Определение № 4506 от 08.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3658/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Делото е образувано по частна касационна жалба на Р. И. Ф., чрез адвокат Т. С., срещу определение № 521 от 07.07.2025 г. по в. ч. гр. д. № 292/2025 г. на Окръжен съд – Силистра, с което е оставена без уважение частната жалба на Р. Ф. срещу разпореждане № 1442 от 15.05.2025 г. по гр. д. № 391/2022 г. на Районен съд – Силистра за връщане на въззивната й жалба, подадена срещу решение № 140 от 05.03.2025 г. по гр. д. № 391/2022 г. по описа на съда. За да постанови определението си, въззивният съд е приел за установено, че Р. Ф. и С. Ф. са подали въззивна жалба срещу решение № 140/05.03.2025 г. по гр. д. № 391/2022 г. по описа на Районен съд - Силистра, с което се слага край на делбеното производство. С разпореждане № 1059/04.04.2025 г., постановено по делото, съдът е оставил без движение жалбата на Р. Ф., тъй като не е внесена дължимата държавна такса, определена от съда на основание чл. 18 от Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК, в размер на 7167.16 лв. В предоставения от съда срок (включително и след продължението му), таксата не е внесена и съдът е постановил разпореждане № 1442/15.05.2025 г., с което е върнал на Р. Ф. въззивната жалба. Въззивният съд е посочил, че в производствата по съдебна делба държавната такса се определя върху стойността на дела на всеки съделител, определена във фазата на извършване на съдебната делба, според квотата му в съсобствеността, определена в решението по допускане на делбата. Таксата е в размер на 4 % от стойността на дяловете и се събира независимо от способа, по който делбата е извършена. При обжалване на съдебното решение по извършване на делбата, съделителят дължи държавна такса в размер на 2 % от стойността на своя дял, съгласно чл. 8 и чл. 18 от Тарифата, тъй като това е стойността, която определя обжалваемия интерес. Именно тези правила е приложил районният съд, определяйки дължимата от жалбоподателката държавна такса. Не се спори, че същата не е изпълнила разпореждането. По тези съображения Окръжен съд – Силистра е заключил, че районният съд правилно и законосъобразно е върнал въззивна жалба (чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК). Жалбоподателката счита атакуваното от нея пред ВКС определение за незаконосъобразно, предвид възприетата основа, върху която се начислява дължимата държавна такса. Твърди, че задължение за заплащане на държавна такса в размер на 4 % от дела на страната възниква едва когато стойността на дяловете между съделителите е установена по безспорен начин, но не и когато решението за реално прекратяване на съсобствеността не е влязло в сила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Р. Ф. се позовава на евентуална недопустимост на обжалваното от нея определение. Твърди и че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 1. Кога възниква задължението на всеки един от съделителите за заплащане на държавна такса от 4 % върху стойността на определените им от съда дялове, респ.: 2. В случай че решенията на първоинстанционния съд по чл. 346, 348, 349,350 и 353 не са влезли в сила поради тяхното обжалване от заинтересованата страна, има ли определена държавна такса в размер на 4 % от стойността на дяловете или размерът на държавната такса предполага влязло в сила решение по посочените разпоредби на ГПК. За да се произнесе, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд съобрази следното: Частната касационна жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, във вр. с чл. 260 и 261 ГПК. Видно от делото, Р. Ф. е подала въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, с което е извършена делба на недвижими имоти по реда на чл. 353 ГПК, като изразява несъгласие с него и настоява за изготвяне на разделителен протокол. Жалбата й е върната след неизпълнение в срок на дадените указания на съда да внесе държавна такса в размер на 2 % (7167.16 лв.) от стойността на дела й, на основание чл. 18 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК допускането на касационно обжалване на определенията на въззивните съдилища предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение. Съгласно дадените в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. В т. 4 на тълкувателното решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Определението на Окръжен съд – Силистра е валидно и допустимо. Изложените от жалбоподателката оплаквания нямат отношение към допустимостта на съдебния акт. Определението не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано. Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по формулираните от Р. Ф. въпроси. Последната не е обосновала, че те са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Същевременно, налице е трайна и непротиворечива съдебна практика, обективирана напр. в определение № 69/23.01.2013 г. по ч. гр. д. № 10/2013 г. на ВКС, ІV г. о., определение № 295/22.04.2014 г. по ч. гр. д. № 6941/2013 г. на ВКС, ІV г. о., определение № 26/29.01.2019 г. по гр. д. № 2217/2018 г. на ВКС, ІІ г. о. и др., съгласно която дължимата държавна такса при въззивно и касационно обжалване на решението по втората фаза на делбата се определя по реда на чл. 18, ал. 1 и ал. 2, във вр. с чл. 8 ТДТССГПК и се равнява на 2 % от стойността на дела на страната в делбения имот/имоти, като самият дял се определя с решението по допускане на делбата, а стойността му – във втората фаза, на база експертно заключение за пазарната оценка на имота. При обжалване на решение по извършване на делбата както досежно избора на способ за извършване на делбата, така и досежно определената от съда като дължима сума за уравнение на дяловете, съделителят дължи държавна такса в размер на 2 % от стойността на своя дял по аргумент от посочените разпоредби на ТДТССГПК, тъй като това е стойността, която определя обжалваемия му интерес. В случая въззивното определение е изцяло съобразено с цитираната съдебна практика, която не се налага да бъде изменяна или осъвременявана. По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното пред ВКС определение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,