Определение № 801 от 23.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3214/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, подадена от прокурор А. П. от Апелативна прокуратура – София, срещу решение № 362 от 22.03.2023 г., постановено по в.гр.д. № 3264/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 262729 от 17.08.2022 г. по гр.д. № 2469/2021 г. на Софийския градски съд, с което Прокуратурата е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ГПК да заплати на ищцата С. Н. В. сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди в резултат на незаконно наказателно преследване, ведно със законната лихва от 15.03.2019 г. до окончателното ѝ изплащане, както и сумата от 8400 лв., обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС, ведно със законната лихва от 15.03.2019 г. до окончателното изплащане на сумата. За разликата до пълния предявен размер от 50 000 лв. за обезщетение за неимуществени вреди искът е отхвърлен като неоснователен. В жалбата се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, като се иска отмяната му и присъждане на по-нисък размер обезщетения. В срока по чл. 287, ал. 2 от ГПК е постъпила и насрещна касационна жалба от С. Н. В., чрез адв. З. С.. Тя от своя страна обжалва решението само в частта, с която е определен размера на присъденото ѝ обезщетение за неимуществени вреди, като моли въззивното решение да бъде изцяло отменено и първоначално предявения иск да бъде уважен в пълен размер. Касационните жалби са подадени в законоустановения срок от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване акт на въззивната инстанция. Предявените искове са по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. С обжалваното решение е прието, че съдът е сезиран с кумулативно съединени осъдителни искове срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди вследствие на воденото срещу нея наказателно производство за извършено престъпление по чл. 202, ал. 2 вр. чл. 201, вр. чл. 26, ал. 1 НК, по което е била оправдана, както и за заплащане на сумата от 8 400 лева, представляваща обезщетение за претърпените имуществени вреди от същото незаконно обвинение, ведно със законната лихва от датата на присъдата - 27.02.2019 г. до окончателното изплащане. От фактическа страна не се спори, а и се установява от доказателствата по делото, че ищцата е била привлечена като обвиняема с постановление от 13.10.2011 г., като по отношение на нея е взета мярка за неотклонение „подписка“. Била е подсъдима за периода от образуване на НОХД № 990/2011 г. на Районен съд – Ботевград на 13.12.2011 г. до приключване на производството с оправдателната присъда, постановена по НОХД № 125/2018 г. на същият съд, влязла в сила на 15.03.2019 г. Установено е, че наказателното производство е продължило повече от седем години, като в този период ищцата е изтърпяла три месеца и половина от наложеното ѝ наказание лишаване от свобода в сливенския затвор, преди осъдителната присъда да бъде отменена и делото да бъде върнато със задължителни указания на досъдебното производство. Впоследствие е внесен нов обвинителен акт, с който е поддържано обвинение за тежко престъпление, преди да бъде постановена окончателната оправдателна присъда на 27.02.2019 г. по НОХД № 125/2018 г. на Районен съд - Ботевград. От показанията на дъщерята на ищцата е установено, че воденото наказателно преследване и престоя в затвора за изтърпяване на наказание за престъпление, което не е извършила, се е отразило изключително тежко на майка ѝ, тя изпаднала в шок, затворила се, не разговаряла с близките си, чувствала се засрамена, обидена, унизена и огорчена. Била притеснена и за своя баща си (дядо на свидетелката), който бил сам, и като голям шок е преживяла отдръпването на брат ѝ, който прекъснал всякакви взаимоотношения с нея. От показанията на другия, разпитан по делото, свидетел е установено, че за сериозното негативно отражение, което воденото наказателство производство, е имало върху живота на ищцата, е допринесло и това, че живеели в малък град и хората злословели по адрес на ищцата, поради което тя се притеснявала за семейството си и за себе си. Във връзка с възражението на Прокуратурата за недоказаност на конкретните вреди, които ищцата е претърпяла и чието обезвреждане търси в процеса, съдът е приел, че не е в тежест на пострадалия да докаже всяко свое негативно изживяване, изразило се в душевно страдание, неудобство, безпокойство, срам и пр. Нормално е да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, незаконно обвинено в извършване на престъпление, е притеснено и тревожно, чувства се несигурно, накърнява се социалното му общуване, като се търпят и неудобства от социален и битов характер. При определянето на размера на обезщетението съдът е взел предвид следните обстоятелства: че незаконното обвинение е било повдигнато за умишлено, тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от три до петнадесет години, както и лишаване от права; направен е извод, че продължителността на наказателното преследване повече от седем години надхвърля разумния срок; отчетени са още страхът, ужасът и притесненията, които ищцата е изживявала преди всяко заседание, безсилието, унижението и неправдата, които е изпитала при изтърпяването на наказанието „лишаване от свобода“ в затвора в [населено място] за около три месеца и половина за същото престъпление, за което впоследствие е оправдана, притесненията за близките, както и броят и продължителността на извършените с участието на ищцата процесуални действия; също така е взета предвид възрастта на ищцата към датата на привличането като обвиняема – 56 години, както и начинът, по който обвинението се е отразило върху пострадалата с оглед личността и начина на живот, разпространяването на този факт в обществото, респ. в социалната среда, в която живее. Посочено е, че спрямо ищцата е била взета мярка за неотклонение „подписка“ и не е установено тежко и трайно влошаване на здравословното ѝ физическо и психическо състояние, доколкото липсват медицински документи за това, нито негативно отражение на воденото производство върху трудовата ѝ дейност. Като е съобразил и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, съдът е намерил, че справедливият размер на обезщетението, което ще репарира в пълна степен неимуществените вреди на ищцата от воденото срещу нея наказателно производство, е 30 000 лв., така както е приел и първоинстанционният съд. По отношение на иска за имуществени вреди е прието, че заплащането на адвокатския хонорар за защитата на ищцата във воденото наказателство производство е доказано и съставлява вреда, която също подлежи на репариране, като възражението на насрещната страна е преклудирано. В заключение е прието, че заплатеният хонорар не е прекомерен, и следва да бъде присъден в претендирания размер. В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3 ГПК се поддържа наличието на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД вр. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ: „Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД?“. Твърди се, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК и по-конкретно решение № 133/07.06.2021 г. на ВКС по гр.д. № 2615/2020 г., III г.о., решение № 140/31.07.2018 г. на ВКС по гр.д. № 2723/2017 г., IV г.о., решение № 356/09.12.2014 г. на ВКС по гр.д. №2946/2014 г., IV г.о., решение № 50017/21.02.2023 г. на ВКС по гр.д. № 1090/2022 г., III г.о., решение № 50291/09.03.2023 г. на ВКС по гр.д. № 5156/2021 г., IV г.о. и решение № 226/16.12.2019 г. на ВКС по гр.д. № 1821/2019 г., III г.о. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното по поставения въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД: Поставеният материалноправен въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд при постановяването на обжалваното решение, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС. В т. ІІ от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС е прието, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за определения и присъден размер. Въззивният съд изцяло е съобразил тази задължителна съдебна практика, като е изложил подробни мотиви, защо с оглед особеностите на конкретния случай определеното обезщетение в размер на 30 000 лв. е справедливо като съобразено с критериите на чл. 52 ЗЗД. Отчетени са всички установени по делото вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането. Съдът е изпълнил задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, включително възраженията на страните, като са взети предвид релевантните факти и обстоятелства във връзка с присъдения размер. При определянето му е съобразена продължителността на наказателното производство, тежестта на престъплението, за което е било повдигнатото обвинение, наложената на подсъдимата лека мярка за неотклонение, неограничаваща свободата ѝ на придвижване и социалните ѝ контакти, характера и интензитета на преживените негативни емоционални преживявания – включително и с оглед ефективното изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ за три месеца и половина в затвора в [населено място], както и икономическите условия в страната през процесния период. В тази връзка следва да се отбележи, че и в посочените от касатора решения, за които се твърди, че са по аналогични случаи, също са възприети горните принципни разрешения на тези правни въпроси, и в съответствие с тях и съгласно чл. 52 от ЗЗД са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело. Предвид изложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване по въззивната жалба на прокуратурата на Република България. На основание чл. 287, ал. 4 от ГПК не следва да се разглежда подадената от ищеца насрещна касационна жалба срещу въззивното решение. Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК касаторът дължи на ответника по касационната жалба направените от него разноски пред тази инстанция за изготвяне и подаване на отговор на касационна жалба, които съобразно представените доказателства – договор за правна защита и съдействие от 25.05.2023 г. и извлечение от банкова сметка на адвокатското дружество – възлизат на 4466,40 лв. Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение