Определение № 86 от 25.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 490/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на [община] и И. П. К., действащ като ЕТ „М.-П-И. К.“, [населено място] срещу решение № 11788 от 5. 08. 2020 г. по в. т. д. № 716/2020 г. на Софийски апелативен съд, ТО, тринадесети състав. Касационният жалбоподател [община] обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 5255 от 4. 12. 2019 г. по т. д. № 125/2017 г. на Благоевградски окръжен съд [община] е осъдена да заплати на И. П. К., действащ като ЕТ „М.-П-И. К.“, сумата от 24 156 лв. за извършени СМР по договор за инженеринг № 98-00-213/19. 09. 2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 3. 10. 2017 г. до окончателното изплащане на задължението, и сумата от 4 464, 10 лв., представляваща законна лихва върху главницата за периода от 9. 12. 2015 г. до 3. 10. 2017 г. Поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е е неправилно поради нарушения на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че въззивният съд неправилно е приел, че е налице признание на иска за сумата от 24 156 лв., представляваща неизплатена част от дължимото възнаграждение по процесния договор, като се е позовал на подписания от представител на общината, възложител по договора окончателен акт 19 и на приемането на фактическото владение на изработеното без забележки от страна на ответника. Излага, че е оспорил предявения иск с правно основание чл. 266 ЗЗД, поради което въззивният съд неправилно се е позовал на направено признание на иска. Налице било и нарушение на материалния закон, а именно на разпоредбата на чл. 266 ЗЗД, тъй като въззивният съд направил извод за дължимост на сумата от 24 156 лв., без да е установено подписването на количествено-стойностни сметки и фактури съобразно изискванията на договора. Касаторът моли решението в обжалваната част да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени. Допускането на касационното обжалване [община] основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като повтаря оплакванията по касационната жалба, твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС – решение по гр. д. № 952/2010 г., IV г. о., решение по гр. д. № 1683/2011 г., III г. о., решение по т. д. № 1656/2013 г., II т. о., решение по гр. д. № 579/2012 г., II г. о., решение по т. д. № 1535/2014 г., I т. о., решение по т. д. № 728/2010 г. II т. о. Касаторът поставя по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следните въпроси: „1. Може ли съдът да приеме, че е налице признание на иск, съгласно разпоредбата на чл. 175 ГПК, въз основа на съдебно-техническа експертиза и подписан акт 19 за приемане на обекта, когато ответникът е оспорил изцяло иска?; 2. Приложима ли е разпоредбата на чл. 175 ГПК, без да има изрично признание на иска от страна на ответника, а само въз основа на други обстоятелства по делото?; 3. Дължимо ли е възнаграждение по договор за инженеринг, след като фактически е приета работата от страна на възложителя, но не са съставени съответните писмени документи – количествено-стойностни сметки и фактури, доказващи конкретно извършени СМР, според уговореното в договора?; 4. Приложима ли е разпоредбата на чл. 175 ГПК при договор за инженеринг, в случай, че не са съставени съответните писмени документи – количествено-стойностни сметки и фактури, доказващи конкретно извършени СМР, но е подписан акт 19?“. Твърди, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като с произнасянето по тях ще се достигне до попълване на липсваща съдебна практика и усъвършенстване на правоприлагането. Касаторът поддържа, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за достъп до касация – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Ответникът по тази касационна жалба И. П. К., действащ като ЕТ „М.-П-И. К.“, изразява становище за липсата на предпоставките за достъп до касация, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Касаторът И. П. К., действащ като ЕТ „М.-П-И. К.“, обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от касатора срещу [община] искове, както следва: 1. по чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1 389 103, 36 лв., представляваща възнаграждение за извършени СМР по договор за инженеринг № 98-00-213/19. 09. 2014 г., и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 233 123, 64 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 9. 12. 2015 г. до 3. 10. 2017 г.; 2. по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане на сумата от 1 389 103, 36 лв., дължима за извършени СМР при първоначална липса на основание, и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 233 123, 64 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 9. 12. 2015 г. до 3. 10. 2017 г.; 3. по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане на сумата от 1 389 103, 36 лв., дължима за извършени СМР на отпаднало основание, и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 233 123, 64 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 9. 12. 2015 г. до 3. 10. 2017 г.; 4. по чл. 61 ЗЗД за заплащане на сумата от 1 389 103, 36 лв., дължима за извършени СМР поради водене на чужда работа без пълномощие, и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 233 123, 64 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 9. 12. 2015 г. до 3. 10. 2017 г.; 5. по чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата от 1 389 103, 36 лв. за извършени СМР, с която сума ответникът неоснователно се е обогатил, и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 233 123, 64 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 9. 12. 2015 г. до 3. 10. 2017 г. Поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът оспорва извода на съда, че не може да има договорна отговорност за допълнително извършени СМР, тъй като измененията на договор, сключен по реда на ЗОП /отм./, са недопустими и общата стойност на СМР не може да надвишава стойността на договора. Сочи, че този извод противоречи на практиката на ВКС, съгласно която извършването на допълнителни работи по договор, сключен по реда на ЗОП /отм./, е допустимо винаги, когато тези дейности са били наложителни за изпълнението на възложената с договора работа. Излага доводи, че в случая е било установено, че процесните допълнителни СМР са осъществени в изпълнение на одобрения от ответника проект за изграждане на процесния спортен комплекс и са били необходими с оглед завършването на обекта в годен за експлоатацията му вид, поради което независимо от невключването им в КСС към договора за инженеринг, сключен по реда на ЗОП /отм./, за тях се дължало възнаграждение на договорно основание. Касаторът твърди, че въззивният съд в противоречие с процесуалните правила игнорирал обстоятелствата, че част от СМР, за които се претендира заплащане на възнаграждение, били включени в КСС към договора, но не били предмет на съставените по време на строителството актове и останали неизплатени. В касационната жалба се изразява несъгласие и с изводите на въззивния съд за неоснователност на предявените при условията на евентуалност искове с правни основания чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД, чл. 61, ал. 1 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД. Касаторът оспорва заключението на решаващия състав, че исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД са приложими единствено при престации, които реално подлежат на възстановяване, както и че в случая с оглед възлагането на ищеца да изгради процесния обект не може да намери приложение правният институт на гестията. Накрая излага доводи за неправилност на извода на Софийски апелативен съд, че не е налице основанието по чл. 59 ЗЗД, тъй като всички разходи на ищеца за изграждане на целия обект /за всички СМР -договорени и допълнителни/, установяващи общия размер на неговото обедняване - 2 218 206, 38 лв., са в по-малък размер от изплатените му от ответника суми за извършените СМР по договора в общ размер на 2 852 019, 19 лв. Касаторът мотивира разбиране, че въззивният съд недопустимо е смесил облигационното правоотношение по договора за инженеринг и това с извъндоговорен характер. Прави искане обжалваното въззивно решение да бъде отменено и съдът да уважи предявените искове, след разглеждането им по реда на тяхното предявяване. Допускането на касационно обжалване касаторът И. П. К., действащ като ЕТ „М.-П-И. К.“, основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следните въпроси: „1. Намира ли приложение правният институт на гестията в хипотезата, когато изпълнител по договор за изработка, с предмет изграждане на определен обект по конкретен начин, извърши допълнителни СМР по изграждането на обекта, извън първоначално възложените по договора?; 2. Приложими ли са разрешенията, дадени в ТР № 85 от 2. 12. 1968 г. по гр. д. № 149/68 г. на ОСГК на ВС, в хипотезата на сключване на договор за изработка, но са налице допълнително извършени работи по същия обект, които не са били предвидени по договора?; 3. В хипотезата на чл. 59 ЗЗД, когато изпълнител по договор за строителство извърши СМР в повече от първоначално възложените му, следва ли обедняването да се изчислява като от всички разходи за обекта бъде извадена стойността на платената от възложителя цена за изпълнените СМР, които са предмет на договора, или следва да се съобразят единствено разходите, които са направени във връзка с конкретните СМР, за които не е налице възлагане, като заплатената цена за изрично възложените с договора СМР е без правно значение?; 4. Длъжен ли е съдът да обсъди всички наведени от страните възражения, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка, като изложи съображенията си, поради които е направил своите крайни изводи?; 5. Дължи ли се възнаграждение на изпълнителя за допълнителни СМР, възложени и приети от възложителя, извън предмета на договор, сключен по реда на ЗОП /отм./, когато се касае за СМР, без изпълнението на които сградата не би могла да бъде въведена в експлоатация?; 6. Изключва ли се приложното поле на чл. 55, ал. 1 ЗЗД в случай, че даденото не може да бъде реално върнато и допустимо ли е присъждането на паричния еквивалент на подлежащото на връщане по чл. 55, ал. 1 ЗЗД?; 7. В хипотезата на чл. 59 ЗЗД, когато разходите за СМР извън предмета на сключения договор са направени от конкретен участник в гражданско дружество /ищец по делото/, допустимо ли е при определяне на обедняването на това лице да се вземат предвид плащанията по договора, извършени от възложителя в полза на самото гражданско дружество?“. Касаторът твърди, че първите шест въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВС и ВКС, като се позовава: по първи и втори въпрос - на ТР № 85 от 2. 12. 1968 г. на ОСГК на ВС, решение по т. д. № 475/2012 г. на ВКС и решение по гр. д. № 44/2010 г. на ВКС; по трети въпрос – на решение по гр. д. № 3715/2018 г. на ВКС, IV г. о. и решение по гр. д. № 2004/2017 г. на ВКС, III г. о.; по четвърти въпрос – на решение по гр. д. № 5715/2013 г. на ВКС, решение по гр. д. № 257/2009 г. на ВКС и решение по гр. д. № 4216/2008 г. на ВКС; по пети въпрос – на решение по т. д. № 2799/2015 г. на ВКС, I т. о. и решение по гр. д. № 53083/2015 г. на ВКС, IV г. о. и по шести въпрос – на решение по гр. д. № 1668/2015 г. на ВКС, IV г. о. Същевременно, касаторът поддържа, че всички въведени с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по обсъдената касационна жалба [община] изразява становище, че не са налице твърдяните основания за допускане на касационно обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба на физическото лице, действащо като едноличен търговец. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, приема следното: Касационните жалби са подадени от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че между ищеца и „Акватек“ ЕООД е бил сключен договор за гражданско дружество с наименование „ПИСК - М“ ДЗЗД, в който дяловете на съдружниците били определени на 70 % за едноличния търговец и 30 % за дружеството. Установил е, че с анекс от 29. 05. 2017 г. било извършено ново разпределение на дяловете между съдружниците в гражданско дружество, съответно 99 % от дяловете - за едноличния търговец и 1 % - за едноличното търговско дружество. В обжалваното решение е прието, че между гражданското дружество и ответната община бил сключен договор за инженеринг № 98-00-213/19. 09. 2014 г. за проектиране и изграждане на Спортен комплекс в ж. к. Еленово, [населено място], като общата стойност на договора била 2 876 259, 12 лв. с ДДС, от които 47700 лв. за изготвяне на идеен проект и 2 828 559, 12 лв. за изпълнение на СМР. Решаващият състав е посочил, че на 9. 06. 2014 г. е била издадена виза за изработване на инвестиционния проект във фаза идеен проект, който бил предаден на общината на 31. 10. 2014 г., а на 26. 01. 2015 г. бил издаден протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строеж, с който обектът бил предаден на изпълнителя. В обжалвания съдебен акт са направени констатации за подписаните от страните приемо-предавателни протоколи и количествено-стойностни сметки за заплащане на изпълнените СМР, съответно за издадените от изпълнителя и изплатени от възложителя фактури. Апелативният съд е приел, че от акт за установяване годността за приемане на строежа от 17. 11. 2015 г., протокол за удостоверяване годността на строежа от 19. 11. 2015 г. и разрешение за ползване № СТ -05-2125/19.11.2015 г. се установява изпълнението на договора, приемането на строежа от [община] и годността му. В решението е посочено, че е изготвен окончателен акт 19 за установяване завършването и заплащането на натурални видове СМР, подписан от представител на възложителя и лицето осъществяващо строителен надзор. Решаващият състав е изтъкнал, че съобразно заключението на съдебно-счетоводната експертиза общият размер на разходите, извършени от ищеца за изграждане на процесния обект, възлиза на 2 218 206, 38 лв., а общата стойност на изплатените от възложителя на изпълнителя суми по издадените фактури е в размер на 2 852 019,19 лв. с ДДС. Посочил е, че според заключението на тройната съдебно-счетоводна експертиза всички разходи на гражданското дружество за изпълнението на процесния обект са в размер на 2 300 068, 67 лв. От заключението на комплексната съдебно-техническа експертиза и допълнителните заключения на същата съдът е установил, че: общата стойност на изпълнените на обекта СМР по част „Конструктивна“, които не са били включени в първоначалната КСС и не са отразени в актове обр. 19 е в размер на 277 349,71 лв.; стойността на изпълнените на обекта СМР по част „Архитектурна строителна“, които не са били включени в първоначалната КСС, не са отразени в актове обр. 19 и не са платени за плувния басейн са в размер на 387 458,06 лв. с ДДС, а за сградата и пространството около плувния басейн - в общ размер на 216 314,61 лв. Съдът е възпроизвел експертното мнение, че изпълнението на обекта без извършването на тези допълнителни СМР е невъзможно, защото същият не би могъл да се въведе в експлоатация. Въз основа на заключението на вещите лица решаващият състав е приел, че няма неизплатени суми за стойността на изпълнените на обекта СМР по част „ОВК“ и по част „Електрическа“, а неизплатените суми за стойността на изпълнените на обекта СМР по част „ВиК“ са на стойност 37 517, 96 лв. без ДДС. При тази фактическа установеност, въззивният съд е счел, че между ищеца, в качеството му на съдружник в „ПИСК - М“ ДЗЗД и [община] е възникнало валидно правоотношение по сключен по реда на ЗОП /отм./ договор за инженеринг № 98-00-213/19. 09. 2014 г., с който ответникът е възложил на гражданското дружество да проектира и изгради спортен комплекс на обща стойност 2 876 259,12 лв. с ДДС, като на 17. 11. 2015 г. обектът е предаден от изпълнителя на възложителя, който го е приел без забележки, и възложителят е заплатил на изпълнителя сума в общ размер на 2 852 019,19 лв. с ДДС. Решаващият състав е направил извод за извънсъдебно признание на неизгоден факт от ответника, а именно за дължимост на сумата от 24 239, 90 лева по договора предвид изготвения и подписан от негов представител окончателен акт 19 за установяване завършването и заплащането на натурални видове СМР. Преценил е това признание съгласно чл. 175 ГПК с оглед на всички останали обстоятелства по делото – приемането на фактическото владение на изработеното без забележки, заключението на вещите лица по съдебно-техническата експертиза за извършването на СМР на обекта по договора на обща стойност 2 876 259,12 лв. с ДДС. Като е съобразил общо заплатената от възложителя сума от 2 852 019,19 лв. с ДДС, съдът е направил заключение за неизплатена и дължима на изпълнителя сума в размер на 24 239, 93 лв. с ДДС за осъществените СМР по договора, от която с оглед дяловете на ищеца в гражданското дружество /99 %/ е приел, че му се дължи сумата от 24 156 лв. с ДДС. Изводът на съда, че главният иск следва да бъде отхвърлен за разликата над 24 156 лева до предявения размер от 1 413 259, 36 лева, е мотивиран с предвиденото в процесния договор, че общата стойност на проектирането и СМР, включително допълнителните и непредвидени работи, не може да надвишава посочената в договора стойност на възложеното /2 876 259,12 лв. с ДДС/, като договорът може да бъде изменян само при условията на чл. 43, ал. 2 от ЗОП /отм./. Решаващият състав е подчертал, че в предмета на договора за инженеринг са включени както разработване на идеен проект, така и извършване на всички СМР, като допълнителните СМР са извън предмета на изработка. Изтъкнал е, че към момента на сключване и изпълнение на договора действа нормата на чл. 43, ал. 1 ЗОП /отм./, съгласно която е забранено изменението на договора, освен в предвидените в ал. 2 случаи. Частичното уважаване на иска по чл. 266, ал. 1 ЗЗД за главница до сумата от 24 156 лева и на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихва за забава в размер на 4464,10 лева за периода от 09. 12. 2015 г. до 03. 10. 2017г. са мотивирали обезсилването на обжалваното решение по евентуалните искове за горепосочените суми и прекратяването на производството по тези искове. За да отхвърли евентуалните искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо и трето ЗЗД, въззивният съд е счел, че се касае до неприложими искове за престации, които по естеството си не подлежат на реално връщане. Посочил е, че ответникът няма как да върне на ищеца това, което е получил – извършените СМР. В решението е извършена преценка за неоснователност и на евентуалния иск по чл. 61, ал. 1 ЗЗД, тъй като според разбирането на въззивния съд, когато страните са уговорили изграждането на целия обект е налице възлагане на работата, включително и на всички допълнителни СМР, необходими за неговото изграждане, без които обекта не може да бъде въведен в експлоатация. Следователно извършването на допълнителни СМР, не представлява предприемане на чужда работа без натоварване, поради което липсва първият кумулативен елемент от фактическия състав на воденето на чужда работа без пълномощие. При разглеждане на евентуалния иск по чл. 59 ЗЗД, решаващият състав е изразил становище, че отговорността на възложителя спрямо изпълнителя по договор за изработка, когато се твърди, че стойността на реално изработеното е по-голяма от стойността на първоначално договореното, следва да се ангажира по правилата на общия състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД. Посочил е, че в случаите, когато са извършени СМР, които не се обхващат от предмета на договора за строителство, ответникът дължи обезщетение само до размера на разходите на изпълнителя за материалите и труда, но не и за търговската печалба и начисления ДДС. Позовавайки се на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, апелативният съд е приел, че с оглед извършените счетоводни записвания при ищеца за извършените от него разходи за изграждането на процесния обект /за договорени и допълнителни СМР/ в размер на 2 218 206, 38 лв., обедняването му съответства на посочената сума. Същата обаче е по-малка от общия размер на изплатените от ответника суми за извършени СМР по договора, а именно 2 852 019,19 лв. с ДДС, поради което съдът е счел, че предявеният иск по чл. 59 ЗЗД не може да бъде уважен. По касационната жалба на Община Благоевград Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната от ответника част за уважаване на главния иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД и акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В първата част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК [община] поддържа, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, без да формулира конкретен правен въпрос. Според разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В настоящия случай твърденията на касатора за произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС не са обвързани с конкретен въпрос по прилагане на материалноправна или процесуалноправна норма. Изложението съдържа доводи, че в случая въззивният съд неправилно е приел, че е налице направено от ответника признание на иска, както и за постановяване на обжалвания акт в противоречие с нормата на чл. 266 ЗЗД, доколкото съобразно договора, за да възникне вземането за възнаграждение възложената работа следва да бъде приета без възражения и за нея да бъдат съставени количествено-стойностни сметки и фактури. Тези доводи насочват към основанията за касиране на въззивното решение като неправилно – чл. 281, т. 3 ГПК, но не са основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт. Същите не могат да бъдат преценявани в производството по чл. 288 ГПК. Касационното обжалване не може да бъде допуснато по въведените с втората част от изложението на касатора по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въпроси. Първи и втори въпрос не покриват общия селективен критерий, тъй като не съответстват на мотивите на въззивния съд и при формулирането им е допуснато смесване на признанието на факт от ответника като доказателствено средство /чл. 175 ГПК/ и на признанието на иска като процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото той е основателен. В случая изводите в обжалваното решение относно неизплатената част от дължимото възнаграждение по процесния договор са основани на квалифицираното от съда като извънсъдебно признание от страна на ответника на неизгоден факт, материализирано в подписания от негов представител окончателен акт обр. 19 за установяване завършването и заплащането на натурални видове СМР. Това признание съдът е преценявал съобразно чл. 175 ГПК с оглед на всички обстоятелства по делото - приемането на фактическото владение на изработеното без забележки и установеното със заключението на съдебно-техническата експертиза осъществяване на СМР, за да приеме, че ищецът е доказал извършването на всички СМР по обекта. Що се отнася до останалите два въпроса, които се отнасят до това дължи ли се възнаграждението по процесния договор, след като възложителят е приел фактически работата и е подписал акт обр. 19, но не са съставени изискуеми по договора документи /количествено-стойностни сметки и фактури/, то същите не отговарят на изискването по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като нямат характера на правни въпроси по приложение на относима към спора материална или процесуална норма, а изискват преценка на съдържанието на обвързващия страните договор за инженеринг и на събраните по делото доказателства. Тъй като въпросите са поставени в контекста на доказателствената стойност на акт обр. 19, удостоверяващ завършването – по вид, количество и стойност на изпълнените СМР, следва да се изтъкне, че по въпроса относно доказателствената сила на актове по Наредба № 3 от 31. 07. 2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството е налице постоянна практика на ВКС, ненуждаеща се от промяна, което изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В нея се приема, че съставените и оформени съгласно изискванията на Наредба № 3 от 31. 07. 2003 г. актове, съответно акт обр. 19 имат обвързваща доказателствена сила, както и че подписвайки акт обр. 19 възложителят прави и изявление за приемане на работата. Касационното обжалване не може да се допусне и на въведеното от касатора [община] основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не е засегнато от тези пороци, като касаторът не аргументира тезата си за очевидна неправилност на атакувания съдебен акт отделно от оплакванията си за неправилност на извода на съда, че ответникът дължи на ищеца сумата от 24 156 лв., представляваща неизплатена част от дължимото възнаграждение за изпълнени СМР по обвързващия страните договор за инженеринг. Очевидната неправилност представлява основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което не е тъждествено с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната от [община] част. По касационната жалба на И. П. К., действащ като ЕТ „М.-П-И. К.“ Настоящият състав намира, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставеният от касатора материалноправен въпрос „Дължи ли се възнаграждение на изпълнителя за допълнителни СМР, възложени и приети от възложителя, извън предмета на договор, сключен по реда на ЗОП /отм./, когато се касае за СМР, без изпълнението на които сградата не би могла да бъде въведена в експлоатация?“ е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи по иска с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, поради което отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса за заплащането на допълнителни и необходими строително-монтажни работи, възникнали в хода на изпълнение на договор, сключен при действието на ЗОП /отм./, е формирана практика на ВКС, на която се позовава касаторът – решение № 241 от 09. 03. 2017 г. по т.д. № 2799/2015 г. на ВКС, І т.о. и решение № 10 от 10. 02. 2017 г. по гр. д. № 53083/2015 г. на ВКС, ІV г.о., както и известна на състава - решение № 82 от 19.02. 2011 г. по т. д. № 658/2010 г. на ВКС, І т.о. и решение№ 114 от 2. 02. 2021 г. по т. д. № 1200/2019 г., II т. о. Според тази практика изменението на сключения по реда на ЗОП договор не може да нарушава параметрите на обществената поръчка – условията, при които е открита, проведена и обявена за приключила с одобряването на кандидата за изпълнението, като изменението в съществени параметри на поръчката в хода на процедурата е недопустимо, а промяната им след сключването на договора може да бъде разглеждано като заобикаляне на този закон. Прието, че ако в хода на изпълнението на договора се установи необходимостта от извършване на допълнителни видове работи с оглед качество, срокове и пр., в този случай не би се касаело за изменение на постигнатото съгласие, а за дейности с обслужващо предназначение. Изменението на инвестиционния проект, за чието изпълнение е сключен договорът, също съставлява изменение на параметрите на поръчката и когато е извършено по инициатива на страните, без да е наложено от обективни пречки за изпълнението на проекта, следва да се разглежда като недопустимо заобикаляне на ЗОП. Допустими са само корекции на проекта, необходими за правилното му изпълнение, но не и такива корекции, които биха съставлявали промени на съществените параметри на обществената поръчка. С оглед на това настоящият състав намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на съответствието му с посочената съдебна практика. По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички възражения и доводи на страните, както и събраните по делото доказателства е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които цитираното от касатора и служебно известните на състава – решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Тази съдебна практика е съобразена от въззивния съд, с оглед на което поставеният процесуалноправен въпрос не може да обоснове допускането на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Неоснователни са доводите на касатора, във връзка с които е поставен въпросът, че въззивният съд не е обсъдил твърденията му, че част от СМР, за които се претендира възнаграждение, са предвидени в процесния договор, като са включени в количествено-стойностната сметка към него. В обжалваното решение, след преценка на доказателствата по делото, е формиран извод, че възложените с договора на страните СМР са били осъществени от изпълнителя по договора, като неизплатената от ответника част от уговореното възнаграждение за тези работи възлиза на 24 239, 90 лв. Останалите СМР, чието извършване въззивният съд е приел за доказано по делото, са квалифицирани от решаващия състав като допълнителни, тоест като такива извън предмета на договора. Правилността на така формирания извод не би могла да се преценява в производството по чл. 288 ГПК. По останалите въпроси в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК на касатора И. П. К., действащ като ЕТ „М.-П-И. К.“, които са значими за изхода на спора по евентуално съединените искове с правни основания чл. 55, ал. 1, предл. първо и предл. трето, чл. 61, ал. 1 и чл. 59 ЗЗД, съдът ще се произнесе с решението по съществото на спора, доколкото те са обусловени от отговора на въпроса, по който се допуска касационно обжалване. С оглед обстоятелството, че исковете са съединени при условията на евентуалност, като вътрешнопроцесуално условие за разглеждането на евентуалния иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД е отхвърлянето на главния иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, а за разглеждането на останалите евентуални искове - отхвърлянето на предходния евентуален иск по реда на предявяването, касационното обжалване ще следва да се допусне на въззивното решение в атакуваната от ищеца част за отхвърляне на предявените осъдителни искове. По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение в частта за отхвърляне на предявените осъдителни искове се допуска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по значимия за изхода на делото правен въпрос: „ Дължи ли се възнаграждение на изпълнителя за допълнителни СМР, възложени и приети от възложителя, извън предмета на договор, сключен по реда на ЗОП /отм./, когато се касае за СМР, без изпълнението на които сградата не би могла да бъде въведена в експлоатация?“ На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател И. П. К., действащ като ЕТ „М.-П-И. К.“, следва да внесе държавна такса в размер на 32 444, 54 лв. по сметка на ВКС. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение