Определение № 2008 от 06.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1613/2023 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на П. П. В. против определение № 738 от 15.12.2022 г. на Окръжен съд - Ямбол, постановено по в. ч. гр. д. № 491/2022 г., с което е оставена без разглеждане частна жалба на П. П. В. против определение № 2329 от 16.11.2022 г. по гр. д. № 2669/2022 г. на Районен съд - Ямбол в частта, с която е оставено без уважение искането на ищеца за отвод на съдебния състав и е потвърдено определение № 2329 от 16.11.2022 г., постановено по гр. д. № 2669/2022 г. на Районен съд- Ямбол, в частта, с която е оставено без уважение искането на П. В. за изпращане делото за разглеждане от РС - Стара Загора и в частта, с която е прекратено производството по делото. В жалбата са изложени оплаквания за незаконосъобразност на въззивното определение и се иска неговата отмяна. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебeн акт. С обжалваното определение въззивният съд е приел следното: Производството пред районния съд е образувано по искова молба на П. П. В. против В. Б. – прокурор в Районна прокуратура – Ямбол, като се иска присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5 555 лв., изразяващи се в причинен психически тормоз и притеснения, на които ищецът е бил подложен от датата на уведомяване до датата на разглеждане на ЧНД № 872/2019 г. на Районен съд - Ямбол и изхождайки от факта на липса на мотивирано предложение. Отбелязано е, че в депозираните молби ищецът неколкократно е направил искане за отвод на съдиите от Районен съд - Ямбол и промяна на подсъдността на делото в РС - Стара Загора, тъй като се е намирал в Затвора [населено място]. С определение № 2329 от 16.11.2022 г. първоинстанционният съд е оставил без уважение исканията на ищеца за изпращане делото за разглеждане от РС - Стара Загора и за отвод и е прекратил производството по делото, поради недопустимост на предявения иск. За да потвърди определението на районния съд, въззивният съд е приел, че претенцията за обезщетяване на вреди, произлезли от действия на магистрати във връзка със заеманата от тях длъжност (в конкретния случай „прокурор“), и свързани с изпълнението на служебните им задължения в рамките на правораздавателната им компетентност и в частност – постановените актове, е недопустима, доколкото действията им са обхванати от т.нар. функционален имунитет. Разяснено е, че функционалният имунитет на магистрат, прокламиран в чл. 132 КРБ е с ограничен обхват и изключва гражданската им отговорност на деликтно основание във връзка с постановените от тях актове, освен ако е извършено престъпление от общ характер. Въззивният съд е посочил още, че при наличие на вреди, настъпили от неправомерна дейност на магистрати, гражданската отговорност за обезвреда се поема от държавата по реда на ЗОДОВ, но само при предвидените в него предпоставки, наличието на които трябва да се твърди от ищеца. Посочено е още, че в ЗОДОВ са предвидени различни хипотези, при които може да се стигне до ангажиране на имуществената отговорност на държавата. Изрично се сочи, че в настоящия случай не се твърдят такива действия, попадащи в хипотезите на чл. 2 и чл. 2б ЗОДОВ. По изложените съображения въззивният съд е достигнал до извод за недопустимост на исковата претенция. В обжалваното въззивно определение съдът е приел, че е правилен и изводът на районния съд за липса на законово основание за изпращане делото за разглеждане от РС-Стара Загора. Сочи се, че искането на ищеца е мотивирано с твърдение, че в момента се намира в Затвора – [населено място]. Въззивната инстанция е счела това обстоятелство за ирелевантно, тъй като съгласно чл. 105 ГПК, уреждащ общата местна подсъдност, искът се предявява пред съда по постоянния адрес на ответника, а в чл. 115, ал. 1 ГПК е предвидена възможност за избор на ищеца по иск за вреди от непозволено увреждане да предяви иска и по местоизвършване на деянието. В исковата молба ищецът твърди деянието да е извършено в [населено място], поради което окръжният съд е приел, че е правилен изводът на първоинстанционния съд за липса на законово основание за изпращане на делото за разглеждане от РС – Стара Загора. Посочено е във въззивното определение, че по отношение отказа на ЯРС да приеме направения отвод, въззивната инстанция не дължи произнасяне, тъй като в тази част определението на ЯРС не подлежи на обжалване, а частната жалба в тази част е недопустима. При тези мотиви на съда не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на определението на въззивния съд. В допълнение към касационната жалба касаторът е посочил, че иска да се допусне касационно обжалване защото не е приложено в пълен обем искането му за промяна подсъдността делото; не е отчетен фактът за извършено престъпление от ответната страна по чл. 282, ал. 1 НК. Така поставените от касатора „въпроси“ не покриват критериите за правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, дори същите не представляват типични въпроси, а представляват оплаквания, касаещи фактите по делото и тяхното възприемане от първоинстанционния и въззивния съд. След като не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, то и не следва да се разглеждат и специфичните такива. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че изводите на въззивният съд за недопустимост на исковата претенция са направени в съответствие с трайната практика на ВКС /решение № 348/08.01.2018 г. по гр. д. № 495/2017 г. на ВКС, ІV г. о.; решение № 110/14.06.2013 г. по гр. д. № 93/2012 г. на ВКС, ІV г. о., както и определение № 502 от 1.10.2009 г. по ч. гр. д. № 414/2009 г., на ВКС III г. о.; определение № 395 от 9.06.2014 г. по ч. гр. д. № 2319/2014 г., на ВКС III г. о., постановени в производство по чл. 274, ал.3 ГПК/. Според тази практика при наличие на вреди, настъпили от неправомерна дейност на магистрати, гражданската отговорност за обезвреда се поема от държавата по реда на ЗОДОВ, но само при предвидените в него предпоставки, наличието на които трябва да се твърди от ищеца. Установеният с разпоредбата на чл. 132 от Конституцията функционален имунитет на магистратите (съдии, прокурори и следователи) изключва възможността от тях да се търси наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове. В хипотезите, когато имунитетът намира приложение, искът по чл. 45 ЗЗД срещу магистрат е процесуално недопустим. Функционалният имунитет може да бъде преодолян при извършено умишлено престъпление, установено по надлежния ред с влязла в сила присъда или решение по чл. 124, ал. 5 от ГПК, какъвто не е настоящият случай. Не са налице и предпоставките на чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. В конкретния случай въззивното определение е валидно и допустимо. Не се констатира и очевидна неправилност на обжалваното определение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение