Определение № 1804 от 17.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 762/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Р. Д. Д., чрез адв.Й. Т., срещу решение № 226/29.12.2025г. по възз.гр.д.№ 263/2025г. на Апелативен съд - Бургас. С него е потвърдено решение № 141/30.05.2025г. по гр.д.№ 17/2025г. на Окръжен съд - Сливен за отхвърляне на предявения против „Иновативни финанси“ ЕООД, [населено място], иск за недължимост, поради погасяване по давност, на главница по договор за банков кредит № КР-АА-2207/20.06.2006г. в размер на 21 787.01лв., законна лихва за забава в размер на 25 940.4521лв., считано от 27.06.2008г. и разноски в размер на 28лв. В касационната жалба са въведени всички основания за касационно обжалване по т.3 на чл.281 ГПК- материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост. Касаторът изразява несъгласие с извода, че давността е прекъсвана с правените от него доброволни плащшания по изпълнителното дело. По изложените подробни съображения искането е за отмяна на атакуваното решение и постановяване на друго за уважаване на иска. Претендира за присъждане на направените разноски пред трите инстанции. В приложеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, освен основанието за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, са въведени основанията за допускане на касационно обжалване едновременно по т.1 и по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, но не са формулирани конкретни въпроси. С писмен отговор насрещната страна, ответникът „Иновативни финанси“ ЕООД, [населено място], чрез адв.И. Г. от САК, оспорва наличието на предпоставки за допускане на обжалване и основателността на касационната жалба. Съставът на I ТО, въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното: От фактическа страна пред въззивната инстанция е установено и безспорно, че по молба на „ПИБ“ АД и изпълнителен лист от 30.06.2008г., издаден въз основа на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, против ищеца Р. Д. е образувано изп.д.№ 226/2008г. на ЧСИ М. М. за принудително изпълнение на парични вземания за главница в размер на 21 787.01лв., ведно със законната лихва от 27.08.2008г., просрочена лихва в размер на 2431.59лв. и разноски. На ищеца е връчена покана за доброволно изпълнение на 22.07.2008г., наложен е запор върху трудовото му възнаграждение със запорно съобшение от 06.08.2008г., а, видно от извършените отбелязвания на гърба на изпълнителния лист, за периода от 09.09.2008г. до 15.08.2024г. периодично са постъпвали суми за погасяване на дълга от третото задължено лице и от длъжника. С разпореждане от 09.06.2022г. ответното дружество е конституирано като взискател въз основа на негова молба, с която е представен сключения с първоначалния взискател договор за цесия от 15.12.2021г., с постановление от 30.08.2024г. изп.д.№ 226/2008г. е прекратено, на осн. чл.433, ал.1, т.8 ГПК, а по молба на ответното дружество от 25.09.2024г. е образувано ново изпълнително дело № 1131/2024г. на същия ЧСИ. Въззивният състав е обсъдил, но е приел за неоснователен довода, че ответното дружество не е надлежен взискател и ищецът не му дължи изпълняемото вземане. По останалите спорни във въззивното производство правни въпроси съставът на апелативния съд е възприел оспорения от ищеца извод на първата инстанция, че срокът на давността е 5-годишен и започва да тече от издаване на заповедта за изпълнение на 30.06.2008г. Споделил е приетото, че, доколкото изп.д.№ 226/2008г. е образувано преди и не е прекратено към момента на постановяване на ТР № 2/2015г. по тълк.д.№ 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, давността за вземането не е текла до 26.06.2015г., откогато е започнал да тече нов 5-годишен давностен срок, а след това давността е била многократно прекъсвана с извършените от ищеца ежемесечни доброволни плащания, удостоверени на гърба на изпълнителния лист за периода 26.05.2015г.-15.08.2024г. По тези съображения е споделен крайният извод, че към момента на предявяване на иска - 15.01.2025г. погасителната давност не е изтекла. Настоящият състав намира, че липсва основание за допускане на обжалване. Не се констатира вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо. Извън преценката за вероятна нищожност и/или недопустимост, допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя кумулативно наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, изяснено в мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009г.по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, и на въведените основания за допускане на обжалване по т.1 - т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК. Касаторът е длъжен да посочи правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Посоченият от него материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които касационният съд е длъжен да селектира касационните жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, а може от обстоятелствената част на изложението само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение да изхода по конкретното дело. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за допускане на обжалването. В случая касаторът не е формулирал правни въпроси, отговарящи на характеристиките, очертани в чл.280, ал.1 ГПК. Липсата на общата предпоставка за селектиране на касационната жалба по чл.280, ал.1 ГПК, сама по себе си, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. Необосновано от касатора е и приложното поле на основанието „очевидна неправилност“. Не са въведени конкретни доводи, попадащи в някоя от посочените хипотези на очевидна неправилност. Поради изложеното, не следва да се допуска обжалване. Мотивиран от горното, съставът на I ТО: