Определение № 254 от 27.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1454/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

С. Г. К. обжалва решение № 100007 от 25.02.2021 г. по в.т.д. № 89/2020 г. на Апелативен съд – Велико Търново, в частта, с която е потвърдено решението на Окръжен съд – [населено място] по т.д. 26/19 г., с което е отхвърлен искът му срещу ЗД „Бул инс“ АД за разликата над уважената част в общ размер от 30 000 лв до напълно предявения размер, като обжалва решението досежно „55 000 лв, частичен иск от 70 000 лв“.

Излага съображения за това кои са конкретните увреждания, които е претърпял, срокът, в който е търпял болки и страдания от уврежданията, остатъчните последици от уврежданията за здравето му. Конкретно, съдът не бил съобразил всички форми на лечение, които е претърпял. Счита, че решението е постановено в нарушение на чл. 52 от ЗЗД, приложим и по прекия иск. Конкретно въззивният съд не бил съобразил в достатъчна степен фактите, за да определи точния размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Не бил приложен точно принципът на справедливост.

Освен това счита, че решението е необосновано не били обсъдени всички доказателства, съответно да бъдат анализирани по начин, че да отразят всички увреждания, които са в пряка причинно-следствена връзка с пътно-транспортното произшествие. Изброява конкретните увреждания, които е претърпял, времето, през което е бил на лечение, неподвижен, труднопридвижващ се, зависим от чужда грижа в определен период. Неблагоприятното развитие при металната остеосинтеза и наложилата се втора операция. Продължителността на общия възстановителен период и трайните последици за здравето му. Описва болките и страданията, които е преживял и излага съображения, че съдът не ги е преценил, въпреки събраните доказателства по делото.

Съответно сочи основания за отмяна на решението, необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон, съгласно чл. 281, т. 3, пр.1 и пр.3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовава на правно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно по отношение установените увреждания и определения размер на обезщетението за неимуществени вреди.

Сочи и следните въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?

2. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания и търпени болки на пострадалия и настъпили усложнения и трайни последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите? Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика? – противоречие с ППВС 4/68 г.?

Обосновава наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а именно – противоречие с трайната практика на ВКС, изразена в решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012г. на ВКС, II т.о.; решение № 104/25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т.о.; решение № 28/09.04.2014 г., по т.д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т.о.

3. Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последици за здравето и психиката му и да съобрази значението на всяко увреждане и характера, продължителността и значението на последиците? Длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания? Също обосновава допълнително основание, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поставеният въпрос бил в противоречие със задължителната и трайна практика на ВС и ВКС, изразена в ППВС № 4/68 г.; решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, II т.о.; решение № 104/25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т.о., с което обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

4. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите ? Счита, че е налице противоречие в процесното решение с трайната практика на ВКС, изразена в решение № 124 от 11.11.2010 г. по т.д. 708/09 г. на II ТО на ВКС, решение № 88 от 17.06.2014 г. по т.д. 2974/13 г., II ТО на ВКС – основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

5. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията? Обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК – противоречие с решение № 88/09.07.2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т.о.

6. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение, съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимита с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата? Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложение на чл. 52 ЗЗД, при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи /за период 2006-2009 г./, но при лимит 10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия?

7. Длъжен ли е съдът да посочи какъв е установеният лимит към датата на събитието и факта, че го съобразява или е достатъчно да посочи, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието? Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит - само формално соченото „съобразяване с лимита“, достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащия лимит? Обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК – противоречие с решение № 27/15.04 2015 г. по т.д. № 457/2014г. на ВКС, II т.о.; решение № 28/09.04.2014 г., по т.д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т.о.

8. Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити? Обосновава общо основание за допускане касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, противоречие с решение № 184/08.11.2011 г. по т.д. № 217/2011 г. на ВКС, II т.о.; определение № 360/29.03.2017 г. по т.д. № 60316/2016 г. на ВКС, IV гр.о.

9. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно пар. 27 ПЗР на КЗ на обществено - икономическите и социални условия в страната и доколко съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“?

10. В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите - в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите? Счита, че по въпрос 7 и 8 е налице допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.

11. Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта /видно и от голямото несъответствие на паричната компенсация с такива при подобни увреждания/, с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост? Счита, че решението е постановено в противоречие с тълкуването, изразено в с решение № 28/09.04.2014 г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о.; Релевантни ли са за критерии по чл. 52 ЗЗД, лимитите на застраховане? Обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с решение № 23/25.03.2014 г. по т.д. № 1154/2013 г. на ВКС, II т.о.; ППВС № 4/23.12.1968 г.; решение № 1/26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на BКС, II т.о.; решение № 66/03.07.2012 г., по т.д. № 619/2011 г. на ВКС, II т.о.; решение № 83/06.07.2009 г., по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о.; решение № 104/25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т.о.; решение № 28/09.04.2014 г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о.; решение № 157/28.10.2014 г. по т.д. № 3040/2014 г. на ВКС, II т.о.; решение № 23/25.03.2014 г. по т.д. № 1154/2013 г. на ВКС, II т.о.; решение № 94/24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, I т.о.; решение № 27/15.04.2015 г. по т.д. № 457/2014г. на ВКС, II т.о.

На ответника „ЗД „Бул Инс““ АД, [населено място] е връчен препис от касационната жалба. Не е постъпил отговор от същия.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:

Съобщение с препис от решението е връчен на 19.03.2021 г. Касационната жалба е от 21.04.2021 г./п.к.: 19.04.2021 г./ Следователно е в срока по чл. 283 от ГПК. Касационната жалба е подадена от легитимирано да обжалва въззивното решение лице.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е бил сезиран с въззивна жалба срещу решението на първоинстанционния съд от ищеца, в частта, с която е отхвърлен искът му за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 25 000 лв до 70 000 лв, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ. В останалата част, с която е присъдено обезщетение от 25 000 лв на жалбоподателя, решението е влязло в законна сила. Въззивният съд е бил сезиран с въззивна жалба от С. К. срещу решението в частта, с която е отхвърлен искът му за разликата над 25 000 лв до нъплно предявения размер от 70 000 лв. С оглед частично влязлото в сила съдебно решение въззивният съд е приел, че между страните е установено наличието на противоправно поведение от водач на лек автомобил, за който ответникът-застраховател отговаря, по силата на сключен договор за застраховка гражданска отговорност, както и че това противоправно поведение се изразява в нарушение на правилата за движение по пътищата, извършено виновно от водача на автомобила и причинило пътно-транспортно произшествие, при което на ищеца – въззивен жалбоподател са причинени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, поради причинени телесни увреждания. На основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, въззивният съд е приел, че ответникът – застраховател отговаря за причинените вреди на увреденото лице-ищец. Приел е, че с оглед нормата на чл. 52 от ЗЗД, приложима и в случаите на чл. 432, ал. 1 от КЗ, обезщетението следва да се определи по справедливост като се съобрази, че ищецът е претърпял следните увреждания: счупване на лявата бедрена кост през костния масив в горната част на бедрената кост и счупване на бедрената шийка в основата й, като счупването на бедрената кост е причинило трайно затруднение движението на долния ляв крайник за срок от 10 месеца и нарушение целостта на вътрешния менискус на лявата колянна става и лезия на ставния хрущял, проведено лечение, непосредствено след произшествие в продължение на 6 дни, като е бил на оперативно лечение и е сложена метална остеосинтеза на счупването на бедрената кост, след това в рамките на седем дни отново в болница му е проведена рехабилитация, след което е бил на домашно лечение, проведени били два курса от по седем дни на физиотерапевтично лечение и балнеосанаториален курс в [населено място] баня, претърпяна операция през месец юни 2020 г. на лявото бедро заради възпаление в областта на извършената преди две години операция, като е изваден целият метален синтезен материал (плака и винтове), заради налично мекотъканно и костно гнойно възпаление, отстранени части от меките тъкани от костта, които били обхванати от гнойното възпаление с период на възстановяване след тази оперативна интервенция от около два-три месеца, изпитваните от ищеца болки и страдания, които първоначално са били много силни, изпитваните неудобства в ежедневието поради това, че не може да се придвижва в продължение на пет месеца, като използвал патерици, а впоследствие бастун, неудобставата от необходимостта да бъде обслужван и подпомаган от близките си, тъй като за около два месеца ищецът бил на легло, възрастта на ищеца към момента на произшествието 63 години, отражението на травмата върху психическото състояние – ищецът бълнувал, стряскал се насън, страхувал се да пресича сам пътното платно, нямал желание да контактува с хора, периода на нетрудоспособност, вследствие на причинената травма – пет меса и тринадесет дни, период на възстановяване от около 10 месеца, както и период от около 2-3 месеца след загнояване, лекувано по оперативен начин, в областта на металната остеосинтеза. Съдът е посочил, че е съобразил икономическите условия към момента на увреждането 17.01.2018 г., израз на които са лимитите на застрахователните обезщетения.

Според съда, не подлежат на обезщетяване установените при ищеца увреди - скъсяване на левия крайник, което се дължи на прекарания в детството детски паралич, състоянието на кос таз и гръбначното изкривяване, които се дължат на скъсяването на левия крайник, наличните артрози на лявата тазобедрена става и на лявото коляно, които се дължат на променената механика на стъпване и ходене, вследствие на скъсяването, деформация на глезенната става след полиомиелит, тъй като тези увреди са били налични при ищеца преди процесното ПТП. Прието е, че върху обезщетението от 30 000 лв. ответното застрахователно дружество дължи законна лихва, считано от датата на уведомяването на застрахователя за инцидента от увреденото лице - 30.01.2018 г. до изплащането. Вследствие на изложените мотиви решението на първоинстанционния съд в отхвърлителната част е отменено за сумата от 5 000 лв., а в останалата отхвърлителна част е потвърдено.

Допускането на касационно обжалване се извършва по реда и при условията, предвидени от законодателя в нормата на чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличие на основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК.

По отношение соченото основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав, намира, че не е налице. Това основание е предвидено от законодателя, само в случаите на допусната неправилност на съдебното решение от въззивния съд, която може да се установи от съдебното решение, без извършена проверка, на основание чл. 281 от ГПК. Съгласно постоянната съдебна практика, въззивният съд може да е допуснал съществени процесуални нарушения, които се установяват от самото решение, както и да е постановил решение при противоречие в мотивите и явна необоснованост. Освен това може да е приложил материалноправна норма, която не съществува или в противния на установяеми от акта смисъл. В настоящия случай такива особено съществени пороци не се установяват в разглеждания въззивен акт.

По отношение на посочените от касатора правни въпроси, настоящият съдебен състав намира, че първият посочен правен въпрос е включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд и обусловил изхода на спора: Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя? По отношение на този въпрос е налице соченото от касатора основание, чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като е осъществено противоречие със задължителната практика на ВС, ППВС 4/68 г., както и посочените решения от касатора, представляващи израз на трайната практика на ВКС. По отношение на останалите поставени въпроси, съдът ще се произнесе с решението по делото.

Касаторът в качеството си на ищец с определение на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК, е освободен от заплащане на държавни такси. В хода на процеса е влязла в сила присъда, поради което ищецът следва да се счита за освободен на основание чл. 83, ал.1, т. 4 от ГПК от внасяне на дължимите такси. Поради това не следва да се определя държавна такса, на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се внасят по реда на ГПК.

По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България