Определение № 302 от 09.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1162/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от В. А. Й., чрез адв. П. А., касационна жалба против решение № 418 от 2. 12. 2019 г. по в. гр. д. № 375/2019 г. на Софийския окръжен съд, ГО, 2 възз. с-в, с което е потвърдено решение № 230 от 5. 03. 2019 г. по гр. д. № 704/2017 г. на РС – Сливница, с което е признато за установено, на осн. чл. 124, ал. 1 ГПК, по отношение на В. А. Й., че З. Г. П., В. Г. Я. и Г. М. А. (последният починал в касационното производство и оставил като единствени законни наследници останалите ответници) притежават право на преминаване през частта с площ от около 111 кв.м. от недвижим имот, находящ се в [населено място], в границите на ОСП на махала „1...“, собственост на наследниците на А. В. П., която част е нанесена със зелен цвят като имот № .... на скицата към заключението на съдебно-техническата експертиза на вещото лице инж. Ч. Я., подписана от съдебния състав като неразделна част от въззивното решение, при граници на тази част: от север – останалата част от имота на А. П., нанесена като имот № .... на скицата, от изток – път, от юг – имот на Е. Т., Г. Т. и Д. Г. и от запад – имота на ищците З. П., В. Я. и Г. А., нанесен като имот № .... на скицата, и с което В. А. Й. е осъдена, на осн. чл. 109 ЗС, да преустанови неоснователните си действия, ограничаващи упражняването правото на преминаване на З. Г. П., В. Г. Я. и Г. А. М. през описания имот, както и да премахне оградата, поставена на източната му граница (откъм пътя). Излагат се съображения за неправилност на решението, поради постановяването му при допуснато съществено процесуално нарушение - на чл. 302 ГПК и чл. 177, ал. 1 АПК (несъобразяване с влязло в сила решение № 442/23. 05. 2017 г. по адм.д. № 1139/16 г. на АССО, отменящо заповед на кмета на Община-Драгоман за одобряване на проект за кадастрален план по пар. 4, ал. 1, т. 2 ПЗР ЗКИР като част от изработен геодезически план за целия полигон на м. „1...“ в землището на [населено място]), както и в противоречие с материалния закон – с чл. 192 ЗУТ, чл. 55, 69 и 79 ЗС. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Ответниците по касационната жалба З. Г. П. и В. Г. Я., чрез адв. Л. А., изразяват становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, правилност на същото и неоснователност на касационната жалба. Претендират присъждане на разноските, направени при разглеждане на делото пред настоящата инстанция.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

Делото има за предмет предявени от З. Г. П., В. Г. Я. и Г. М. А. (последният починал след постановяване на въззивното решение и оставил за единствени законни наследници ответниците З. Г. и В. Г.) против В. А. Й. искове с правни основания чл. 124, ал. 1 ГПК – за приемане за установено в отношенията между страните по делото, че ищците притежават право на преминаване през част с площ от около 111 кв.м. от недвижим имот, находящ се в [населено място], в границите на ОСП на махала „1...“, собственост на наследниците на А. В. П., сред които и ответницата, която част е нанесена със зелен цвят като имот № .... на скицата към заключението на съдебно-техническата експертиза на вещото лице инж. Ч. Я., подписана от съдебния състав като неразделна част от въззивното решение, при граници на тази част: от север – останалата част от имота на А. П., нанесена като имот № .... на скицата на вещото лице, от изток – път, от юг – имот на Е. Т., Г. Т. и Д. Г. и от запад – имота на ищците З. П., В. Я. и Г. А., нанесен като имот № .... на скицата на вещото лице, и с правно основание чл. 109 ЗС, за осъждане на В. А. Й. да преустанови неоснователните си действия, ограничаващи упражняването правото на преминаване на З. Г. П., В. Г. Я. и Г. А. М. през описания имот, както и да премахне оградата, поставена на източната му граница (откъм пътя).

За да приеме основателност на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК, съставът на въззивния съд е приел за установено от фактическа страна, че с н.а. № .... г. наследодателят на ответницата А. П. е признат за собственик по давност на недвижими имоти, сред които и нива от 2 дка и 1 ар в м. „Н....“, в землището на [населено място], при съседи: братя А., шосе-селски път и С. Т., който имот е идентичен с имот № .... на скица-проект на имот № ...., находящ се в строителен полигон на м. „1...“ (л. 11 от първоинстанционното дело) и с имот № ...., оцветен в червено, на скицата на вещото лице инж. Ч. Я. към заключението на съдебно-техническата експертиза. С н.а. № .... г. ищецът Г. А. е бил признат за собственик по давност на дворно място с площ от около 2,500 кв.м., находящо се в [населено място], м. „К.“ („1....), при съседи: път, А. В., Н. В., Г. Т., Д. Г., М. П. и ДЗС, ведно с построените в него жилищна сграда, лятна кухня и стопанска постройка, който имот е идентичен с имота по ситуационна скица № 63/6. 04. 1982 г., изготвена от Община-Драгоман при заснемане на имота след включването му в СП на махала „1....“, одобрен с решение № 51 от 24. 11. 1981 г. на ИК на ОНС – София, с имот № .... на скица-проект на имот № .... в СП на м. „1...“ (стр. 10 и стр. 11 от първоинстанционното дело) и с имот № .... оцветен в синьо на скицата на вещото лице инж. Ч. Я. към заключението на съдебно-техническата експертиза. С нотариален акт № .... г. Г. А. дарил на дъщерите си З. Г. и В. Г. по 800 кв.м. от имота, но от 1982 г. и тримата общо ползвали целия имот от около 2500 кв.м. С протокол от 13. 12. 1957 г., вх. № 3015/14. 12. 1957 г., комисия, назначена със заповед № 114/2. 12. 1957 г. на председателя на НС – Драгоман, в присъствието на заинтересованите лица Г. А. и А. П., e констатирала, че лицето Г. А. е построил нова къща в местността „1....“, извън регулационния план, в която живее, и няма път за изход до шосето, както и че най-краткият път за преминаване до шосето е през селището на А. П.. При тези констатации и на основание чл. 15 и чл. 16 от Указа за опазване на селското стопанство (обн. „Известия“, бр. 38/12. 05. 1953 г., отм. ДВ, бр. 54/1974 г., със Закона за опазване на селскостопанското имущество), комисията е определила път за преминаване от шосето до имота на Г. А. през селището на А. П., с площ от около 111 кв.м., за което А. П. следва да бъде обезщетен със сумата 333 лв. С писмо № 5015/12. 05. 1958 г. на ОНС – С. Г. А. е уведомен, че решението на комисията по чл. 15 УОСС, назначена със заповед № 114/2. 12. 1957 г. на председателя на съвета – Драгоман, по протокола от 13. 12. 1957 г., с което е даден излаз на Г. А. до обществен път през имота на А. П., е потвърдено с решение № 30 на Околийски народен съд – С., което съдебно решение е необжалваемо. На 19. 05. 1958 г., с разписка № 63/19. 05. 1958 г., Г. А. е внесъл за А. П. сумата 333 лв. определено обезщетение за осигурения достъп през имота на А. П. до пътя, определен с протокол от 13. 12. 1957 г., заведен с вх. № 3015/14. 12. 1957 г. Въз основа на гласните доказателства е прието, че в продължение на повече от 60 г. Г. А. е ползвал сервитутната ивица от около 111 кв.м. за път, насипал я с чакъл, заградил я с ограда, преминавал през нея до имота си. През 2017 г., след смъртта на А. П., ответницата В. Й. заградила спорната част от имота откъм пътя и лишила ищците от достъп до имота им. Въз основа на заключението на съдебно-техническата експертиза е прието, че имотите на ищците и на ответницата са включени в ОСП на м. „15-ти кантон“ през 1981 г., откогато представляват урбанизирана територия. За същите няма одобрен кадастрален план, регулационен план, подробен устройствен план, кадастрална карта. Имотът на ищците е вътрешен за полигона, заобиколен от съседни имоти от всички страни, което препятства достъпа до него. Предоставеният през 1957 г. на Г. А., за преминаване от шосето до собствения му имот, достъп през имота на А. П. е икономично решение – като най-близко разстояние и връзка до съществуващ път с трайна настилка, без да се засягат съществуващи сгради и съоръжения и да се нарушава нормалното застрояване на имотите. Сервитутна ивица е отделена с телена ограда. Ответницата не оспорва, че е поставила ограда на спорния имот откъм пътя през 2017 г.

От правна страна съдът е приел, че ищците и ответницата са собственици на съседни имоти, като ищците имат право на преминаване през спорната площ от имота на наследодателя на ответницата, изобразена със зелен цвят на скицата към заключението на съдебно-техническата експертиза на вещото лице инж. Ч.Я.. Сервитутът е учреден при действието на Указа за опазване на селското стопанство (обн. Изв., бр.38/12. 05. 1953г., отм. ДВ, бр. 54/1974 г.), по предвидения в разпоредбите на чл. 15 - чл. 18 от указа административен ред: с влязло в сила решение на комисията, назначена от председателя на местния народен съвет, потвърдено със съдебно решение, и плащане на определеното парично обезщетение от собственика на господстващия на собственика на служещия имот. Прието е, че са осъществени всички елементи на предвидения в указа фактически състав, пораждащ сервитутното право в полза на ищците. Прието е, че така учреденото право на преминаване не е отпаднало на основанието, предвидено в чл. 18 УОСС (отм.) и чл. 38 ЗОСИ – с решение на органа, издал решението за учредяване на правото на преминаване, постановено по искане на собственика на служещия имот, заради отпадане на нуждата от преминаване. Прието е, че придобитото от ищците при действието на указа право на преминаване през имота на ответницата не се е погасило с отмяната на указа през 1974 г. и приемането на Закона за опазване на селскостопанското имущество, тъй като отмяната на указа няма за последица погасяване на вече възникнали при действието му сервитутни права. Разпоредбите на чл. 35 - чл. 37 ЗОСИ, регламентиращи фактическия състав на учредяване на право на преминаване, са приложими след влизането му в сила. Разпоредбата на чл. 192 ЗУТ също е неприложима за сервитутни права, възникнали 1957 г. В мотивите към решението е посочено, че дори да се приеме, че ищците не са придобили претендираното от тях право на преминаване през имота на ответницата по предвидения в УОСС (отм.) административен ред, то са придобили същото по давност, на осн. чл. 55, вр. чл. 85, вр. чл. 79, ал. 1 ЗС, чрез фактически упражнявано от Г. А., от 1957 г. до 2017 г., право на преминаване през спорната площ от имота на ответницата. Придобивният давностен срок не е бил прекъсван на основанията, предвидени в чл. 81 ЗС и чл. 115 и 116 ЗЗД, вр.чл. 84 ЗС. По иска по чл. 109 ЗС е прието, че изграждането от ответницата на ограда в участъка от имота й откъм пътя, съставляващ източна граница на сервитутната ивица, осуетява упражняването на придобитото от ищците сервитутно право на преминаване, поради което ответницата следва да бъде осъдена да премахне оградата в посочения участък от имота откъм пътя и да се въздържа от действия, с които пречи на ищците да упражняват правото си на преминаване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане до касационно обжалване на въззивното решение за проверка на допустимостта му, на осн. чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Твърди се, че с решение на административен съд претендираното от ищците право на преминаване през имота на ответницата е отречено и е недопустимо пререшаването на този въпрос по исков път. Не съществува вероятност въззивното решение и потвърденото с него първоинстанционно решение да са недопустими на посоченото основание. Разпоредбата на чл. 299 ГПК установява забрана за пререшаване на правен спор, разрешен с влязло в сила решение. В случая спорът дали ищците Г. А., З. Г. и В. Г. са придобили право на преминаване през процесната площ от имота на ответниците не е разрешаван със сила на пресъдено нещо, с влязло в сила съдебно решение. С решение № 442 от 23. 05. 2017 г. по адм.д. № 1139/2016 г. на АС – София област, 1 с-в, е отменена, по жалба на ответницата В. А. Й., като незаконосъобразна, заповед № РД-15-854/15. 11. 2016 г. на кмета на [община] за одобряване на проект за кадастрален план и регистър по пар. 4 ПЗР ЗКИР като част от изработения геодезически план за целия полигон, предвиждаща нанасяне на процесната сервитутна ивица като самостоятелен имот. В мотивите към решението по административното дело е посочено, изводът в заповедта на кмета, че Г. А. е собственик на частта от имота на жалбоподателката, върху която е учредено право на преминаване, е несъответен на приложените по делото доказателства, тъй като протоколът от 1957 г., решението по гр. д. № 30/1958 г. и разписката № 63/1958 г. установяват учредяване право на преминаване в полза на Г. А. през имота на А. П., а не право на собственост. Поради това площта, върху която е учредено право на преминаване, не следва да се нанася като нов имот в геодезическия план на строителния полигон на м. „1....“. Прието е „за пълнота на изложението“, че процедурата за учредяване право на преминаване през съседен имот е уредена в чл. 192 ЗУТ – с писмен договор с нотариална заверка на подписите или със заповед на кмета на общината (при липса на съгласие) и заплащане на цената на правото на преминаване. Решението е издадено в административно производство, със същото е извършена преценка за валидност и законосъобразност на обжалвания административен акт, но не е разрешаван спорът носители ли са ищците на сервитутно право на преминаване през имота на ответниците. Недопустимо е в административно производство по обжалване на административни актове да се разрешават материалноправни спорове. Въззивното решение не е постановено в нарушение на установената в нормата на чл. 299 ГПК забрана.

В изложението са поставени за разглеждане и следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Когато правото на преминаване е придобито на основание влязъл в сила административен акт, може ли да бъде придобито и по давност.

2. Достатъчно ли е изтичане на десетгодишен срок, за да се придобие право на преминаване по давност.

3. Задължително ли е решението на административния съд за гражданския съд относно валидността и законосъобразността на административния акт.

Относно първия въпрос се твърди разрешаването му в противоречие с решение № 381 от 25. 10. 2010 г. по гр. д. № 37/2010 г. на ВКС, 2 г.о., и решение № 270 от 20. 05. 2010 г. по гр. д. № 1162/2009 г. на ВКС, 2 г.о., в които се приема, че когато фактическата власт е придобита на правно основание, пораждащо качеството на държател, презумпцията на чл. 69 ЗС е опровергана и в тежест на позоваващия се на придобивната давност е да установи промяна на държанието във владение. Промяната на намерението следва да бъде демонстрирана по явен начин, а ако е останала скрита, владението е опорочено и не настъпват правните последици по чл. 79, ал. 1 ЗС.

Относно втория въпрос се твърди разрешаването му в противоречие с решение № 355 от 14. 07. 2010 г. по гр. д. № 802/2009 г. на ВКС, 2 г.о. и решение № 355 от 14. 07. 2010 г. по гр. д. № 802/2009 г. на ВКС, 2 г.о., според които изтичането на срока на придобивната давност не води автоматично до възникване на право на собственост, тъй като давността не се прилага служебно. Позоваването на придобиване по давност след изгубване на владението за повече от 6 месеца не може да ползва владелеца, поради прекъсване давността с изгубване на владението и юридическото заличаване с обратна сила на изтеклия давностен срок.

Относно третия въпрос се твърди разрешаването му в противоречие с решение № 16 от 9. 03. 2016 г. по гр. д. № 6670/2014 г. на ВКС, 1 г.о., с което е изразено становището, че след като решението на административния съд е задължително за страните в административното производство, на осн. чл. 177, ал. 1 АПК, то съгласно чл. 302 ГПК е задължително и за гражданския съд относно това дали административният акт е валиден и законосъобразен.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по първите два въпроса. Въпросите не са обусловили решаващия извод на въззивния съд за основателност на исковете. Това е така, защото претендираното от ищците сервитутно право на преминаване върху имота на ответниците е признато за възникнало през 1957 г., на главното заявено придобивно основание – учредено през 1957 г., при действието на Указа за опазване на селското стопанство (1953 г. – 1974 г.) и по предвидения в разпоредбите на чл. 15 – чл. 17 от указа ред: подаване на молба от заинтересувания собственик на имот без изход на обществен път до председателя на ИК на НС, в землището на който се намира имотът; назначаване на комисия, която в присъствието на заинтересуваните страни обсъжда на място необходимостта от достъп и разрешава достъп там, където разстоянието от заобиколената земя до обществения път е най-късо и където се причинява най-малко вреда на земята, върху която ще се преминава; заплащане на определеното от комисията обезщетение от собственика на ползващия имот на собственика на служещата земя. Евентуално заявеното придобивно основание давност е разгледано условно и хипотетично - за яснота на страните е разяснено, че ако ищците не бяха доказали придобиване на правото на преминаване чрез учредяването му по предвидения в указа административен ред, то събраните доказателства са достатъчни, за да се приеме за осъществен евентуалният придобивен способ по чл. 79, ал. 1 ЗС. Мотивите към решението не съдържат извод, според който ищците са придобили правото на преминаване на две основания – чрез осъществяване на предвидения в чл. 15-чл. 17 УОСС (отм.) фактически състав и чрез осъществяване на придобивния способ по чл. 79 ЗС – давност. Не съдържат и извод, според който правото на преминаване е придобито по давност. Поради изложеното, първите два въпроса не са от обуславящо значение при формиране решаващата воля на съда и обсъждането им не би повлияло на изхода на делото. След като въпросите не отговарят на изискванията на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, не е необходимо обсъждане на основанието по точка първа от цитираната разпоредба (ТР № 1/2010 г., т. 1).

Третият въпрос не е разрешен в противоречие с посочената от жалбоподателката практика на ВКС. В мотивите към цитираното от същата решение по чл. 290 ГПК се приема, че решението на административния съд е задължително за гражданския съд относно това дали административният акт е валиден и законосъобразен. Не е изразено становище, че решението на административен съд, постановено в административно производство по обжалване на административен акт, е задължително за гражданския съд по въпроса носители ли са страните в административното производство на заявени от тях субективни материални права. В съответствие с тази практика са изводите на въззивния съд, че решение № 442 от 23. 05. 2017 г. по адм.д. № 1139/2016 г. на АССО обвързва гражданския съд да приеме, че процесната част от имота на ответницата не е нанесена като самостоятелен имот в действащ кадастрален план, тъй като заповедта на кмета е отменена, но същото не разрешава със сила на пресъдено нещо гражданскоправния спор относно съществуването на претендираното от ищците сервитутно право.

В обобщение, не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

С оглед изхода на делото жалбоподателката В. А. Й. следва да бъде осъдена, на осн.чл.78, ал. 1 ГПК, да заплати на ищците З. Г. П. и В. Г. Я. сумата 1000 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи направени разходи за адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,