Определение № 50031 от 23.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1605/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от В. Е. Г., чрез адвокат Д. С., срещу въззивно решение № 70 от 17.01.2022 г., постановено от Софийския апелативен съд по в.гр.д. № 2464/2021 г. Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна И.Ц. Ц., чрез адвокат Д. К., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, отхвърлил исковете на В. Е. Г. против И. Ц. Ц. за заплащане на следните суми: в размер на 50 000 щатски долара, представляваща главница по сключен между страните договор за заем от 10.01.2011 г., на осн. чл. 240 ЗЗД; в размер на 5000 щатски долара, дължима неустойка по договора за заем за периода от 03.11.2017 г. до 22.11.2017 г., на осн. чл. 92 ЗЗД; За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че В. Г. и И. Ц. са подписали договор, наименуван за заем, съгласно който Г. поел задължение да предаде в собственост на Ц. сумата от 50 000 долара. Договорът носи дата 10.01.2011 г. Същият ден Ц. подписал и запис на заповед в полза на Г., като се задължил на посочения в документа падеж да заплати на Г. сумата от 50 000 долара. В чл. 2 от договора е посочено, че заемната сума е предадена от заемодателя на заемателя при подписването на договора, а в чл. 10 е уговорено, че ако заемателят не върне сумата на падежа, то дължи на заемодателя неустойка в размер 0,5 % от заемната сума за всеки просрочен ден, но не повече от 10% от сумата на заема. Съдът е изложил съображения, че вписаната в договора дата на сключването му (10.01.2011 г.) не е датата, на която фактически е изготвен документа. В него и в записа на заповед е вписана лична карта на заемодателя Г., която обаче е издадена по-късно - на 24.01.2011 г., получена е лично от лицето на същата дата от съответното полицейско управление. Според документ от 26.10.2012 г., озаглавен “писмо-намерение за плащане“, в присъствието на две други лица страните по спора – Г. и Ц. са подписали 5 броя привидни договори за заем и пет броя привидни записи на заповед към тях, с които привидно са договорили, че с договор за заем от 10.01.2011 г. привидно ответникът Ц. се е съгласил, че като заемател е получил пари в брой в заем от Г., със задължение да я върне получените 50 000 щатски долара до 23.11.2012 г., както и че привидно е подписал и запис на заповед от 10.01.2011 г. за същата сума. Посочено е в писмото, че с подписването на договорите за заем се цели прикриването на действителни договорни и финансови отношения между Ц.в и Г.; че в случай, че Г. съдейства на Ц. за сключването на договор за инвестиционен кредит с кредитираща швейцарска банка и/или други физически и юридически лица, като организира водене на преговори за финансиране, съдейства при изготвянето и представянето на документи, необходими за сключване на кредитния договор, след сключването му и получаване от страна на Ц. на кредитната сума, същият ще заплати на Г. комисионна в размер 20% от размера на финансирането, като плащането на комисионната ще бъде оформено като основание и по начин едностранно посочени от Г.. Подписаните в деня на писмото договори за заем и записи на заповед гарантират намерението на Ц. да плати на Г. дължимата комисионна за извършеното посредничество за получаване на кредит от финансова институция или други лица. Писмото-намерение е подписано от ответника Ц. и посочените свидетели в него – П. и С., като под подписа на свидетеля П. е изписан ръкописен текст “В. отказа да подпише писмото-намерение, което обстоятелство удостоверяваме с подписите си“. Съдът е посочил, че доказателствената тежест да установи факта на предаване на заемната сума лежи върху заемодателя Г., което при съвкупен анализ на всички доказателства, не е сторил. В тази връзка са изложени съображения, че посочената в договора дата на сключването му е свързана с предаването на парите (чл. 2), а съдържащата се в договора за заем разписка-волеизявление на заемополучателя, че сумата е предадена на датата на подписване на договора - 10.01.2011 г., е не само оспорена от ответника Ц., но и опровергана от признанието на самия ищец, че твърдяното от него предаване на парите не е станало на посочената дата. Съдът допълнил, че с оглед на посочената в писмения договор за паричен заем от 10.01.2011 г. дата на издаване на документа за самоличност на заемодателя Г. - 24.01.2011 г. и съдържащото се по делото удостоверение от 12.03.2019 г. на МВР-СДВР-Отдел “Български документи за самоличност“, че Г. е получил личната си карта на 24.01.2011 г. и доколкото и сам ищецът признава, че на 10.01.2011 г. не е предавал пари, то най-ранната възможна дата, на която би могъл да се подпише между страните процесния договор за заем, е 24.11.2011 г. Заем обаче не е даден и на тази дата – това не може да се установи от разписката от 10.01.2011 г., като липсват други доказателства, които да подкрепят твърдението за даване на значителната по размер сума. Сам по себе си записът на заповед също не доказва, че на посочената в него дата на издаване ответникът Ц. е получил процесната сума, нито че е възникнало задължение за издателя да я върне. Липсват каквито и да са документи - - разписки или банкови платежни нареждания, удостоверяващи предаването на сумата 50 000 щатски долара. Изтъкнато е още, че за ангажираните от Г. писмени доказателства - договор за пазене на парични суми на трето лице от 03.01.2004 г. и писмено нареждане от 03.01.2011 г. е установено, че не носят подписа на посоченото в тях лице, а и нито пряко, нито косвено установяват, че към м.януари Г. е разполагал с такава значителна сума, предадена му за пазене от третото лице, още по-малко че я е предоставил в заем на Ц.. Съдържащите се към приложените по делото ревизионен акт и ревизионен доклад на ТД на НАП-София данни за сключени между страните договори за заем също не са достатъчни да се приеме, че към проверявания период ищецът е предоставил процесната сума в заем на ответника, нито доказват, че към месец януари е разполагал реално с посочените в договорите суми, за да ги предостави в заем; Г. не е установил нито пред данъчно-ревизионния орган, нито пред съда, че доходите, получени от трудови възнаграждения от Швейцария са внесени в брой или по банков път в Република България, за да бъдат предоставени в заем в брой на ответника. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: датата на сключване на договор за заем става ли част от съдържанието на инкорпорираната в него разписка за предаването на сумата, когато тази разписка свидетелства, че предаването е станало “при подписване на договора“, а не “на датата на сключване на договора“; какъв е критерият датата на сключване да бъде счетена за част от съдържанието на договора и на разписката за предаване на сумата, в случай че е инкорпорирана в договора; в кои случаи влиза в предмета на доказване и датата на предаване на сумата от заемодателя на заемателя; невярната дата на сключване на договор за заем може ли да послужи за опровергаване на собственото изявление на заемополучателя в същия договор, че е получил заемната сума “при подписване“ на договора“ (твърди се противоречие с решение № 9 от 06.06.2016 г. на ВКС по т.д. № 3773/2014 г., I т.о.; решение № 378 от 30.12.2014 г. на ВКС по гр.д. № 3020/2014 г., IV г.о.; решение № 379 от 06.01.2014 г. на ВКС по гр.д. № 171/2012 г., IV г.о. решение № 244 от 21.01.2020 г. на ВКС по гр.д. № 983/2019 г., III г.о.; решение № 123 от 02.05.2012 г. на ВКС по гр.д. № 959/2011 г., III г.о.; решение № 277 от 02.12.2019 г. на ВКС по гр.д. № 237/2019 г., IV г.о.; решение № 524 от 28.12.2011 г. на ВКС по гр.д. № 167/2011 г., IV г.о.; решение № 60169 от 28.01.2022 г. на ВКС по т.д. № 2012/2020 г., I т.о., решение № 16 от 28.02.2013 г. на ВКС по т.д. № 218/2012 г., II т.о.); при спор относно съществуването на заемно правоотношение, влиза ли в предмета на доказване обстоятелството, дали заемодателят действително е притежавал/разполагал с дадената в заем сума, за да я даде в собственост на заемополучателя (твърди противоречие с решение № 142 от 07.10.2016 г. на ВКС по т.д. № 1601/2015 г., II т.о.); в кои случаи недействителен запис на заповед може да бъде косвено доказателство за съществуващо заемно правоотношение (твърди противоречие с решение № 1 от 04.02.2022 г. на ВКС по гр.д. № 1688/2021 г., IV г.о.). Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поставените въпроси са извадени от контекста на съдебното решение, по което спорно е било наличието на договор за заем, който е реален, като се оспорва самото предаване на парични средства, като се твърди, че различните писмени документи са всъщност привидни, доколкото между страните има други правоотношения. Съдът, по правилата на чл. 12 и чл. 235 ЗЗД ГПК е обсъдил поотделно и в съвкупност всички доказателства по делото, като е съобразил фактическите твърдения на страните, вкл. възраженията, че документите са привидни, за да достигне до извод имало ли е реално предаване на пари с постигната уговорка и между двете стани, че се касае до заемно правоотношение. Именно в тази връзка и съдът е съпоставял датите на различните писмени документи и тяхното съдържание, за да установи те материализират ли действителността. Несъмнено, когато има спор дадени ли са или не пари, трябва да се установи кога е станало това, а именно това е датата на заемния договор, който е реален. Датата на съставянето пък на писмените документи е в случая от значение и за установяване на това дали фактически са съставени в друг момент, а това пък е било от значение за съда да прецени доколко тези документи съответстват на действителните отношения между страните. Съдът не е отказал да признае заемното правоотношение, защото приел, че датата на съставяне на писменото съглашение между страните няма как да е вярна, а защото е приел, че пари не са дадени, както на 10.01.2011 г., така и на възможно най-ранната дата, на която е подписан документа – 24.11.2011 г. или в друг момент. Наличието на парични средства у заемополучателя е също косвен факт спрямо твърдяно заемно правоотношение и не е единичен случай в практиката, когато съдът го обсъжда и взема предвид. Още повече, както е в казуса, когато се твърди заемане на голяма сума, без данни да е чрез превод или внасяне по платежна сметка. Не се касае за случай на установено предаване на пари в заем, тогава, несъмнено, е без значение да се установява дали ги е имал в свое притежание заемодателя, за да се направи извод за съществуване на заемно правоотношение, но случаят не е такъв. Наличието на парични средства е разглеждано като обстоятелство, имащо отношение към спора за това дали въобще пари са предавани. Във веригата от доказване на основния факт се включват и онези факти, които косвено установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния. Косвените доказателства установяват странични обстоятелства и, когато са в такава причинна и логическа връзка с другите обстоятелства, преценени в съвкупност с останалите данни по делото, могат да служат за установяване без съмнение на главния факт. ГПК не изисква всеки факт по делото да бъде установен с преки доказателства, а допустими са и косвените доказателства, доколкото е възможно осъщественият факт да не е оставил следа (доказателство) или да не може да бъде намерен носител на тази следа (доказателствено средство), годен да бъде представен пред съд или пък представеното доказателство е ненадеждно, необективно или неистинско, каквото би могло да е напр. писменото доказателство. Неотносим се явява и въпросът за случаите,в които недействителен запис на заповед може да бъде косвено доказателство за съществуващо заемно правоотношение, защото въззивният съд не е приел, че това е изключено, а е достигнал до крайно заключение, че заемен договор в действителност няма, защото не се установява реално предаване на пари. Изводите си въззивната инстанция е извела след съвкупна преценка на всички събрани доказателства, вкл. и записа на заповед; всяко доказателства е обсъдено поотделно, а също и ведно с всички други. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. При служебно извършената проверка съдът не намира основания за служебно допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 10 560 лв. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът