Определение № 181 от 16.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1394/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Г. Х. Х., чрез адвокат Н. Д., срещу въззивното решение №1587/21.12.2022г. на Апелативен съд – София по в.г.д.№1370/2022г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна „ЗК Лев Инс“ АД с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез юрисконсулт А., оспорва жалбата като неоснователна. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като решението е постановено в съответствие с формираната съдебна практика по поставените в изложението въпроси; същите не са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а обжалваното съдебно решение не е очевидно неправилно. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявения от Г. Х. Х. срещу ЗК “Лев Инс“ АД иск за заплащане на разликата над присъдените 15 000 лв. до претендираните 50 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 02.09.2019 г. причинено от виновно поведение на застрахован със застраховка „Гражданска отговорност“ водач на л.а.марка „Рено“ с ДК [рег.номер на МПС], ведно със законна лихва от 15.10.2019 г. до окончателното изплащане на главницата. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени и безспорни между страните следните обстоятелства: На 02.09.2019г. е настъпило ПТП между ищеца Г. Х., като водач на мотоциклет „Сузуки“ с ДК № ... и лек автомобил „Рено“ с ДК [рег.номер на МПС], управляван от И. П. Д., при което пострадал ищеца Х.. Посочил, че вината за произшествието била на водача на лекия автомобил „Рено“, гражданската отговорност на който била застрахована с договор за застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното дружество. Изложил, че механизмът на настъпване на произшествието не е бил спорен между страните и бил установен от заключението по допуснатата съдебно-автотехническа експертиза, според което водачът на мотоциклета се е движил по път с предимство, със скорост в рамките на допустимата за населеното място. С оглед на това, съдът намерил за неоснователно въведеното възражение за съпричиняване на произшествието от пострадалия. Въззивният съд очертал спорния между страните въпрос свързан с размера на присъденото обезщетение. За да даде отговор на същия, съдът кредитирал заключението по допуснатата съдебно-медицинска експертиза, от което приел за установено, че вследствие на настъпилото ПТП ищецът получил травматични увреждания, както следва: Разкъсване на десния тестис и двустранни рани на двете подбедрици, които затруднили трайно функцията на половия орган без причиняване на детеродна неспособност и временно разстройство на здравето неопасно за живота. Посочил, че в деня на инцидента пострадалият Х. постъпил в болница, където било проведено оперативно лечение: обработка на разкъсаната мътна торбичка, на обвивки на десния тестис и електрокоагулация на пролабиралата и разкъсана част на десния тестис. Съдът кредитирал заключението, според което болките и страданията в следствие на травмата и оперативната намеса в тази област са с много висок интензитет и продължителност, като създават риск от развитие на злокачествен процес. Последното налагало провеждане на периодични специализирани медицински прегледи в продължение най-малко на 6 години. Съдът приел, че травмата била в причинно следствена връзка с продължителна по време стресова реакция у ищеца; ограничения или затруднения при сексуален контакт, както и установената намалена функция на половия орган, без детеродна неспособност. Въззивният съд кредитирал и показанията на разпитаните по делото свидетели – Х. Х. и Х. Д., от които приел за установено, че ищецът Г. Х. престоял в болница около седмица, като вследствие на увреждането и дълго време след операцията не можел да ходи нормално; изпитвал болки при продължително движение; не бил в състояние да вдига тежки предмети; спрял да плува и рядко карал мотора си. Споделял, че не се чувства пълноценен човек и това го ядосва, изпитвал срам от мястото на увреждянето и непосредствено след операцията отказал да бъде посещаван в болница. След изписването му се прибрал при родителите си, поради психическото му състояние и себеоценката като „половин“ човек, основана на физическата болка в мястото на увреждането. В период от три месеца имал затруднения при ходене, нямал интимни отношения с приятелката си. Станал притеснителен, споделял, че се чувства осакатен и не позволявал да бъде виждан, тревожел се, че травмата може да се отрази на възможността да има деца. Съдът приел за установено, че ищецът започнал работа около месец след инцидента но продължителното стоене в седнало положение му причинявало болки и неудобства. Обстоятелствата свързани с негативните промени в психиката на ищеца /интровертни прояви, тревожност от неблагоприятната перспектива да бъде лишен от възможността да има поколение/ съдът установил и от заключението на допуснатата пред първостепенния съд съдебно-психологична експертиза. От същата установил още, че въпреки препоръката за специализирана психологическа работа с цел емоционално подобрение, не са констатирани данни за задълбочаване на психическите проблеми или признаци на заболяване от подобен тип. При определяне на конкретния размер на обезщетението съдът посочил, че взема предвид и следните обстоятелства: младата възраст на пострадалия; социално-икономическите условия в страната към деня на произшествието и към момента на вредата, съобразно нейната продължителност /травма, болка, операция, болки и негативни психически преживявания/; обстоятелството, че след проведеното лечение е налице нормално кръвонасядане в двата тестиса и съхранена оплодителна способност, като телесната повреда не е застрашила живота на ищеца. Посочил, че намалената функция на половия орган била резултат от травмата – стрес и продължителен болков синдром, а наложеното системно наблюдение за навременно констатиране на евентуалната възможност за развитие на злокачествен процес, не означавала наличие на такъв. След преценка на посочените обстоятелства, съдът приел, че справедливия размер на обезщетението за претърпените от Г. Х. вреди е в размер на 15 000лв. Изложил, че не са налице основания за индексирането му с 26%, представляващи инфлационен индекс, тъй като присъжданите от съда обезщетения не подлежат на императивно индексиране. Касаторът обосновава допускане на обжалването по следните правни въпроси: 1/ Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл.52 от ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразяват при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя и длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии за прилагане принципа на справедливост и да ги съпостави реално с доказателствата по делото?; 2/Следва ли съдът, при приложението на чл.52 от ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.II на ППВС №4/1968г. и да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост. Твърди, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.II на ППВС №4/1968г. и в постановените по реда на чл.290 от ГПК решения №124/11.11.2010г. по т.д.№708/2009г. на II т.о.; №25/17.03.2010г. по т.д.№211/2009г. на II т.о.; №206/12.03.2010г. по т.д.№35/2009г. на II т.о.; №1/26.03.2012г. по т.д.№299/2011г. на II т.о.; №95/24.10.2012г. по т.д.№916/20г. на II т.о. 3/Следва ли съдът, при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение, да вземе предвид наред с указаните в ППВС №4/1968г. и нормативно посочените нива на застрахователното покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица; и икономическата конюктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените? Твърди, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС в решения №31/25.03.2014г. по т.д.№1203/2013г. на ІІ т.о.; №217/20.12.2017г. по т.д.№990/2017г. на ІІ т.о.; №15/12.02.2018г. по т.д.№1423/2017г. на ІІ т.о. Последният поставен въпрос е: Има ли задължение въззивната инстанция да се произнесе по всички своевременно въведени с въззивната жалба и в производството пред въззивната инстанция доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение? Твърди, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – решение №142/30.03.2020г. по т.д.№2970/2018г. на І т.о.; решение №221/08.02.2016г. по г.д.№1453/2015г. на І г.о.; решение №217/09.06.2011г. по г.д.№761/2010г. на ІV г.о.; решение №92/16.03.2012г. по г.д.№980/2011г. на ІІ г.о.; решение №323/27.09.2012г. по г.д.№408/2011г. на І г.о.; решение №480/07.11.2011г. по г.д.№1347/2010г. на І г.о. Претендира обжалването да бъде допуснато в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че формулираните въпроси касаят начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди и комплексната оценка на всички конкретно установени по делото, релевантни и обективно съществуващи обстоятелства относими към приложението на чл.52 от ЗЗД, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, поради което следва да бъдат разгледани в тяхната цялост. Същите следва да бъдат обобщени и уточнени (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), до един, по-общо формулиран правен въпрос, а именно – относно комплексната оценка на всички установени по делото, релевантни и обективно съществуващи обстоятелства относими към приложението на чл.52 от ЗЗД, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост. Съдът намира, че така формулирания въпрос е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело, като по него е налице многобройна и непротиворечива практика на състави на Върховния касационен съд. Разрешението на въззивния съд в обжалваното решение противоречи на дадените в нея разяснения, тъй като при определяне размера на обезщетението съдът не е направил комплексна оценка на всички установени по делото обстоятелства, които имат значение за интензитета на претърпените вреди и при индивидуализиране на обезщетението. С оглед на изложеното, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Жалбоподателят Г. Х. Х. е освободен от заплащане на дължимата за производството държавна такса. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,