Определение № 478 от 26.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 349/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на „Шугър Импекс Трейдинг“ЕООД – [населено място], подадена чрез пълномощника му адвокат Г. Н., против определение № 10 от 23.01.2023 г. по ч.т.д. № 334/2020 г. на Великотърновския апелативен съд, с което е оставена без уважение частната му жалба против определение № 262/02.12.2022 г. пост. по т.д. № 137/2022г. на Великотърновския окръжен съд, с което, на основание чл. 130 от ГПК, е върната исковата молба, по която е образувано същото дело, поради недопустимост на предявените по него искове и производството по делото е прекратено. В частната жалба е оспорено становището на въззивния съд, че липсва правен интерес от предявяване на установителен иск, тъй като ищецът има право да предяви осъдителен иск за защита на правото си. Наведен е довод, че частният жалбоподател няма правен интерес от предявяване на осъдителен иск за обезщетяване на вредите от неизпълнение на наемния договор, а такъв да установи, че той не е прекратен поради липса на основания за това, респ., че произтичащото от него правоотношение продължава да съществува и така да запази правото си да ползва обекта на договора до изтичане на уговорения срок. Наведен е довод, че недопустимостта на установителния иск при възможност да се предяви осъдителен такъв е приложимо само когато предметът на установителния се поглъща от осъдителния и последният дава защита не само на правото по установителния иск, но [съдържа] и осъдителен компонент. Изложено е, че искът за присъждане на обезщетение за вредите от неоснователно прекратен договор компенсира имуществената вреда от неправомерното му прекратяване, но не осигурява защитата, която ищецът търси, а именно да продължи ползването на обекта на наемното правоотношение, след като бъде установено неговото съществуване [независимо от волеизявлението за развалянето му]. Оспорено е разбирането на въззивния съд, че уважаването на такъв установителен иск би санирало една вече разкъсана облигационна връзка, с възражението, че волеизявлението на ответника Изпълнителна агенция „Военни клубове и военно-почивно дело“ за разваляне на договора не е породило правни последици, доколкото не са налице материалноправните предпоставки за развалянето, тъй като самият той е неизправна по него страна, поради което не е налице допуснато от частния жалбоподател неизпълнение на задълженията му по него. Затова се поддържа, че доколкото не са налице предпоставките за разваляне на договора, прекратителното волеизявление на ответника не е породило действие и облигационната връзка продължава да съществува, което е предмет на установяване с втория иск. Жалбоподателят е обосновал достъпа до касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК със следния формулиран в частната жалба въпрос, по който съдът се е произнесъл и който счита, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а именно дали е налице правен интерес от предявяване на иск с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК за установяване съществуването на наемно правоотношение при наличие на принципна възможност да се предяви осъдителен иск. Направено е искане за отмяна на обжалваното определение и за връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по него. Съобразно чл. 130 от ГПК препис от частната жалба не е връчен на ответника ИА „Военни клубове и военно-почивно дело“. Частната жалба е допустима, като подадена в процесуално-преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу валиден и допустим съдебен акт, обжалваем по реда на частното производство, от надлежно легитимирано лице с правен интерес от неговото обжалване. Жалбоподателят „Шугър Импекс Трейдинг“ЕООД е предявил пред Великотърновския окръжен съд срещу ИА „Военни клубове и военно-почивно дело“ обективно съединени искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 от ГПК, съответно отрицателен – за установяване, че в полза на ответника не е възникнало правото да прекрати сключения с ищеца като наемател договор от 4.08.2020 г. за наем на ресторант, поради неизпълнение на т. 2 от уговорената с него инвестиционна програма и положителен – за установяване, че с изтичане срока на предизвестието, отправено от ответника-наемодател с писмо от 4.11.2022 г., произтичащото от него правоотношение продължава да съществува и да обвързва страните, а наемателят има право да продължи ползването на наетия обект. В обстоятелствената част на исковата молба е изложено, че с клаузата на чл. 20, ал. 2 от наемния договор наемателят се е задължил да осъществи уговорената в приложение № 1 към него инвестиционна програма, като през календарната 2020-2021 г. извърши профилактика на състоянието на покрива на сградата, в която се намира наетият търговски обект, на стойност 210 000 лв., както и че с писмо от 4.11.2022 г. ответникът е заявил, че прекратява договора, поради твърдяно неизпълнение на това задължение. Посочил е, че изявлението на ответника няма прекратително действие, тъй като наемодателят не е изпълнил задължението си като собственик на имота да го снабди с изискуемите от ЗУТ строителни книжа, без които не е било възможно извършването на строителните работи, поради което правото му да развали договора не е възникнало, а произтичащото от него правоотношение продължава да съществува. С определение № 262 от 2.12.2022 г. по т.д.№ 137/2022 г. сезираният Великотърновския окръжен съд е върнал, на основание чл. 130 от ГПК исковата молба, поради недопустимост на предявените с нея искове, с оглед липсата на абсолютна процесуална предпоставка, за чието наличие съдът следи служебно, а именно правен интерес от търсената с него защита. За да потвърди постановения от първоинстанционния съд процесуален резултат, в обжалваното определение съставът на Великотърновския апелативен съд е изложил съображения, че изводът за недопустимост на исковете съответства на практиката на Върховния касационен съд, според която, предвид установения в чл. 8 и следв. от ЗЗД принцип на договорната автономия, е недопустимо да се иска установяване съществуването на право по прекратен договор, тъй като с решението по него съдът би санирал една разкъсана облигационна връзка, независимо дали тя е правилно или неправилно прекратена. При горните данни, настоящият състав намира следното: Съгласно ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело, по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение, но не и за неговата правилност, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства. Това тълкувателно разрешение е приложимо и в производството по селекция за допускане до касационно обжалване на частните касационни жалби, съобразно нормата на чл. 274, ал. 3 от ГПК. Със същия тълкувателен акт са дадени разяснения, че специалният селективен критерий по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, чийто две хипотези – значение на разрешения с обжалвания акт обуславящ изхода на спора въпрос за точното прилагане на закона и за развитие на правото формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване. Той е налице когато липсва съдебна практика по прилагането на правна норма, или при необходимост от осъвременяване на съществуващата такава, за да бъде дадено друго тълкуване на закона, поради изменение в обществено-икономическите условия, както и когато приложимата правна норма е неясна и вътрешно противоречива, което налага нейното корективно тълкуване, за да бъде определено действителното щ съдържание. Наличието на правен интерес като абсолютна процесуална предпоставка за съществуване правото на иск се преценява с оглед естеството на накърненото материално право и съответствието между характера на неговото нарушение и вида на търсената с иска защита. Извън хипотезата на чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, развалянето на договорите с чисто облигационно действие представлява субективно преобразуващо право, което се упражнява извънсъдебно с едностранно условно волеизявление на кредитора, чието прекратително действие върху облигационното отношение настъпва с изтичане на определения в него отлагателен срок за изпълнение, кумулирано с бездействието на длъжника да престира уговорения резултат в същия срок. Трайна и непротиворечива е формираната по реда на чл. 290 от ГПК казуална практика на Върховния касационен съд в смисъл, че съществуването на това право, с оглед наличието на материалноправните предпоставки, обуславящи неговото възникване и надлежно упражняване не подлежи на самостоятелно установяване по исков ред, а само на инцидентен съдебен контрол, като преюдициален въпрос, по повод на предявен иск за защита на материалното право на страната, засегната от развалянето. Този извод е обоснован с аргумент от установения в нормата на чл. 9 от ЗЗД принцип на автономия волята на гражданскоправните субекти и от липсата на общо правомощие на съда да администрира гражданските правоотношения, вкл. и чрез игнориране действието на направените от тях волеизявления, извън случаите, при които законът не допуска те изначално да породят защитими от правния ред правни последици (напр. при нищожност, чието самостоятелно установяване по искове ред е допустимо на изчерпателно предвидените в закона основания). Този извод е основан на разбирането, че позитивното решение по иск за съществуване на правоотношението по прекратен договор, включително и поради липсата на материалноправните предпоставки за това, би имало ефекта на своеобразно саниране на прекъснатата с волеизявлението на една от страните облигационна връзка, независимо дали тя е „правилно“, т. е. материално законосъобразно, или неправилно прекратена. В този смисъл е практиката на Върховния касационен съд, обективирана в постановените по реда на чл. 290 от ГПК решения, съответно № 127 от 29.10.2010 год. по т.д.№ 20/2010 г. на ВКС, Т. К., І т.о. и решение № 13 от 30.01.2019 г. по гр.д.№ 1806/2018 год. на ВКС, Г. К., на определение № 535 от 18.07.2013 г. по ч.т.д.№ 2472/2013 г. на ВКС, Т. К., І т.о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, както и на определение № 458 от 11.06.2018 г. по гр.д. № 1270/2018 г. по чл. 288 от ГПК и др., която настоящият касационен състав изцяло споделя. Неоснователно е оплакването на касатора за неправилност на обжалваното определение, предпоставено от иначе правилното от доктринално гледище разбиране за съотношението между установителния иск и осъдителния такъв, който като по-интензивна форма на защита на същото право, предвид изпълнителната сила на постановеното по него решение, изключва правния интерес от неговото установяване, с което се изчерпва защитата, търсена с установителния иск. В случая изводът за недопустимост на установителните искове е обусловен от последователно поддържаното в цитираната казуална практика разбиране, че защитата срещу едностранно извършеното прекратяване, респ. разваляне на договора, поради твърдяно неизпълнение на задълженията по него от насрещната страна, се осъществява не чрез отрицателен установителен иск за отричане прекратителното действие на волеизявлението и по консеквентност - за съществуване на правоотношението, като незасегнато от него, поради липсата на материалноправните предпоставки за това, а посредством осъдителни искове по чл. 82 от ЗЗД с предмет притезателните права с репаративен характер, които произтичат от това. Става дума за различни по естеството си материални права, чиято защита се осъществява с различни по своя вид и правни последици искове, а не за едно и също право, изборът на способите за защитата на които е предоставен на дискрецията на ищеца. В частната жалба не са изложени доводи, относими към някоя от споменатите примерно изброени хипотези на поддържаното от частния жалбоподател дуалистично основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, поради което настоящият състав намира, че такова не следва да бъде допуснато. Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,