Определение № 295 от 11.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4930/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Д. В. от [населено място] срещу въззивно решение № 319 от 01.10.2019г., постановено по в.гр.д.№ 546/2019г. на Пазарджишкия окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 183 от 05.06.2019г. по гр.д. № 1431/2018г. на Велинградския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора против Т. Д. В. и Г. И. В. иск за делба на масивна едноетажна сграда – гараж с идентификатор **** и на два обекта за търговска дейност с идентификатори ***** и *****, разположени в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място]. По делото е установено, че ищецът в първоинстанционното производство Р. Д. В. и ответникът Т. Д. В. са наследници по закон на Д. Т. В., починал на 23.11.2003г. и на съпругата му К. С. В., починала на 13.02.2011г. С договор за покупко-продажба, сключен с нот.акт № 88/2005г., К. С. В. е продала на сина си Р. Д. В. 4/6 ид.части от процесните имоти. С решение от 22.05.2009г. по гр.д.№ 658/2008г. на РС - Велинград е признато за установено по отношение на Р. Д. В. и К. С. В., че Т. Д. В. е собственик на 1/4 ид.част от тези имоти. С влязло в сила на 18.11.2011г. решение по гр.д.№ 324/2011г. на ПОС искът по чл.108 ЗС е уважен изцяло за 1/3 ид.част от имотите, като е прието, че към този момент ищецът притежава 1/2 ид.част от тях, тъй като в хода на процеса К. С. В. е била починала. С последващо решение на РС - Велинград са признати права на Т. Д. В. върху още 1/6 ид.част от имотите. С решение от 19.07.2010г. по гр.д.№ 161/2010г. на Пловдивския апелативен съд, постановено в производство по чл.27, ал.1 ЗОПДИППД /отм./ и влязло в сила на 06.07.2011г., от Р. Д. В. са отнети в полза на държавата 4/6 ид.части от процесните имоти, предмет на нот.акт № 88/2005г., без Т. Д. В. и К. С. В. да са упражнили правата си по чл.29 от закона. Решението по гр.д.№ 404/2011г. е вписано на 28.11.2011г., а това по гр.д.№ 161/2010г. - на 26.03.2012г., като по делото липсват данни вписани ли са били исковите молби и кога. С влязло в сила решение по гр.д.№ 409/2014г. на ОС-Пазарджик е признато за установено по отношение на държавата, че Т. Д. В. е собственик на 1/2 ид.част от процесните имоти, след което последният е изкупил от нея отнетата от Р. Д. В. останала 1/2 ид.част. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че понастоящем ищецът не притежава права върху процесните имоти, тъй като от него са отнети в полза на държавата толкова идеални части от тях, колкото към този момент същият реално е притежавал /1/3 ид.част по наследство и 1/3 ид.част по силата на прехвърлителната сделка/, редуцирани при съобразяване на съдебното решение по иска на Т. Д. В.. Посочено е, че като страна в това производство той не е противопоставил на искането за отнемане на имуществото му доводи относно размера на придобитите от него права по сделката и с поведението си е причинил този резултат. Изложени са и съображения, че от него не са отнети повече права от притежаваните за да се обсъжда поредността на вписването, нито законосъобразността на влязлото в сила решение е предмет на настоящото производство. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. Може ли по реда на ЗОПДИППД /отм./ държавата да придобие имущество, което не е било предмет на процедурата; 2. Допустимо ли е да се допълнят конфискуваните от държавата по реда на ЗОПДИППД /отм./ права по отменена сделка с имущество, което е със законен произход и 3. Подобна санкция намира ли законова опора и същата пропорционална ли е на преследваната цел. Ответниците по жалбата считат, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице, тъй като поставените свързани въпроси нямат обуславящо изхода на настоящия спор значение, нито съществува противоречие на въззивното решение с ТР № 7/2013г. на ОСГК на ВКС. Тези въпроси са относими към производството по ЗОПДИППД /отм./, а не към решаващия извод на съда, че понастоящем касаторът не се легитимира като съсобственик на процесните имоти,. Приетото от въззивния съд, че от него са отнети толкова права, колкото е притежавал, не означава, че предмет на конфискацията са били и идеални части от имота, които той е придобил по наследство. Предмет на конфискацията са били именно продадените му 4/6 ид.части от имота, като в това производство възражения, че прехвърлителката не е притежавала такъв обем права не са били правени. Постановените решения по водените срещу касатора дела от ответника по настоящото дело, с които последният е признат за собственик на 1/2 ид.част от процесните имоти, са влезли в сила след влизане в сила на решението на Апелативен съд – Пловдив по гр.д.№ 161/2010г. и не обвързват държавата, независимо от обстоятелството, че решението по в.гр.д.№ 324/2011г. на ПОС е вписано по-рано. Всички решения обаче обвързват касатора - ответник по предявените искове, като след влизането им в сила същият не се легитимира като притежаващ права върху процесните имоти. Не са налице и предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответницата по касация направените от нея разноски в настоящото производство в размер на 600 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.