Определение № 728 от 04.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2383/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Групама Животозастраховане“ЕАД против решение № 280 от 7.06.2022 г., пост. по т.д.№ 121/2022 г. на Пловдивския апелативен съд, с което след отмяната на решение № 260157 от 20.12.2021 г. по т.д. № 188/2020 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от Л. И. А., П. П. И., Б. П. А. и Т. Н. А. срещу жалбоподателя искове и спорът е решен по същество, като „Групама Животозастраховане“ЕАД е осъдено да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД, сумата от 27 949, 24 лв., представляваща застрахователна сума по групова застраховка „Живот“ свързана с банков кредит, поради настъпил на 29.12.2017 г. застрахователен риск - смърт на застрахования Н. Б. А., покриваща остатъка от задължението му като кредитополучател по договор за кредит от 6.03.2017 г., сключен между него и „Банка ДСК“ЕАД, а на Л. И. А., П. П. И., Б. П. А. и Т. Н. А. - общата сума от 1550,76 лв. или по 387,69 лв. на всеки ищец, представляващи разлика между застрахователната сума от 29 500 лв., дължима по групова застраховка „Живот“, свързана с банков кредит и остатъка от кредита от 27 949, 24 лв.

В касационната жалба са инвокирани оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост, като се поддържа също и неговата очевидна неправилност. Оспорено е становището на въззивния съд за недействителност по чл. 143, ал. 3, т. 6 от ЗЗП, на клаузата на т. 12.4 от общите условия, поради нейния неравноправен характер, тъй като предвижда възможност застрахователят да се освободи от задълженията си, каквато не е предоставена на другата страна. Посочено е, че тя очертава застрахователното покритие по застраховката, като предвижда изключение само при обстоятелства, които са декларирани от застрахованото лице. На отделно и самостоятелно основание, неразгледано от въззивния съд се твърди, че исковете са неоснователни, тъй като ищците не притежават материалноправна легитимация, за тяхното предявяване, доколкото правото да претендира плащане на остатъка по кредита принадлежи единствено на „Банка ДСК“ЕАД. Поддържа се, че исковете са неоснователни, дори да бъдат квалифицирани като такива по чл. 134 от ЗЗД, тъй като наследниците на кредитополучателя Н. А. не са кредитори на „Банка ДСК“ ЕАД, а са длъжници по договора за кредит и нямат право да предявяват искове от нейно име.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК достъпът до касационно обжалване, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, е обоснован със следните въпроси:

„1. В съответствие с чл. 362 от КЗ ли е застрахователят по застраховка „Живот“ да определи, че би сключвал застраховката само с лица, които отговарят на предварително определени в съгласието за застраховане лица, включително такива, които имат определено здравословно състояние и неравноправна ли е подобна клауза?;

2. Неравноправна ли е, по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 6 от ЗЗП, клауза в застрахователен договор, в която е посочено, че при деклариране от застрахованото лице на неверни обстоятелства, които впоследствие са в причинна връзка с настъпило събитие, застрахователят не носи риск? “.

Наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е обосновано с твърдяното разрешаване на така формулираните въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 60063 от 30.06.2021 год. по т.д.№ 351/2020 год. на ВКС, Т. К., І т.о. Твърди се, че с това решение Върховният касационен съд се е произнесъл по казус, в който застрахователят по застраховка „Живот“ не е събирал никаква информация за здравословното състояние на застрахованото лице, нито преди нито по време на сключване на договора, а впоследствие е отказал плащане. Поддържа се, че случаят по настоящото дело не е такъв, тъй като застрахователят е приел отнапред, че ще приема за застраховане само лица, които отговарят на определени условия, посочени в съгласието за включване в групата на застраховани лица, което съдържа и информация за здравословното състояние на застрахования към момента на сключване на застрахователния договор, както и към минал момент. Развити са съображения, че за да приеме клаузата на чл. 12.4 от общите условия за неравноправна, съставът на Пловдивския апелативен съд неправилно е приел, че при сключване на договора застрахователят не е поставил въпроси относно здравословното състояние на застрахования, а впоследствие е основал отказа си на обстоятелства, които се основават именно на него. Счита, че е налице противоречие с цитираното решение на Върховния касационен съд, което е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно, по смисъла на чл. 280, ал. 2 от ГПК, тъй като с оглед установените по делото фактически обстоятелства, то е постановено contra legem. Направено е искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, за неговата отмяна и за постановяване на друго по съществото на спора, с което исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни.

Ответниците по касация Л. И. А., П. П. И., Б. Н. А. и Т. Н. А., всички представлявани от адв. В. А. Б. оспорват касационната жалба. В писмения отговор, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК, изразяват становище, че изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не обосновава приложението на разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК или на чл. 280, ал, 2 от ГПК, поради което решението на Пловдивския апелативен съд не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Изложено е, че за да упражни правото си да откаже плащане на застрахователно обезщетение, застрахователят трябва изначално ясно и точно да формулира обстоятелствата, съществени за риска, а не да оставя това на преценката на застрахования (потребителя). Поддържа се, че заместването на въпросника по чл. 362 от КЗ с декларативни изречения позволява на застрахователя да използва общи хипотези за описание на съществените за риска обстоятелства, вместо те да бъдат конкретно посочени, както и че е недопустимо инкорпорирането му в други документи, тъй като това обстоятелство сам т по себе си е заблуждаващо за потребителя и обуславя неравноправността на клаузата от общите условия. Поддържа се, че разпоредбата на чл. 363, ал. 4 от КЗ, която предвижда право на застрахователя да откаже изцяло или частично плащане на застрахователно обезщетение или сума, когато неточно обявеното или премълчаното обстоятелство е оказало въздействие за настъпването на събитието, се прилага само в хипотезата на писмено поставени въпроси относно наличието на съществени за риска обстоятелства по реда на чл. 362 от КЗ, каквито в случая не са налице. Наведен е довод, че разликата между нормата на чл. 363, ал. 4 и клаузата на чл. 12.4 от общите условия е в начина по който се изисква информация за съществените за риска обстоятелства, като в кодекса правото да се откаже заплащането на застрахователно обезщетение при съзнателното неточно обявяване или премълчаване на обстоятелство от значение за риска е свързано с точно и конкретно зададени въпроси, каквито в случая застрахователят не е поставил. Поддържа се, че като краен резултат в соченото от касатора решение № 60063/30.06.2021 г. по т.д. № 351/2020 г. на ВКС, І т.о. е прието за незаконосъобразно застрахователят да формулира съществените за риска обстоятелства чрез използването на общи хипотези, каквото е налице и в настоящия казус. Направено е искане да не бъде допускано касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд.

„Банка ДСК“ЕАД, конституирана като съищец при условията на задължително необходимо другарство, съобразно чл. 134, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 26, ал. 4 от ГПК, не е изразила становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

Безспорно е между страните по делото, а това се установява и от удостоверението, изд. от [община], че ответниците по касация са наследници по закон на починалия на 29.12.2017 г. Н. Б. А., съответно Л. А. като негова преживяла съпруга, а П. И., Б. А. и Т. А. – като негови низходящи от първа степен. Установено е също, че по договор за кредит за текущо потребление от 6.03.2017 г. „Банка ДСК“ЕАД е предоставила на техния наследодател сумата от 29 500 лв. чрез еднократното му усвояване на 6.04.2017 г., със срок за погасяване от 120 месеца на отделни вноски, всяка от които с падеж на пето число на съответния месец, при променлив размер на възнаградителната лихва и годишен процент на разходите, уговорен с договора. Според заключението на съдебно-счетоводната експертиза цялата сума по кредита е усвоена на същата дата чрез превеждането щ по разплащателната сметка на кредитополучателя, както и че към 30.08.2021 г. непогасената част от задължението по него възлиза на 28 124.65 лв.

Не се спори също, че между „Банка ДСК“ЕАД като застраховащ и „Групама Животозастраховане“ЕАД като застраховател е бил сключен групов договор за застраховка „Живот“, свързана с банков кредит, която покрива риска от смъртта на кредитополучателя през периода на индивидуалното застрахователно покритие, при чието настъпване застрахователят се е задължил да изплати на застраховащия- бенефициер по застраховката застрахователна сума до размера до непогасения остатък по кредита, включващ главница, натрупана лихва и разноски към датата на смъртта на кредитополучателя, но не повече от застрахователната сума, а на законните наследници на кредитополучателя- разликата между застрахователната сума и остатъка по кредита към същата дата. Според т. 11 от общите условия, застрахователят се освобождава от задълженията си по договора, ако съществено за риска обстоятелство съзнателно е обявено неточно или е премълчано от застрахования и то е в причинно-следствена връзка с настъпване на покрития риск, а съгласно т. 12.4. от същите, отговорността на застрахователя по застрахователния договор не включва смърт или пълна трайна неработоспособност, когато те са в такава връзка с обстоятелство, което е съзнателно неточно обявено или премълчано от застрахования в декларацията за здравословното му състояние. В декларацията за съгласие по чл. 443, ал. 1 in fine от КЗ от 6.03.2017 г. наследодателят на ищците Н. Б. А. е декларирал, че не е боледувал и в момента не боледува от сърдечно-съдови заболявания, включително артериосклероза, както и че приема общите условия на застраховката „Живот“, свързана с банков кредит, с които е запознат. Видно от сертификат № В000363008117306 от 6.03.2017 г. същият е включен в груповата застраховка „Живот“, свързана с банков кредит, сключен между „Групама Животозастраховане“ЕАД като застраховател и „Банка ДСК“ЕАД като застраховащ. От първоначалното заключение на съдебно-медицинската експертиза, допусната в първоинстанционно производство е установено, че причина за смъртта на Н. А. е масивен вътремозъчен кръвоизлив в дясната голямомозъчна хемисфера и съпътстващ тежък мозъчен оток, както и че при него е диагностицирано високо кръвно налягане през 2014 г. в границите на първа-втора степен хипертония, което състояние е квалифицирано като стабилна хипертония, а от допълнителното заключение – че повишени стойности на кръвното му налягане са установени през 2010 г.

При горните данни, за да отмени обжалваното пред него първоинстанционно решение на Пазарджишкия окръжен съд, с което исковете са били отхвърлени, съставът на Пловдивския апелативен съд е изложил съображения, че единственият установен в Кодекса за застраховането начин за оценка на риска е този, регламентиран в чл. 362 и сл. КЗ и само при спазването му съществува възможност за включване на клауза като тази, посочена в нормата на чл. 448, ал. 8 от КЗ, според която застрахователят може да откаже плащане или да извърши такова в намален размер, при наличието на заболявания с хроничен характер, които са оказали влияние за увреждането или за последиците от него. Позовал се е на нормата на чл. 382, ал. 5, т. 2 от КЗ, която вменява в задължение на застраховащия кредитор, сключил договор за обезпечаване на заем, да предостави предварително на третото лице-длъжник цялата информация във връзка със сключването и изпълнението на застрахователния договор, в това число въпросите, поставени от застрахователя по чл. 362 от КЗ. Консеквентно е приел, че клаузата на т. 12.4. от общите условия е нищожна като неравноправна, по смисъла на чл. 143, ал. 3, т. 6 от ЗЗП, тъй като приложението щ не е обусловено от наличието на предпоставките по чл. 362 от КЗ – писмено поставяне на въпроси, които счита за съществени относно настъпването на застрахователния риск, което поставя съответния потребител на застрахователи услуги в неравноправно положение, тъй като установява възможност застрахователят да се освободи от задълженията си, каквато не е предвидена за другата страна да се освободи от своите, ако е знаела, че то е съществено за застрахователя. Направил е обобщаващ извод, че при договори за застраховка „Живот“, свързани с банков кредит, сключен в полза на банката-кредитор, правото на застрахователя да откаже плащане на застрахователно обезщетение или да го намали, при наличието на болести, телесни увреждания или заболявания с хроничен характер, възниква само ако е спазена процедурата по чл. 362 от КЗ. Осъдил е „Групама Животозастраховане“ ЕАД, да заплати на „Банка ДСК“ЕАД, дължимата към датата на смъртта на кредитополучателя сума по кредитния договор от 27 949,24 лв., а на ответниците по касация – негови наследници по закон Л. И. А., Б. Н. А., Т. Н. А. и П. Н. И. - сумата от 1550,76 лв., съответно по 387,69 лв. на всеки от тях, представляваща разлика до пълния размер на застрахователната сума от 29 500 лв.

При горните данни, по допускането на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият касационен състав намира следното:

На първо място настоящият състав намира за неоснователно заявеното с касационната жалба оспорване на активната легитимация на ищците – ответници по касация за предявяване на косвения сурогационен иск с петитум за осъждане на застрахователя да заплати в полза на банката исковата сума, представляваща незаплатен остатък по сключения с нея договор за банков кредит към датата на смъртта на общия им наследодател – кредитополучател по него. Въпреки, че касаторът е определил оспорената легитимация като материалноправна, от съществото на инвокираните оплаквания е видно, че те са свързани с липсата на процесуална легитимация на ищците-физически лица, разбирана като принадлежност на правото на иск за защита на чуждо материално право, в качеството на процесуален субституент на неговия носител, действащ при условията на процесуално застъпничество, която обуславя недопустимост на иска, а оттам и на постановеното по него решение, за която касационната инстанция следи служебно, съобразно чл. 293, ал. 4 от ГПК, във връзка с чл. 270 от ГПК, а не неговата неоснователност. Според формираната по реда на чл. 290 от ГПК практика на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 138 от 05.01.2015 г. по т. д. № 1727/2014 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, която настоящият състав споделя, кредитополучателят, който е застраховал живота си срещу определени рискове, респективно наследниците на застрахования кредитополучател по групова застраховка „Живот“ имат правен интерес и активна процесуална легитимация да предявят иск против застрахователното дружество в защита на имуществените права на банката като искат осъждането на застрахователя да заплати на банката като ползващо се лице по застрахователния договор дължимата застрахователна сума при осъществяване на застрахователното събитие, ако твърдят наличие на предпоставките на разпоредбата на чл. 134 от ЗЗД, защото изпълнението на уговореното има директен ефект в неговия/техния патримониум, тъй като се погасява задължението по договора за кредит.

На следващо място, съгласно задължителните указания, дадени с ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, наличието на общия селективен критерий за допускане на касационно обжалване във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК, включително и тези по т. 1 и т. 3, е предпоставено от формулиране на материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е включен в неговия предмет, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение. По негативен път в същия тълкувателен акт са дефинитивно очертани границите на споменатата обща предпоставка, като от нейния предметен обхват изрично са изключени въпросите, които са от значение за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, които подлежат на инстанционен контрол във фазата на произнасяне по съществото на касационната жалба. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290 от ГПК. Същевременно формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение (чл. 290, ал. 2 от ГПК). Във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК, формулираните от касатора въпроси определят рамките, в които касационната инстанция осъществява селекцията за достъп до касационно обжалване, поради което съобразно правомощията си съдът може само да ги уточни и конкретизира, но не и да допусне касация по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, посочен от касатора. Специална предпоставка за достъп до касация по т. 1 in fine (в редакцията от ДВ, бр. 86 от 2017 г.) е този въпрос да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, каквато в случая е соченото от касатора решение № 60063 от 30.06.2021 г. по т.д.№ 351/2020 г. на ВКС, Т.К., І т.о., а по т. 3 на с. чл. - липсата на съдебна практика, или необходимостта от осъвременяване на съществуващата такава, за да бъде дадено друго тълкуване на закона, поради изменение в обществено- икономическите условия, при които е създадена практиката, както и когато приложимата правна норма е неясна и вътрешно противоречива, което налага корективното щ тълкуване, за да бъде определено действителното щ съдържание.

Ето защо допускането на касационно обжалване при условията на т. 1 следва да бъде преценена с оглед твърдяното противоречие с казуалната съдебна практика, обективирана в сочените от касатора решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, както и в контекста на служебно известната на съда такава.

Първият въпрос, в частта, относно това, дали съответства на чл. 362 от КЗ предварителното определяне от страна на застрахователя на кръга от лица с определено здравословно състояние, с които би сключил застрахователния договор, не покрива споменатите селективни критерии за достъп до касация. На първо място, в обжалваното решение въззивният съд не е отрекъл правото на застрахователя по застраховка „Живот“, вкл. и такава за обезпечаване на банков кредит, да определи заболяванията, страданието от които към датата на сключване на договора увеличава риска от настъпването на застрахователното събитие, но е приел, че правото му да намали размера на обезщетението или да откаже неговото заплащане е обусловено от изпълнението на задължението му по чл. 362 от КЗ изрично и писмено да постави конкретни въпроси, които да бъдат предоставени на длъжника, върху чийто живот е сключена застраховката, съобразно изричното изискване на чл. 382, ал. 5, т. 2 от КЗ, като част от процедурата по оценка на риска. Приел е, че в противен случай декларативните изявления на длъжника по кредитния договор, чийто живот е застрахован, за удостоверяване на здравословното му състояние, включително когато са материализирани в съгласието му по чл. 443, ал. 1 от КЗ, не могат да се приравнят на отговори със значението по чл. 362 и сл. от КЗ, т.е., че от обстоятелствата, свързани с наличието на заболяване, за което застрахователят не е задал писмено въпрос, не произтича правото му да откаже заплащането на застрахователната сума, дори когато то е допринесло за настъпване на застрахователното събитие. Това разбиране на въззивния съд кореспондира на мотивите на соченото от касатора решение № 60063 от 30.06.2021 г. по т.д.№ 351/2020 г. на ВКС, Т. К., І т.о., според което е недопустимо изискванията си спрямо здравословното състояние на застрахования, застрахователят да включи в клауза, имаща значение за покритието на риска, както и че преценката относно здравния статус на застрахования, като обстоятелство от съществено значение за риска, следва да се основава на информация, събрана, респ. установена по реда на чл. 362 от КЗ, но не и чрез отрицателна информация към застрахования, посредством предвиждането му в общите условия като изключен от покритие застрахователен риск. Не намира опора в мотивите на цитирания съдебен акт твърдението на касатора, че съдържащото се в него разрешение е приложимо само в случаите, при които застрахователят изобщо не е събрал информация за здравословното състояние на длъжника, върху чийто живот е сключен застрахователният договор. В постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение е формулиран общият принцип, че единственият способ за установяване на съществените за риска обстоятелства е този, регламентиран в чл. 362 от КЗ - чрез изрично и писмено поставяне на въпроси относно тяхното наличие, защото само в този случай от съзнателното им неточно обявяване или премълчаване възниква преобразуващото право на застрахователя по чл. 363, ал. 4, изр. първо от КЗ, при настъпване на застрахователното събитие да откаже изцяло или частично плащане на застрахователно обезщетение или сума, когато неточно обявеното или премълчаното обстоятелство е оказало въздействие за неговото настъпване. Това разбиране съответства на дефинитивната норма на чл. 362, ал. 2 от КЗ която еднозначно определя като съществени за риска само тези обстоятелства, за които застрахователят изрично и писмено е поставил въпрос, което изключва възможността регламентираният в кодекса механизъм да бъде заместен с клауза от общите условия, която общо определя наличието на такива обстоятелства като изключен застрахователен риск без посочване на конкретните им белези, какъвто е случаят по настоящото дело. Затова, така формулираният от касатора въпрос не покрива нито общия, нито специалния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 от КЗ.

Вторият въпрос относно инцидентно установената от въззивния съд нищожност по чл. 146, ал. 1 от ЗЗП като неравноправна на клаузата на чл. 12.4 от общите условия не удовлетворява специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като не е разрешен в противоречие с посочената от касатора казуална практика на ВКС, обективирана в същото решение. Обратното - в него изрично е определена като неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 6 от ЗЗП, а оттам и нищожна клауза в застрахователен договор, в която обстоятелствата, които са от значение за покритите рискове „Смърт”, „Пълна трайна неработоспособност“ и „Временна нетрудоспособност“ са формулирани общо в хипотезата на липса на поставени въпроси по реда на чл. 362 от КЗ. Това становище на касационния състав е обосновано с разбирането, че заместването на процедурата по чл. 362 от КЗ с общото и бланкетно предвиждане на изключен застрахователен риск в общите условия, по неясни критерии дава възможност на застрахователя да откаже изпълнението на задължението си за заплащане на застрахователната сума, без предварително да е определил конкретното заболяване като съществено за настъпването му, съобразно ал. 2 на същия чл. В този смисъл са и мотивите на въззивното решение, според което декларативните изявления на застрахования за здравословното му състояние не могат да се приравнят на отговори от категорията на тези по чл. 362 и сл. от КЗ, защото липсват писмено и изрично поставени от застрахователя въпроси, на които да кореспондират удостоверените с декларацията обстоятелства. Ето защо въпросът по т. 2 от изложението на касатора не е разрешен в противоречие със споменатото решение, а напротив - в съответствие с него.

Не са налице и предпоставките за допускане на касационно обжалване на общо посоченото дуалистично основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, с бланкетното твърдение, че отговорите на формулираните в изложението въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, което е налице при липсата на съдебна практика, или при необходимост от осъвременяване на съществуващата такава, за да бъде дадено друго тълкуване на закона, поради изменение в обществено-икономическите условия, при които е създадена практиката по приложението щ, както и когато приложимата правна норма е неясна и вътрешно противоречива, което налага корективното щ тълкуване, за да бъде определено действителното щ съдържание. Нормите на които въззивният съд е основал решението си, съответно на чл. 362, ал. 2 от КЗ и на чл. 143, ал. 2, т. 6, във връзка с чл. 146, ал. 1 от ЗЗП са ясни и непротиворечиви и не са налице обстоятелства, от естество да обосноват необходимостта от изменение на създадената по приложението им съдебна практика.

Не са налице и данни за очевидна неправилност на въззивното решение, по смисъла на чл. 280, ал. 2 in fine от ГПК, която да мотивира допускането на касационно обжалване, необусловено от формулиране на обуславящи изхода на спора въпроси, доколкото то не съдържа противоречиви съждения, отклоняващи се от формалната и правна логика, а постановеният с него краен резултат от решаващата дейност на съда закономерно следва от изложените в него непротиворечиви мотиви. Решението не е постановено в нарушение на императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, както и на основните логически, опитни и общоприложими правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти, чиито резултат да е прилагането на закона в неговия несъществуващ, в т. ч. противоположен смисъл (contra legem).

По горните съображения настоящият касационен състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд.

Предвид изхода на спора пред настоящата инстанция на ответниците по касация следва да бъдат присъдени сторените от тях разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в общ размер от 1400 лв.- по 350 лв. на всеки един от тях, съобразно сключения от тях с процесуалния им представител договор за правна защита, клаузата на т. ІІІ от който е с характер на разписка по чл. 77, ал. 1 от ЗЗД, удостоверяваща действителното му заплащане.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,