 от ЗЗД за сумата 12 680 лв. /при заявен общ размер на вземането 24 600 лв./, неустойка по чл.23, ал.1 от договор №58-131-CО85-U-02/22.10.2009 г. за частично неизпълнение на задълженията на ответника по договора; частичен осъдителен иск по чл.92, ал.1 от ЗЗД за сумата 12 680 лв. /при заявен общ размер на вземането 24 600 лв./, неустойка по чл.23, ал.2 от договор №58-131-CO85-U-02/22.10.2009 г. за лошо и некачествено изпълнение на задълженията на ответника по договора; частичен осъдителен иск по чл.92, ал.1 от ЗЗД за сумата 12 680 лв. /при заявен общ размер на вземането 24 600 лв./, неустойка по чл.23, ал.3 от договор №58-131-CO85-U-02/22.10.2009 г. за неспазен срок за изпълнение на задълженията на ответника по договора; частичен осъдителен иск по чл.55, ал.1 от ЗЗД за сумата 25 360 лв. /при заявен общ размер на вземането 49 200 лв./, авансово възнаграждение, платено по договор №58-131-CO85-U-02/22.10.2009 г.; частичен осъдителен иск по чл.92, ал.1 от ЗЗД за сумата 17 320 лв. /при заявен общ размер на вземането 33 600 лв./, неустойка по чл.23, ал.1 от договор №58-131-CO85-U-03/22.10.2009 г. за частично неизпълнение на задълженията на ответника по договора; частичен осъдителен иск по чл.92, ал.1 от ЗЗД за сумата 17 320 лв. /при заявен общ размер на вземането 33 600 лв./, неустойка по чл.23, ал.2 от договор №58-131-CО85-U-03/22.10.2009 г. за лошо и некачествено изпълнение на задълженията на ответника по договора; частичен осъдителен иск по чл.92, ал.1 от ЗЗД за сумата 17 320 лв. /при заявен общ размер на вземането 33 600 лв./, неустойка по чл.23, ал.3 от договор №58-131-CО85-U-03/22.10.2009 г. за неспазен срок за изпълнение на задълженията на ответника по договора и частичен осъдителен иск по чл.55, ал.1 от ЗЗД за сумата 34 640 лв. /при заявен общ размер на вземането 67 200 лв./, авансово възнаграждение, платено по договор №58-131-CO85-U-03/22.10.2009 г. и е прекратено производството по делото. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. Може ли въззивният съд да приеме, че посочените от ищеца факти и обстоятелства, изложени пред първоинстанционния съд с исковата и допълнителната искови молби, както и в уточнителните молби пред въззивния съд, са недостатъчни за изясняване на спора и на това основание да прекрати производството по делото, обезсилвайки първоинстанционното решение или следва да се произнесе по съществото на спора. 2. Може ли съдът да прекрати производството по делото заради това, че са недостатъчни фактите и обстоятелствата, изложени в исковата молба и уточненията към нея и следва ли в този случай да установи в какво се изразява противоречието между обстоятелствена част и петитум от една страна и наличието на изискуемите процесуални предпоставки за разглеждането на делото, от друга страна и налице ли е в настоящия случай отказ от правосъдие. 3. При констатации от въззивния съд, че въпреки пространственото изложение от ищеца на фактите и обстоятелствата при изправяне на нередовностите на исковата молба в изпълнение на указанията на въззивния съд, същата е останала нередовна, въззивният съд длъжен ли е при постановяване на решението си да посочи конкретни мотиви и да определи точната правна квалификация съобразно фактите по делото и твърденията, на които ищецът основава своето право и длъжен ли е да се произнесе по правния спор, с който е сезиран с исковата молба. 4. Въззивният съд като съд по съществото на правния спор длъжен ли е да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, когато същите касаят формиране на извод дали искът е допустими, респективно дали е основателен. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касация „Аквапартньор” ЕООД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба в частта, с която се иска отмяна на въззивното решение в частта, с която е обезсилено решение №1370 от 10.07.2017 г. по т.д.№4973/2016 г. на СГС, с което са отхвърлени предявените от Община Омуртаг срещу „Аквапартньор” ЕООД: частичен осъдителен иск по чл.92, ал.1 от ЗЗД за сумата 12 680 лв. /при заявен общ размер на вземането 24 600 лв./, неустойка по чл.23, ал.1 от договор №58-131-CО85-U-02/22.10.2009 г. за частично неизпълнение на задълженията на ответника по договора; частичен осъдителен иск по чл.92, ал.1 от ЗЗД за сумата 12 680 лв. /при заявен общ размер на вземането 24 600 лв./, неустойка по чл.23, ал.2 от договор №58-131-CO85-U-02/22.10.2009 г. за лошо и некачествено изпълнение на задълженията на ответника по договора; частичен осъдителен иск по чл.92, ал.1 от ЗЗД за сумата 12 680 лв. /при заявен общ размер на вземането 24 600 лв./, неустойка по чл.23, ал.3 от договор №58-131-CO85-U-02/22.10.2009 г. за неспазен срок за изпълнение на задълженията на ответника по договора; частичен осъдителен иск по чл.92, ал.1 от ЗЗД за сумата 17 320 лв. /при заявен общ размер на вземането 33 600 лв./, неустойка по чл.23, ал.1 от договор №58-131-CO85-U-03/22.10.2009 г. за частично неизпълнение на задълженията на ответника по договора; частичен осъдителен иск по чл.92, ал.1 от ЗЗД за сумата 17 320 лв. /при заявен общ размер на вземането 33 600 лв./, неустойка по чл.23, ал.2 от договор №58-131-CО85-U-03/22.10.2009 г. за лошо и некачествено изпълнение на задълженията на ответника по договора и частичен осъдителен иск по чл.92, ал.1 от ЗЗД за сумата 17 320 лв. /при заявен общ размер на вземането 33 600 лв./, неустойка по чл.23, ал.3 от договор №58-131-CО85-U-03/22.10.2009 г. за неспазен срок за изпълнение на задълженията на ответника по договора, е недопустима с оглед разпоредбата на чл.280, ал.3 от ГПК, тъй като в случая се разглежда търговски спор по смисъла на чл.365, т.2 от ГПК, респективно делото е търговско, а размерът на цената на всеки от исковете по чл.92 от ЗЗД е под 20 000 лв., поради което в тази част, касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. В останалата й част, к асационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да обезсили първоинстанционното решение в частта по исковете за плащане на сумата 25 360 лв. /при заявен общ размер на вземането 49 200 лв./, авансово възнаграждение, платено по договор №58-131-CO85-U-02/22.10.2009 г. и за плащане на сумата 34 640 лв. /при заявен общ размер на вземането 67 200 лв./, авансово възнаграждение, платено по договор №58-131-CO85-U-03/22.10.2009 г., въззивният съд е приел, че и в тази част първоинстанционно решение е постановено по нередовна искова молба, която е останала такава и след оставянето й без движение от въззивния съд с определение от 04.04.2018 г. и дадените в тази връзка конкретни и подробни изрични указания на ищеца да отстрани установените нейни нередовности, касаещи основанието и петитума на всеки един от предявените искове – така разясненията по т.4 от ТР №1 от 17.07.2001 г. по гр.д.№1/2001 г. на ОСГК на ВКС, запазили своята актуалност в посочената хипотеза на нередовност на исковата молба и при действието на ГПК, в сила от 01.03.2008 г. с оглед задължителните указания в т.5 от ТР №1 от 09.12.2013 г. по т.д.№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Счел е, че с уточняващите молби съответно от 02.05.2018 г. и от 04.07.2018 г., ищцовата община е предприела действия за отстраняване недостатъците на исковата молба, които обаче не са довели до изправянето им - по отношение на претенцията /също предявена също като частична/ за връщане на авансово платени суми за възнаграждение на изпълнителя в уточнителните молби продължават да се излагат взаимоизключващи се твърдения за наличие на договорно основание на отговорността – от една страна, а от друга – се поддържа като източник на вземането неоснователно обогатяване. В този смисъл и предвид разясненията по т.4 от цитираното ТР №1/2001 г. от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС е достигнал до извод, че решението е недопустимо и следва да бъде обезсилено при условията на чл. 270, ал. 3, изр. 1 от ГПК, с прекратяване на делото. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Формулираните от касатора въпроси се свеждат до това какви са правомощията на въззивния съд при констатирана за пръв път от него нередовност на исковата молба, като отговор на този въпрос се съдържа в дадените в т.4 на ТР №1/2001 г. от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС задължителни указания, които с оглед т.5 от ТР №1 от 09.12.2013 г. по т.д.№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС са актуални и при сега действащия ГПК /и които изключват наличието на бланкетно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК/. Съобразно възприетото в ТР разрешение, спорният предмет по делото се въвежда с исковата молба, която трябва да съдържа предвидените в процесуалния закон задължителни реквизити, като при констатация за дефекти в нея въззивният съд следва да даде указания за отстраняването им и да изпълни задължението си да постанови допустим съдебен акт по същество на спора. При поправянето им в дадения срок, производството ще продължи до произнасяне с решение по основателността на въззивната жалба, а при неотстраняването им обжалваното първоинстанционно решение, следва да се обезсили като постановено по ненадлежно предявен иск и производството по делото прекрати. В случая се установява, че изцяло в съответствие с посоченото ТР, въззивният съд е дал възможност на ищеца /и то двукратно/ да отстрани констатирана нередовност на исковата молба по отношение на обстоятелствата, на които се основават исковете за връщане на авансово платени суми по процесните договорите. Въпреки това обаче дефектът на исковата молба не е бил отстранен, като ищецът е продължил едновременно да излага обстоятелства, че сумите подлежат на връщане по силата на чл.16, ал.1, т.24 от обвързващия страните договор, а от друга страна – че договорът е развален и сумите се дължат на отпаднало основание. В този смисъл не се установява наличие и на поддържаното от касатора селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, а касационно обжалване по формулираните от касатора въпроси не следва да бъде допуснато. С оглед изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Предвид изхода на делото касаторът дължи на ответника по касация разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 7 200 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,