Определение № 2772 от 03.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1186/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от В. Д. Т., чрез адв.С. Н. против решение № 334/25.03.2025 г. по в.гр.д.№ 2151/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 68/07.06.2024 г. по гр.д.№ 89/2022 г. на СГС в частта, с която е отхвърлен искът на касатора срещу ЗАД "Далл Богг Живот и здраве“ за осъждане на последното да заплати на касатора, като наследник на починалия в хода на процеса негов праводател К. Т., разликата над 25 000 лв. до претендираните 100 000 лв., представляваща обезщетение за нанесените на наследодателя неимуществени вреди - претърпени от него болки и страдания в резултат на ПТП, настъпило на 23.12.2021 г. Ответникът по касацията ЗАД „Далл Богг Живот и здраве“ не е депозирал писмен отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че наследодателят на касатора е пострадал в резултат на пътно-транспортно произшествие, станало на 23.12.2021 г. и причинено виновно от водача на МПС, застрахован при ответника-застраховател. Съобразно събраните доказателства е приел за установен механизма на произшествието, противоправното поведение на водача на лекия автомобил, телесните увреждания на пострадалия ищец и причинната им връзка с произшествието. За определяне размера на обезщетението въззивният съд е съобразил приетото заключение на СМЕ, че наследодателят на касатора вследствие на произшествието е получил счупване на трохантера на дясната бедрена кост и счупване в долната трета на голямопищялната кост на лявата подбедрица. Констатирал е, че пострадалият е претъппял две оперативни интервенции за фиксиране на счупените кости, и била проведена медикаментозна и антикоагулантна терапия. Най-силни са били болките веднага след операциите и след началото на раздвижването. За изготвяне на експертизата не е проведен личен преглед поради неосъществена връзка с вещото лице. Съдът е обсъдил заключението на вещото лице, че дори и да дава отговор на въпроса какво представлява синдромът на „закованата пета“, такова усложнение не е било констатирано нито при личен преглед, нито документално. Според показанията на брата на ищеца последният е получил страх от излизане („рухнал психически“) и отказвал да става от леглото. От залежаване имал рани по тялото (декубитус). Не можел сам да се обслужва и за него се грижели свидетелят и жена му. Проведена е била рехабилитация в болнично заваданеие. Съдът е съобразил, че свидетелят не дава показания за времето на възстановяване на брат му, респ. колко време е следвало да го обслужват близките му и кога е започнала рехабилитацията. Липсата на доказателства за трайни остатъчни последици от органично естество са обосновали извод за съизмеримост на неимуществените вреди на ищеца със сумата от 50 000 лв. САС е приел, че поради настъпилата смърт на ищеца страдания с различна степен на интензивност (най-висока след операциите и при раздвижването) са търпени в рамките на година. Същата констатация според решаващият състав на съда е съобразена при посочване на общия размер на дължимото обезщетение. САС се позовал на приетата автотехническа експертиза относно установяване механизма на ПТП. Въз основа на същата е било прието за доказано, че в тъмната част на денонощието (на 23.12.2021 г. към 18.15 ч.) е станала катастрофа между пешеходец и автомобил, застрахован при ответното застрахователно дружество. Мястото на удара е било в дясното пътно платно, в направление [населено място], на отстояние 0.50- 1.5 м. от тротоара. Акцентирал е върху констатцията на вещото лице, което е възпроизвело записан в огледния протокол текст, че тротоарите от двете страни на пътя са били покрити със сняг. Пешеходецът и автомобилът, който го е ударил, са се движели в едно и също направление. Ударът е бил технически предотвратим и за двамата – за пешеходеца – ако се е движел върху тротоара или в непосредствена близост с него, за водача на МПС, ако своевременно е предприел спиране (водачът е могъл да забележи пешеходеца от разстояние от 50 м. и при незабавно задействане на спирачките, би преустановил движението на колата на 14 м. преди мястото на удара). С оглед на това заключение (което се базира на показанията на разпитаните свидетели и фиксираните от протокола за оглед следи, възприети при запазено местопроизшествие) въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че вредоносният резултат е настъпил при равностойно независимо съпричиняване от участвалите в ПТП. Изрично САС е посочил причините, поради които не зачита показанията на свидетеля за това, че пострадалият се е движел плътно до бордюра, тъй като те се разминават с фиксираните от огледа метеорологични условия (посочил е, че свидетелят говори за разкопан тротоар с трева, а дознателите, направили огледа, са описали заснеженост). Като краен резултат е било определено обезщетение в размер на 25 000 лв. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/Може ли въззивната инстанция да излиза извън предмета на въззивната проверка по чл.269-271 ГПК, след като съответната страна-въззивник излага голословни твърдения в защита на тезите си и не прави доказателствени искания към въззивната инстанция, а както и в разрез с доказателствения материал, събран от първостепенния съд, включително и при положение, че пред въззивната инстанция не са събрани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и 3 ГПК?;2? Обосновано ли е решението на въззивния съд, постановено в противоречие със събраните доказателства?; 3/ Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди защитнит тези на страните и да формира самостоятелни правни изводи?; 4/ Следва ли въззивният съд да постанови решението си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, респ. когато някое доказателство се възприема за недостоверно, следва ли съдът да изложи мотиви за това?; 5/ Следва ли при постановяване на решението си САС, 2-ри състав да се позове на конкретни разпоредби на материалния закон, въз основа на които гради своите правни изводи?; 6/ При постановяване на решението си въззивният съд трябва ли да извърши цялостна преценка на всички събрани доказателства и да изложи подробни мотиви, кои доказателства кредитира и кои не? Касаторът въвежда допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК- без да сочи практика на ВКС и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – без да обосновава осъществяване хипотезата на това основание. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице общо и допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Като цяло първи и втори въпрос не отговарят на изискванията на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по същество представляват оплакване на необоснованост на въззивното решение, а според постановките на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Отделно първи въпрос съдържа твърдение, че с решението си САС излиза извън предмета на въззивната проверка /без конкретика на това оплакване нито в касационната жалба, нито в изложението към нея/ и едновременно с това се навеждат доводи, че „въззивникът / т.е. самият касатор/ излага голословни твърдения“. Дори и да се касае за фактическа грешка в изказа и твърдението да е за голословни твърдения на въззиваемото дружество, как въззивният съд ги е съобразил е предмет на обсъждане на касационните основания по същество на касационната жалба, а не на проверка във фазата по чл.288 ГПК. Останалите въпроси са идентични и се свеждат до един – за задълженията на въззивния съд при постановяване на въззивното решение. Същите са получили своето задължително за съдилищата тълкуване с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и то е в насока, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. По отношение на преценката за правилност на първоинстанционното решение служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. В съответствие с посочената задължителна практика на ВКС и практиката, обективирана в решениа по чл.290 ГПК / напр.: решение № 216/04.01.2011г. по т.д. № 87/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 92/16.03.2012г. по гр.д. № 980/2011г.на ВКС, II г.о., решение № 323/27.09.2012г. по гр.д.№ 408/2011г. на ВКС, I г.о., решение № 480/07.11.2011г.по гр.д. № 1347/2010г. на ВКС, I г.о. и др./ въззивният съд е спазил изискванията по чл.235 и чл.236 ГПК и в решението си е обсъдил всички събрани доказателства с оглед направените във въззивната жалба оплаквания за установяване на действителния характер на уврежданията и техния интензитет, както и за конкретното поведение на пострадалия при ПТП, като едновременно с това е изложил съображения на кои доказателства дава вяра и защо. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Водим от горното, Върховният касационен съд