Определение № 2088 от 21.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 172/2026 г.

Производство по чл. 288 и по чл. 282, ал. 2 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото М. В. Б., подадена чрез назначения му от съда процесуален представител адв. К. И., и касационна жалба на третото лице, встъпило по делото като помагач на ответника – „Н. груп 83“ ЕООД, подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. В. В., срещу решение № 981/15.07.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 3341/2024 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 260475/05.09.2024 г. по гр. дело № 3758/2021 г. на Софийския градски съд (СГС), е прогласена, на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД, нищожността, поради невъзможен предмет, на договора за продажба, сключен между ответника-продавач М. Б. и ищците-купувачи Р. И. Г. и С. Г. Г., обективиран в нотариален акт № ..., том .., рег. № .., дело № .. г. на нотариус с рег. № .., вписан в Службата по вписванията - [населено място], с вх. № ... г., акт № ., том C., дело № ... г., на следния недвижим имот: нежилищна площ, ниско тяло с обща застроена площ 260 кв.м., прилежаща площадка с градина с площ 300 кв.м. и паркинг с площ 180 кв.м., общо – с площ 740 кв.м., находящ се в [населено място], попадащ геодезически заснет и нанесен в кадастралния план на [населено място],[жк], [жилищен адрес] к.л. № .. и № .., в местността „Ю. градска територия - 3 част”, с планоснимачен № .. (при описани граници). За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че процесният имот е публична държавна собственост и съгласно чл. 7, ал. 1 от ЗДС е изключен от гражданския оборот, поради което процесният договор за продажба е с невъзможен предмет. За тези свои решаващи изводи апелативният съд се е позовал на тълкувателно решение (ТР) № 4/2009 от 07.07.2010 г. на ОСГК на ВКС, като е достигнал до тях, след преценка поотделно и в съвкупност на заключението на съдебно-техническата експертиза и писмените доказателства по делото, при която е установил, че процесният имот е част от имотите, актувани с акт за държавна собственост (АДС) № 945/09.04.1971 г. и АДС № 11930/02.06.2023 г. Приел е и че посоченото в нотариалния акт, като документ за собственост на ответника-продавач, и представено като доказателство по делото арбитражно решение от 11.06.2018 г., е непротивопоставимо на АДС, тъй като арбитражът няма компетентност да разглежда спорове за вещни права върху недвижими имоти. Двете касационни жалби срещу така постановеното решение, са процесуално допустими – подадени са в законоустановения срок от процесуално легитимирани за това страни срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен акт. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност на въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. С касационната си жалба ответникът Б. е направил и искане по чл. 282, ал. 2 от ГПК за спиране изпълнението на въззивното решение. Искането е неоснователно и следва да се остави без уважение, тъй като обжалваното въззивно решение, с което е уважен предявения по делото установителен иск за нищожност на процесния договор, не е годно да формира изпълнителна сила и не подлежи на принудително изпълнение, включително и след влизането му в сила. На предварително принудително изпълнение, съгласно чл. 404, т. 1, предл. 2 от ГПК, подлежат единствено невлезлите в сила осъдителни въззивни решения, каквото не е налице в случая. В осъдителната му част относно разноските по делото, обжалваното въззивно решение има характер на определение и също не подлежи на изпълнение преди да влезе в сила. В изложението на касатора-ответник Б. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (инкорпорирано в касационната му жалба), като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) може ли договор за покупко-продажба на недвижим имот да бъде прогласен за нищожен поради невъзможен предмет, когато към момента на сключването му не е бил налице валиден акт за държавна собственост (АДС), издаден години по-късно; 2) дали договор за покупко-продажба на недвижим имот е нищожен поради невъзможен предмет по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД, когато актът за публична държавна собственост е съставен след сключването на договора и не е доказано, че към момента на сключването имотът е бил изключен от гражданския оборот; 3) има ли АДС по чл. 5, ал. 2 от ЗДС обратно действие, с което може да промени правния режим на имота към минал момент, или има само декларативен (констативен) характер; 4) може ли въззивният съд да откаже да обсъди влязло в сила арбитражно решение относно собственост върху недвижим имот, когато по него е налице арбитражна уговорка и решението е вписано в имотния регистър; 5) от кой момент следва да се преценява дали имотът е изключен от гражданския оборот – от момента на сключване на договора или от момента на съставяне на акта за държавна собственост; 6) следва ли съдът да установи с категоричност идентичността на имота (по кадастрални данни и експертиза), преди да прогласи договор за нищожен поради невъзможен предмет; и 7) придобива ли имот, предоставен за управление на държавен университет, автоматично статут на публична държавна собственост, независимо от това дали е включен в капитала на търговско дружество („Студентски столове и общежития“ ЕАД). Жалбоподателят-ответник навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че обжалваното въззивно решение противоречи на практиката на ВКС, както следва: по въпрос № 1 – на ТР № 4/2009 от 07.07.2010 г. на ОСГК, решение № 19/12.02.2013 г. по гр. д. № 864/2012 г. на IV-то гр. отд., решение № 766/03.02.2011 г. по гр. д. № 1590/2009 г. на I-во гр. отд. и ТР № 1/2001 от 17.07.2001 г. на ОСГК; по въпрос № 2 – на ТР № 4/2009 от 07.07.2010 г. на ОСГК; по въпрос № 3 – на решение № 223/22.03.2012 г. по гр. д. № 1225/2011 г. на І-во гр. отд. и решение № 432/2018 г. на І-во гр. отд.; и по въпрос № 4 – на решение № 55/2017 г. по гр. д. № 3944/2016 г. на І-во гр. отд. По отношение на останалите три въпроса в изложението се поддържа следното: относно въпрос № 5, – че съдилищата прилагали различен подход — едни приемали декларативен, други – конститутивен ефект на АДС; относно въпрос № 6, – че е от значение за практиката при спорове за частична идентичност на имоти и кадастрални несъответствия; и относно въпрос № 7, – че е от значение за точното прилагане на чл. 7 от ЗДС и за еднаквото третиране на университетска и държавна собственост. В изложението на касатора Б. се поддържа и че обжалваното въззивно решение противоречало още и на решение № 19/12.02.2013 г. по гр. д. № 864/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 766/03.02.2011 г. по гр. д. № 1590/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, но във връзка с така посочената практика на ВКС не са формулирани конкретни правни въпроси. С доводите си за липса на процесуална легитимация на ищците, тъй като съгласно чл. 31 от ГПК, делото за държавна собственост може да се води само от държавата, представлявана от министъра на финансите или министъра на регионалното развитие и благоустройството, а не от частни лица, касаторът-ответник навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 282, ал. 2, пр. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на дружеството-касатор, чрез адв. В., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) формираната сила на пресъдено нещо относно основанието преклудира ли правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правнорелевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право; 2) ползва ли се решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска, като предмет на делото; 3) допустимо ли е предявяване на отрицателен установителен иск за нищожност на договор в отделно исково производство, за да се формира между страните сила на пресъдено нещо, след като между същите страни по друго дело, по предявен иск за вземане, основано на същия договор, не е въведено възражение за нищожност на договора и съдът служебно следи за валидността му; и 4) допустим ли е иск за нищожност на договор, предявен от страна по него, която не е направила в предходно заведено дело срещу нея възражение за недействителност на това съглашение. Дружеството-жалбоподател навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по първите три от тези въпроси въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: по въпрос № 1 – в противоречие с т. 2 от ТР № 3/2016 от 22.04.2019 г. на ОСГТК, по въпрос № 2 – в противоречие с т. 18 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК и по въпрос № 3 – в противоречие с определение № 60243/20.07.2021 г. по ч. гр. д. № 631/2021 г. на IV-то гр. отд. По отношение на въпрос № 4 дружеството поддържа, същият да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но без да излага съображения за наличието на тази допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Третото лице-помагач се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение, като поддържа касационните си оплаквания и доводи, че същото било постановено по недопустим иск, тъй като преди неговото предявяване е образувано друго – гр. дело № 7598/2020 г., висящо пред СГС, по което дружеството е предявило косвения иск по чл. 134 от ЗЗД, във вр. с чл. 510 от ГПК за осъждане на ищцата-купувач Г. да заплати на ответника-продавач Б. част (в размер 66 21063 лв.) от цената по процесния договор от 18.10.2018 г., като в срока за отговор на исковата молба по това друго дело, в качеството си на ответник по него, ищцата Г. не е направила възражение за нищожност на процесния договор за продажба. Насрещната страна по делото – ищците Р. и С. Г., в отговорите на касационните жалби, подадени чрез общия им процесуален пълномощник адв. К. Н., излагат съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – и доводи за неоснователност на жалбите. С отговора на касационната жалба на третото лице-помагач, ищците претендират и присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Ответникът и неговият помагач не са насрещни страни един спрямо друг по делото, поради което не разполагат с право на отговор на подадените касационни жалби, респ. – депозираният такъв от дружеството-помагач не следва да бъде обсъждан. Не следва да се обсъжда и подадената от дружеството, след изтичането на срока за касационно обжалване, молба от 27.01.2026 г., с която се допълва изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК – в частта по чл. 280, ал. 1 от ГПК. При извършената и служебна преценка съдът намира, че няма основание касационното обжалване да се допуска в хипотезите на чл. 282, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК – поради вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение. Доводите на двамата касатори за наличие на второто от тези основания, са несъстоятелни по следните съображения: С предявения по делото иск по чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД за прогласяване нищожността на процесния договор за продажба, ищците търсят съдебна защита на собствената си правна сфера – установяване със силата на пресъдено нещо в отношенията си с ответника на липсата на облигационна обвързаност, формално произтичаща от нищожния договор. Искът им не е предявен в защита на държавен или обществени интерес, нито в защита на правото на собственост на държавата върху процесния имот, респ. – ищците не водят иска в качеството на представители (нито на субституенти) на държавата в производството по делото, а от свое име. Поради това, разпоредбата на чл. 31 от ГПК, на която се позовава касаторът-ответник, уреждаща процесуалното представителство по закон на държавата по граждански дела, няма никакво отношение към процесуалната легитимация на ищците по настоящото дело и не може да обуслови извод за липса на тази абсолютна положителна процесуална предпоставка в случая, респ. – не може да обуслови и извод за недопустимост на предявения иск и на постановеното по него решение на въззивната инстанция по делото. Както само дружеството-касатор сочи, относно процесуалната допустимост на предявения по делото иск, както и че недопустимост на същия не произтича от обстоятелството, че в производството по по-рано образуваното и висящо (спряно) дело по косвения иск по чл. 134 от ЗЗД, във вр. с чл. 510 от ГПК ищцата по настоящото дело не е направила възражение за нищожност на процесния договор, вече е налице произнасяне на ВКС – с постановеното по делото определение № 50409/11.11.2022 г. по ч. гр. д. № 3334/2022 г. на IІІ-то гр. отд., с което са отменени въззивното определение на САС и потвърденото с него определение на СГС, с което производството по настоящото дело е било прекратено. Действително, за разлика от първата и от въззивната инстанция, настоящата касационна такава не е обвързана от това определение на друг състав на ВКС, но настоящият съдебен състав изцяло споделя приетото в него относно процесуалната допустимост на иска. В това определение както и в определение № 60243/20.07.2021 г. по ч. гр. д. № 631/2021 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, на което се позовава дружеството-кастор, е прието, че произнасянето по преюдициален въпрос (правоотношение), когато няма предявен инцидентен установителен иск, е част от спора, но не е част от предмета на иска, и следователно по този преюдициален въпрос не може да се формира сила на пресъдено нещо; такава се формира, само ако в производството по делото е предявен инцидентен установителен иск по преюдициалния въпрос, или се предяви такъв иск в отделно производство. Така приетото е в съотвествие със задължителните разяснения, дадени в мотивите към т. 18 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (на които дружеството-касатор превратно, респ. – също неоснователно се позовава) и в мотивите към ТР № 1/2020 от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, към които е и изрично препратено с тези две определения на ВКС, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК. От тази практика (включително задължителна) на ВКС ясно и еднозначно следва и положителен отговор на въпроси №№ 3 и 4, поставени от дружеството-касатор, а именно, – че е процесуално допустим иск за нищожност на договор, предявен от страна по него в отделно исково производство, когато между същите страни е висящо друго дело по иск за изпълнение на нейно задължение, произтичащо от същия договор, и по това друго дело не е предявен инцидентен установителен иск за нищожност на договора на същото основание; без значение за допустимостта на иска е дали в това друго висящо производство същата страна е направила или не възражение за нищожност на договора в срока за отговор на исковата молба; в тези случаи производството по иска за изпълнение на договорното задължение следва да се спре до приключването на преюдициалното производство по иска за нищожност на договора – в този смисъл са и разясненията в мотивите към т. 1 от ТР № 1/2017 от 09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС. Въпроси №№ 1 и 2, поставени в изложението на дружеството-касатор, са без значение за процесуалната допустимост на предявения по делото иск и на постановеното по него въззивно решение, тъй като тези два въпроса предпоставят наличието на вече постановено и влязло в сила съдебно решение, което е формирало сила на пресъдено нещо, преклудираща правоизключващите и правоунищожаващите възражения на страната в друго исково производство, а настоящият случай не е такъв. Неоснователно е и позоваването в тази връзка на разясненията в мотивите към т. 2 от ТР № 3/2016 от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС (посветено на частичния иск), които съставляват напълно неотносима практика към настоящия случай. Отделно от това, и четирите процесуалноправни въпроса, поставени от дружеството-касатор, не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като не са обуславящи правните иводи на въззивния съд, който в мотивите към обжалваното решение не е давал разрешение на тези въпроси (т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), а досежно допустимостта на иска се е позовал на задължителното за него (чл. 278, ал. 3 от ГПК) определение № 50409/11.11.2022 г. по ч. гр. д. № 3334/2022 г. на IІІ-то гр. отд. на ВКС, приетото в което, както вече беше посочено, се споделя и от настоящия състав на ВКС. Касационното обжалване не следва да се допуска и по правните въпроси, формулирани в изложението, инкорпорирано в касационната жалба на ответника Б.. Същият не е навел никоя от допълнителните предпоставки по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК по отношение на въпроси №№ 5, 6 и 7, което е достатъчно за недопускане на касационното обжалване по тези въпроси – също съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпрос № 4 не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като не е обуславящ правните изводи на въззивния съд и е без значение за изхода на спора по делото. Същността на това питане – може ли въззивният съд да откаже да обсъди влязло в сила арбитражно решение относно собственост върху недвижим имот, по никакъв начин не кореспондира с мотивите към обжалваното въззивно решение, тъй като в тях апелативният съд не е отказал да обсъди, а е обсъдил представеното като доказателство по делото арбитражно решение от 11.06.2018 г. (посочено в процесния нотариален акт като титул за собственост на ответника-продавач), но е приел, че то е непротивопоставимо на обсъдените преди това АДС № 945/09.04.1971 г. и АДС № 11930/02.06.2023 г., тъй като арбитражът няма компетентност да разглежда спорове за вещни права върху недвижими имоти (чл. 19, ал. 1 от ГПК). Освен това, във връзка с този въпрос касаторът-ответник сочи несъществуващо решение № 55/2017 г. по гр. д. № 3944/2016 г. на І-во гр. отд. на ВКС – по описа на І-во гр. отд. на ВКС за 2016 г. не е образувано гр. д. № 3944; образувано е частно гр. д. № 3944/2016 г. по описа на ІV-то гр. отд. на ВКС, по което по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК е постановено определение № 443/30.09.2016 г., с което не е допуснато касационно обжалване на въззивно определение, респ. – това определение на ВКС не формира практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По подобни съображения касационното обжалване не следва да се допуска и по въпроси №№ 1, 2 и 3, които изхождат от постановката, че АДС е съставен след сключването на договора за продажба, предмет на иска за нищожност по чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД – поради невъзможен предмет (от същата хипотеза изхожда и въпрос № 5). В мотивите към обжалваното решение обаче въззивният съд е достигнал до решаващите си изводи, че процесният имот е публична държавна собственост и съгласно чл. 7, ал. 1 от ЗДС е изключен от гражданския оборот, въз основа на съвкупната преценка на заключението на съдебно-техническата експертиза и писмените доказателства по делото, сред които са два АДС – АДС № 945/09.04.1971 г. и АДС № 11930/02.06.2023 г., като само последният е съставен след сключването на процесния договор за продажба от 18.10.2018 г. Освен това, тези решаващи правни изводи на апелативния съд са в пълно съответствие, а не в противоречие със задължителните указания и разяснения, дадени с ТР № 4/2009 от 07.07.2010 г. на ОСГК, част от които са и изрично цитирани от въззивния съд, поради което позоваването от страна на касатора-ответник на този тълкувателен акт във връзка с въпроси №№ 1 и 2, също е неоснователно. Сочените от него във връзка с въпрос № 1, решение № 19/12.02.2013 г. по гр. д. № 864/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 766/03.02.2011 г. по гр. д. № 1590/2009 г. на I-во гр. отд. на ВКС и ТР № 1/2001 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС нямат никакво отношение нито към формулировката и съдържанието на въпроса, нито към решаващите изводи на въззивния съд. Същото се отнася и за посоченото от кастора-ответник във връзка с въпрос № 3, решение по гр. д. № 1225/2011 г. на І-во гр. отд. на ВКС, което е с № 69/20.02.2011 г., а не с № 223/22.03.2012 г., както е посочено в изложението; решение № 432/2018 г. на І-во гр. отд. на ВКС не може да бъде идентифицирано, тъй като не е посочено делото, по което е постановено, както и датата на обявяването му. В обобщение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 от ГПК; не е налице и хипотезата за служебно допускане по чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК. Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция, на основание чл. 78, ал. 10, предл. 2 от ГПК, дружеството-касатор, встъпило по делото като помагач на ответника, дължи и следва да бъде осъдено да заплати на ищците, претендираните и направени от тях разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата им срещу подадената от дружеството касационна жалба и изложението към нея, в размер 4 000 лв. Предвид подмяната на националната валута, считано от 01.01.2026 г., тази парична сума, присъждана с настоящото определение, следва да се превалутира и закръгли съгласно чл.чл. 11-13 от ЗВЕРБ, при което същата възлиза на 2 045.17 евро. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение