Определение № 2374 от 04.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 436/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Иванка Й. Т. от [населено място] - чрез адв. Н. Н., против решение № 1135 от 29.09.2025 г., постановено по в. гр. д. № 765/2023 г. на Апелативен съд - София, в следните части: 1) В частта, с която е обезсилено решение № 18 от 30.01.2023 г. по гр. д. № 54/2022 г. на Софийски окръжен съд в частите, с които съдът се е произнесъл по искове на Иванка Й. Т. срещу „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за прогласяване нищожност на заповед за незабавно изпълнение № 405/29.06.2012 г., издадена по ч. гр. д. № 566/2012 г. на Районен съд - Ихтиман, и на заповед за незабавно изпълнение № 408/29.06.2012 г., издадена по ч. гр. д. № 565/2012 г. на Районен съд - Ихтиман, и по искове с правна квалификация чл. 424, ал. 1 ГПК за установяване несъществуването на вземания, за които е издадена заповед за изпълнение № 408/29.06.2012 г. - за главница в размер на 113 546.29 лв., ведно със законна лихва от 28.06.2012 г. до окончателно плащане, и за договорна лихва в размер на 14 412.91 лв. за периода 15.08.2011 г. - 27.06.2012 г. по договор за банков кредит № 71212765/25.02.2008 г., заедно с разноски, и на вземания, за които е издадена заповед за изпълнение № 405/29.06.2012 г. - за главница в размер на 26 412.93 лв., ведно със законна лихва от 28.06.2012 г. до окончателно плащане, и за договорна лихва в размер на 3 500.73 лв. за периода 23.06.2011 г. - 27.06.2012 г. по договор за банков кредит № 71938646/23.05.2008 г., заедно с разноски; 2) В частта, с която е потвърдено решение № 18 от 30.01.2023 г. по гр. д. № 54/2022 г. на Софийски окръжен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от Иванка Й. Т. срещу „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за несъществуване на вземания, за които е издадена заповед за изпълнение № 408/2012 г. по ч. гр. д. № 565/2012 г. на Районен съд - Ихтиман, за главница до размер на сумата 93 994.28 лв. и за възнаградителна лихва до размер на сумата 8 137.66 лв. по договор за банков кредит № 71212765/25.02.2008 г., заедно с разноски до размер на сумите 2 042.64 лв. и 1 656.60 лв., и на вземания, за които е издадена заповед за изпълнение № 405/29.06.2012 г. по ч. гр. д. № 566/2012 г. на Районен съд - Ихтиман, за главница до размер на сумата 22 271.46 лв. и за възнаградителна лихва до размер на сумата 1 882.18 лв. по договор за банков кредит № 71938646 от 23.05.2008 г., заедно с разноски до размер на сумите 483.07 лв. и 774.46 лв.; 3) В частта, с която е потвърдено решение № 18 от 30.01.2023 г. по гр. д. № 54/2022 г. на Софийски окръжен съд в частта, с която са отхвърлени исковете на Иванка Й. Т. срещу „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с правна квалификация чл. 439, ал. 1 ГПК за установяване несъществуването на вземанията - предмет на заповед за незабавно изпълнение № 405/29.06.2012 г. и на изп. дело № 672/2012 г. по описа на ЧСИ Н. Д., съответно на заповед за незабавно изпълнение № 408/29.06.2012 г. и на изп. дело № 671/2012 г. по описа на ЧСИ Н. Д., поради изтекла погасителна давност. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо и нищожно в частта за обезсилване на първоинстанционното решение, тъй като въззивният съд е обезсилил акта на първата инстанция като недопустим, без да констатира наличието на нередовности на исковата молба и да даде указания за тяхното отстраняване чрез уточняване на основанията за нищожност на заповедите за изпълнение и въвеждане на аргументи за нищожност на договорите за кредит. Излагат се и оплаквания за неправилност на решението поради неизпълнение на задължението на въззивния съд да отстрани допуснатите от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада по делото, липса на произнасяне по общите основания за нищожност на договорите за кредит, пропуск да се извърши дължимата съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК служебна проверка за неравноправни клаузи в договорите и за предпоставките по чл. 22 ЗПК за обявяване нищожност на договорите в тяхната цялост с освобождаване на кредитополучателя от отговорност за лихви и разноски, необоснованост и незаконосъобразност на изводите на въззивния съд за настъпила предсрочна изискуемост на кредитите, за съществуване на признатите като дължими части от вземанията по двата договора за кредит и за неоснователност на исковете по чл. 439, ал. 1 ГПК. Предвид поддържаните оплаквания се иска въззивното решение да бъде обезсилено като недопустимо, евентуално - да бъде отменено като неправилно, в обжалваните части и спорът да бъде разрешен по същество с уважаване на предявените искове и присъждане на разноски или делото да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане с указания по тълкуването и прилагането на закона. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК - вероятност въззивното решение да е нищожно и недопустимо в частта за обезсилване на първоинстанционното решение, на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на решението в същата част, и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК - произнасяне от въззивния съд в противоречие с посочена практика на ВКС, с практиката на Конституционния съд на Република България в решение № 7/30.06.2020 г. по к. д. № 11/2020 г. и с практиката на Съда на ЕС в решение от 24 март 2024 г. по дело С-714/22 г. по следните въпроси: „ 1. Допустим ли е иск по чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността, на основание чл. 270, ал. 2 ГПК, на съдебен акт - заповед за незабавно изпълнение; 2. При какви обстоятелства може да се заведе иск за нищожност на заповед за незабавно изпълнение, с оглед формалния характер на производството по чл. 414 и сл. ГПК и изискването на чл. 121, ал. 4 от Конституцията за мотивиране на съдебните актове; 3. Задължен ли е потребителят да плати лихви и разноски по кредита (в това число в целия срок на договора), когато в договора за кредит не е посочен годишен процент на разходите по кредита; 4. Следва ли съдът служебно да направи проверка дали договорът за кредит може да запази действието си при наличие на множество неравноправни клаузи спрямо потребителя или съдът е длъжен да прогласи целия договор за нищожен и да откаже принудителното изпълнение за всички вземания по издадените изпълнителни листа срещу потребителя; Може ли съдът да запази договора като неутрализира неравноправния характер на клаузите“. За въпроса по т. 2 се сочи бланкетно и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД със седалище в [населено място] - чрез юрк. Н. И., в който са изложени съображения за отсъствие на предпоставки по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на юрисконсултско възнаграждение за производството пред касационната инстанция. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК против решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. Производството по в. гр. д. № 765/2023 г. е образувано пред Апелативен съд - София по въззивна жалба на Иванка Й. Т. против решение по гр. д. № 54/2022 г. на Софийски окръжен съд, с което са отхвърлени искове срещу „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с правна квалификация чл. 270, ал. 2 ГПК - за прогласяване нищожност на две заповеди за незабавно изпълнение, издадени по ч. гр. д. № 565/2012 г. и ч. гр. д. № 566/2012 г. на Районен съд - Ихтиман, с правна квалификация чл. 424, ал. 1 ГПК - за несъществуване на вземанията по двете заповеди поради наличие на нови факти и доказателства, с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК - за несъществуване на вземанията поради наличие на основания по чл. 26 ЗЗД и чл. 143 вр. чл. 146 ЗЗП за нищожност на представените в заповедното производство договори за кредит и на отделни клаузи в съдържанието им, и с правна квалификация чл. 439, ал. 1 ГПК - за несъществуване на изпълняемо право на ответника - кредитор за вземанията, предмет на заповедите за изпълнение, поради изтекла погасителна давност. За да обезсили обжалваното с въззивната жалба решение в частта за отхвърляне на исковете по чл. 270, ал. 2 ГПК, съставът на Апелативен съд - София е направил извод, че в посочената част решението е недопустимо като постановено по непредявен иск. Въззивният съдебен състав е констатирал, че формално в исковата молба ищцата е заявила искания за прогласяване нищожност на заповедите за изпълнение, съставени във формата на утвърдения с наредбата по чл. 425, ал. 1 ГПК образец и инкорпориращи разпореждания за незабавно изпълнение, но в обстоятелствената част на молбата няма фактически твърдения за наличие на основания, обуславящи нищожност на заповедите (издаване на заповедите от ненадлежен орган в ненадлежен състав, извън правомощията на заповедния съд, в различна от задължителната по закон писмена форма и без подпис). Нищожността е обоснована с твърдения за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуални разпоредби (чл.411, ал. 2, т. 2, чл. 412, чл. 417 и чл. 418 ГПК) и на материалноправни разпоредби (чл. 143 и сл. ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО), в т. ч. издаване на заповедите без приложен от заявителя надлежен документ, удостоверяващ конкретни забавени плащания и изявления за предсрочна изискуемост, без извършване на проверка за наличие на неравноправни клаузи в договорите за кредит, без посочване в мотивите на документа по чл. 417 ГПК и на доказателствата по чл. 418, ал. 3 ГПК, без указания до длъжника за продължителността на срока за възражение и началото му, без постановени разпореждания за незабавно изпълнение. След като е преценил, че така наведените твърдения не се отнасят до неспазване на изискванията за валидност на актовете на заповедния съд, въззивният състав се е произнесъл, че не може да се приеме, че ищцата упражнява право на иск за прогласяване нищожност на оспорените заповеди за изпълнение. Обезсилването на първоинстанционното решение в частта относно исковете с правна квалификация чл. 424 ГПК, основани на твърдения за новооткрити факти и нови писмени доказателства (банково удостоверение и извлечение за движение по банкови сметки от 19.10.2022 г., установяващи приети от кредитора плащания чрез директен дебит по обслужващата връщането на кредита сметка въз основа на нищожни клаузи и в нарушение на поредността по чл. 76 ЗЗД), е мотивирано с липсата на правен интерес от исковете. Позовавайки се на разясненията в т. 16 от Тълкувателно решение № 4/2013 по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съдебен състав е счел за неправилен извода на първоинстанционния съд, че преценката дали сочените от ищеца факти са новооткрити, а писмените доказателства - нови по смисъла на чл. 424, ал. 1 ГПК, следва да се извърши при произнасяне по съществото на спора. По съображения, че твърдените в исковата молба „нови факти“ са били известни на ищцата и че при полагане на дължимата грижа за собствените й дела тя е могла да се снабди със сочените „нови доказателства“ преди влизане в сила на заповедите за изпълнение, въззивният състав е отрекъл правния интерес от оспорване на вземанията с искове по чл. 424, ал. 1 ГПК, а като последица от това - и допустимостта на исковете. При осъществяване на правомощията по чл. 269 ГПК съставът на Апелативен съд - София е съобразил задължителната за националния съд практика на Съда на ЕС в решения по дела С-49/14, С-531/22, С-600/19 и С-724/22, като в съответствие с нея е приел, че доколкото заповедите за изпълнение са издадени на 29.06.2012 г. преди влизане в сила на разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК (ДВ бр. 100/2019 г.), задължаваща заповедния съд да следи служебно за наличие на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, и заповедният съд не е извършвал такава проверка, правото на ищцата да се ползва в качеството на потребител от защитата срещу неравноправни клаузи в договорите за кредит не е преклудирано. Предвид пропуска на първоинстанционния съд да извърши проверка за неравноправни клаузи в договорите и да се произнесе по твърденията в исковата молба за неравноправен характер на изрично посочени договорни клаузи, въззивният състав е преценил, че съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК е длъжен сам да извърши необходимата проверка, за която предварително е уведомил страните с посочване на подлежащите на проверка клаузи. Във връзка с проверката по чл. 7, ал. 3 ГПК е акцентирано върху възприетото в практиката на Съда на ЕС разрешение, че преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо на двете заповеди, влезли в сила след изтичане на срока по чл. 414 ГПК, в който ищцата не е подала възражения, следва да се счита за преодоляно само за целите на потребителската защита срещу неравноправни клаузи, не и за други факти, съществували до изтичане на срока за възражение и известни на длъжника факти, въз основа на които вземанията е можело да бъдат оспорени, в т. ч. факти, водещи до нищожност на договорите за кредит и на отделни техни клаузи на предвидени в ЗЗД и в ЗПК основания. След анализ и преценка на фактите и доказателствата от значение за произнасянето относно наличието на основания за прилагане на потребителска защита въззивният съд е достигнал до изводи, че сключените между ищцата и първоначалния кредитор „Уникредит Булбанк“ АД два договора за банков кредит с № 71212765/25.02.2008 г. и № 71938646/23.05.2008 г., от които произтичат обективираните в издадените от Районен съд - Ихтиман заповеди за незабавно изпълнение № 408/29.06.2012 г. и № 405/29.06.2012 г., съдържат еднотипни клаузи/уговорки относно всички съществени елементи на кредитната сделка, но част от клаузите осъществяват различни хипотези на неравноправност по чл. 143, ал. 1 ЗЗП и са нищожни на основание чл. 146 ЗЗП. За неравноправни и поради това нищожни са приети: Клаузите относно размера на дължимата по кредитите възнаградителна лихва - в частите, в които е уговорено право за банката да променя едностранно размера на годишния лихвен процент (формиран от сбора на променлив компонент - БЛП, който при сключването на договора се съизмерява с едномесечната стойност на SOFIBOR1MR, и надбавка в изрично уговорен размер) чрез изменение на променливия компонент, без ясно формулирани условия за извършване на промяната и без уведомяване на кредитополучателя за методиката на изменението; Клаузите, според които кредитополучателят дължи неустойка за забава при неплащане на части от анюитетната вноска за главница или лихва в размер на годишния лихвен процент плюс 5% върху стойността на редовния дълг по главницата, позволяващи на кредитора да получи необосновано висока неустойка за забава; Клаузите в договора от 25.02.2008 г., предвиждащи заплащане от кредитополучателя за всяка следваща година в полза на банката на годишна такса за управление на кредита в размер от 0,1 % върху размера на непогасената част от главницата и на комисионна, без посочване на конкретните действия по управление на кредита, за които се дължи такса и комисионна, и на себестойността на разходите на кредитора. Като нищожни са квалифицирани също клаузата на т. 12.7 от сключения на 25.02.2008 г. договор за кредит и уговорките в подписаните на 19.02.2010 г. и на 06.08.2011 г. анекси № 2 и № 3, съдържащи съгласие на страните за прибавяне към размера на непогасената редовна главница по кредита на просрочени лихви, върху които се начислява лихва. Изложени са съображения, че така постигнатите уговорки по същността си водят до анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал.3 ЗЗД, който е недопустим при договори, сключени с потребител. В съответствие с изводите, до които е достигнал при осъществяване на проверката за неравноправни клаузи, и след като е взел предвид заключението на съдебносчетоводната експертиза за размера на непогасените задължения по двата договора за кредит след игнориране на действието на неравноправните клаузи, въззивният съд се е произнесъл, че към датата на издаване на заповедите за изпълнение - 29.06.2012 г., ищцата дължи на ответника по договор № 71212765/25.02.2008 г. главница в размер на 107 303.78 лв. (в т. ч. 3 606.73 лв. падежирала главница и 103 697.05 лв. предсрочно изискуема главница), част от която е погасена чрез прихващане с насрещни вземания по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за недължимо платените по силата на неравноправни клаузи суми до размер на 93 994.28 лв., и възнаградителни лихви в размер на 8 137.66 лв., а по договор № 71938646/23.05.2008 г. - главница в размер на 23 452.20 лв. (в т. ч. 2 984.23 лв. падежирала главница и 20 467.97 лв. предсрочно изискуема главница), погасена частично чрез прихващане с насрещни вземания по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за събрани въз основа на неравноправни клаузи суми до размер на 22 271.46 лв., и възнаградителни лихви в размер на 1 730.74 лв. Предявените отрицателни установителни искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК са счетени за основателни и са уважени за разликите над установените като дължими суми по двата договора и издадените във връзка с тях заповеди за изпълнение, като е отменено частично първоинстанционното решение, а в частта за отхвърляне на исковете до размер на сумите, преценени като дължими, решението е потвърдено. Въззивният съдебен състав е споделил крайния решаващ извод на първата инстанция за неоснователност на исковете по чл. 439 ГПК, като не е възприел доводите на ищцата за погасяване по давност на правото на принудително изпълнение на ответника „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД - правоприемник на първоначалния кредитор „Уникредит Булбанк“ АД по силата на валидно сключен и съобщен на длъжника договор за цесия от 15.10.2018 г. След като е проследил хронологията на развитие на образуваните от първоначалния кредитор изпълнителни дела срещу ищцата с цел принудително удовлетворяване на вземанията, предмет на двете спорни заповеди за изпълнение, и е съобразил разясненията в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдебният състав се е произнесъл, че до 26.06.2015 г. погасителна давност за вземанията по висящите изпълнителни дела не е текла, а след тази дата давността е прекъсвана многократно като последица от поискани от взискателя и предприети от съдебния изпълнител действия на принудително изпълнение; От датата 13.08.2021 г., когато е прекъсната давността в резултат на направено от взискателя искане за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на ищцата - длъжник, до датата на приключване на устните състезания във въззивното производство - 17.02.2025 г., приложимата съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД петгодишна погасителна давност за всички вземания по заповедите за изпълнение не е изтекла, поради което исковете по чл. 439 ГПК са неоснователни и правилно са отхвърлени от първоинстанционния съд. Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение (в частта, предмет на обжалване с касационната жалба). Според разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се допуска по разрешен с обжалваното въззивно решение правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд и за обсъждане на събраните доказателства; Несъответствието на посочения от касатора правен въпрос с изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание въззивното решение да не бъде допуснато до касационно обжалване. Със законодателното изменение на чл. 280, ал. 2 ГПК, обн. ДВ бр. 86/2017 г., като самостоятелни основания за допускане на касационно обжалване са уредени вероятността въззивното решение да е нищожно и недопустимо (чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК) и очевидната неправилност на решението (чл.280, ал. 2, предл. 2 ГПК). В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК ищцата - касатор се е позовала бланкетно на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК с твърдение, че съществува вероятност обжалваното решение да е нищожно предвид отказа на въззивния съд да разгледа по същество исковете за нищожност на заповедите за изпълнение. След извършване на служебна проверка на валидността на решението съставът на касационната инстанция не констатира пороци, пораждащи предположение за неговата нищожност. Решението е постановено в границите на правораздавателната власт на съда от законен състав на въззивния съд, изготвено е в писмена форма, подписано е от всички членове на постановилия го съдебен състав и е мотивирано, като мотивите са ясни и разбираеми и позволяват разкриване на решаващата правна воля на съда за разрешаване на правния спор. Поради това няма основание решението да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК за проверка на неговата валидност. При осъществяване на дължимата в производството по чл. 288 ГПК служебна проверка съдебният състав не констатира и предпоставки за допускане на касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК с цел проверка на допустимостта на въззивното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК вероятността решението да е недопустимо е обоснована с доводи, че въззивният съд е обезсилил решението на първата инстанция в частта, с която са разгледани искове по чл. 270, ал. 2 ГПК и искове с правна квалификация чл. 424 ГПК, без да предприеме процесуални действия по чл. 129, ал. 1 вр. ал. 2 ГПК и да предостави възможност на ищцата да отстрани евентуални нередовности на исковата молба. От мотивите към обжалваното решение е видно, че решаващите изводи на въззивния съд за недопустимост на първоинстанционното решение в частта относно разгледаните искове с правна квалификация чл. 270, ал. 2 ГПК и чл. 424, ал. 1 ГПК не са обусловени от преценка за съществуващи нередовности на исковата молба, които подлежат на отстраняване по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК като предпоставка за произнасяне по съществото на спора за нищожност на заповедите за изпълнение, респ. за несъществуване на вземанията, за които са издадени заповедите, поради наличие на релевантни за приложението на чл. 424 ГПК факти и доказателства. За да обезсили първоинстанционното решение в частта по исковете с правна квалификация чл. 270, ал. 2 ГПК, въззивният съд е направил извод, че формулираното в исковата молба искане за прогласяване нищожност на заповедите за изпълнение е основано на фактически твърдения за процесуална и материална незаконосъобразност на заповедите, а не на факти, относими към валидността на постановените от заповедния съд актове, които могат да бъдат подведени под фактическия състав на разпоредбата на чл. 270, ал. 2 ГПК. Обезсилването на първоинстанционното решение в частта относно исковете с правна квалификация чл. 424, ал. 1 ГПК е резултат от преценката на въззивния съд, извършена в съответствие с постановките в т. 16 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че фактите и доказателствата, с оглед на които е поискано признаване на обективираните в заповедите за изпълнение парични вземания за несъществуващи, не са от естество да преодолеят силата на пресъдено нещо на неоспорените с възражение по чл. 414 ГПК заповеди и липсва правен интерес от водене на исковете. Съдържанието на исковата молба, въз основа на която се е произнесъл въззивният съд, не поражда предположение за недопустимост на въззивното решение като последица от неизпълнение на задълженията на съда да проведе производство по чл. 129 ГПК. Предвид изложеното, касационно обжалване на въззивното решение на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК не следва да се допуска. Въззивното решение не се преценява като очевидно неправилно в частта за обезсилване на първоинстанционното решение по установителните искове за нищожност на заповедите за изпълнение и не следва да се допуска до касационно обжалване на основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Въз основа на мотивите към решението не може да се приеме, че въззивният съд е формирал решаващите си изводи за недопустимост на първоинстанционното решение при превратно прилагане на закона или в грубо противоречие с правилата на формалната логика, както и че е нарушил основни правила на съдопроизводството, отказвайки да разгледа исковете поради преценката, че такива не са предявени с исковата молба. Поддържаните в касационната жалба и в изложението доводи за необоснованост и незаконосъобразност на изводите, до които е достигнал въззивният съд при извършване на преценката за отсъствие на предявени с исковата молба искове по чл. 270, ал. 2 ГПК, са относими към основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, по които Върховният касационен съд се произнася в производството по чл. 290 ГПК след допускане на въззивното решение до касационно обжалване, но не могат да бъдат подведени под уредената в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК квалифицирана форма на неправилност. Постановеното от Апелативен съд - София решение не следва да се допуска до касационно обжалване и на поддържаните в изложението основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Първите два въпроса в изложението - дали е допустим иск за прогласяване нищожност на заповед за незабавно изпълнение на основание чл. 270, ал. 2 ГПК и при какви обстоятелства може да се предяви такъв иск „с оглед формалния характер на производството по чл. 414 и сл. ГПК и изискването на чл. 121, ал. 4 от Конституцията за мотивиране на съдебните катове“, не са от значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В обжалваното решение не са обсъждани предпоставките за предявяване на установителен иск за нищожност на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417, ал. 2 ГПК и не са формирани изводи относно принципната допустимост да се установява по исков ред - с иск по чл. 270, ал. 2 ГПК, нищожността на издадена по реда на заповедното производство заповед за изпълнение. Постановеният с решението правен резултат произтича от преценката на въззивния съд, че с исковата молба, по повод на която е образувано конкретното дело, не е предявен иск за нищожност на заповедите за изпълнение по причина, че фактическите твърдения, с оглед на които е поискано признаване/прогласяване на заповедите за нищожни, касаят материалната и процесуалната законосъобразност на актовете на заповедния съд, а не тяхната валидност, поради което не могат да бъдат подведени под хипотезиса на чл. 270, ал. 2 ГПК. Поставените въпроси не съответстват на произнасянето на въззивния съд, поради което не могат да послужат като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. По отношение на формулираните в т. 1 и т. 2 от изложението въпроси не са доказани и допълнителните предпоставки по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Цитираните в изложението решения на ВКС по чл. 290 ГПК (решение № 123/04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г. на І г. о., с което е даден отговор на въпроса пред кой родово компетентен съд следва да се предяви иск за нищожност на влязло в сила съдебно решение, и решение № 114/13.10.2014 г. по гр. д. № 1954/2014 г. на ІІ г. о., с което е даден отговор на въпроса допустимо ли е предявяване на иск за нищожност на съдебно решение, ако решението е било предмет на инстанционен контрол) не съдържат правни разрешения, относими към поставените в настоящото производство въпроси допустимо ли е и при какви предпоставки предявяване на иск по чл. 270, ал. 2 ГПК за установяване нищожност на издадени в заповедното производство съдебни актове (заповеди за изпълнение). Посоченото решение № 320/19.02.2014 г. по гр. д. № 6774/2013 г. на ВКС, І г. о., е постановено в производство за отмяна по чл. 303 и сл. и според разясненията в т. 2 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не формира практика на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От решение № 7/30.06.2020 г. по к. д. № 11/2020 г. на Конституционния съд на Република България, с което по искане на Пленума на Върховен административен съд е дадено задължително тълкуване на чл. 121, ал. 4 от Конституцията на Република България, не се установява релевантно за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК противоречие на въззивното решение с относима към предмета на правния спор практика на Конституционния съд. Поддържаното за втория въпрос основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено бланкетно, без да е аргументирано значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото в контекста на разясненията, дадени от ОСГТК на ВКС в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. - т. 4, което съставлява пречка за селектиране на касационната жалба съобразно специфичния критерий по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Формулираният в т. 4 въпрос не е обсъждан в мотивите към обжалваното решение и също не е обуславящ за изхода на делото, което изключва наличието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Договорите за кредит, от които произтичат оспорените с отрицателните установителни искове по чл. 124, ал. 1 ГПК парични вземания, са сключени през 2008 г. - преди приемане на Закона за потребителския кредит, обн. ДВ бр. 18/2010 г., в сила от 12.05.2010 г., с чл. 11, ал. 1, т. 10 на който е въведено законодателно изискване в съдържанието на договора за потребителски кредит да се посочва годишен процент на разходите, а неспазването на това изискване е уредено в чл. 22 на същия закон като основание за недействителност на договора. Съобразявайки действащата към момента на сключване на договорите правна уредба, въззивният съд не е преценявал действителността на договорите от гледна точка на последващите законодателни промени в областта на потребителските кредити и не е формирал изводи за недействителност на договорите поради отсъствие на посочен в съдържанието им годишен процент на разходите. Изводът, че в качеството на потребител ищцата - кредитополучател дължи заплащане на възнаградителни лихви по кредитите, е направен с оглед преценката на съда за действителност на договорите, която не противоречи на практиката на Съда на ЕС в решение от 24 март 2024 г. по дело С-714/2022 г., посочена в подкрепа на искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В рамките на служебната проверка по чл. 7, ал. 3 ГПК за наличие на неравноправни клаузи в двата договора съдът е установил, че договорите съдържат уговорки относно всички съществени елементи от съдържанието им, съгласно действащата по време на сключването им правна уредба, поради което не е отрекъл задължението на кредитополучателя (ищцата) да заплати дължимите съгласно постигнатите уговорки възнаградителни лихви за ползване на предоставения кредитен ресурс. В изложението не е поставен въпрос относно периода, за който се дължи възнаградителната лихва с оглед констатацията на съда за обявена преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК предсрочна изискуемост на кредитите, а предвид разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС служебното извеждане на такъв въпрос от касационната инстанция е недопустимо. Поставените в т. 4 от изложението въпроси са относими към решаващите изводи на въззивния съд, направени в резултат на извършената проверка по чл. 7, ал. 3 ГПК за наличие на неравноправни клаузи в договорите за кредит. Въпросите не съответстват на мотивите към обжалваното решение, в които след анализ на съдържанието на договорните клаузи въззивният съд е констатирал, че част от тях са неравноправни и нищожни на основание чл. 146 ЗЗП, но не е достигнал до извод, че нищожността създава дисбаланс в смисъла, възприет в посоченото от ищцата - касатор решение № 50011/26.11.2024 г. по т. д. № 1060/2022 г. на ВКС, І т. о., който не позволява запазване на кредитното правоотношение и налага прогласяване на целите договори за нищожни. В резултат на извършената проверка въззивният съд се е произнесъл, че преценените като неравноправни клаузи не се отразяват на действителността на договорите и че след „отстраняването“ им от съдържанието на договорите кредитните правоотношения продължават да съществуват, но задълженията на кредитополучателя подлежат на редуциране. Преценката на съда, че договорите запазват действието си без неравноправните клаузи, не противоречи на практиката в цитираното решение, в което изводът за нищожност на целия договор за кредит е направен с оглед специфичното съдържание на конкретни договорни клаузи, които се отнасят до основния предмет на договора (валутата на кредита) и без които договорът не би могъл да съществува. Същевременно тази преценка е от значение за правилността на обжалваното решение, която не подлежи на проверка в стадия на производството по чл. 288 ГПК - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е посочен правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК и не са обосновани допълнителни предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с произнасянето на въззивния съд по отхвърлените от първата инстанция отрицателни установителни искове с правна квалификация чл. 439 ГПК, което според разясненията в т. 1 от цитираното тълкувателно решение е самостоятелно и достатъчно основание въззивното решение да не бъде допуснато до касационно обжалване в частта по тези искове. Поради недопускане на въззивното решение до касационно обжалване на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК за производството по чл. 288 ГПК, определено по преценка на съда в размер на 100 евро. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,