Определение № 5087 от 07.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1494/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Д. И., чрез процесуален представител адв. И. Т., срещу въззивно решение № 14 от 19.01.2024 г. по в. гр. д. № 684/2023 г. по описа на Окръжен съд - Пазарджик, с което е потвърдено решение № 845 от 21.07.2023 г., постановено по гр. д. № 1834/2021 г. по описа на Районен съд - Пазарджик, с което е отхвърлен иска на К. Д. И., към момента изтърпяващ наказание в Затвора - Враца, срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерството на правосъдието за установяване на нарушение по чл. 71 ЗЗДискр. на принципа за равно третиране, извършено по отношение на ищеца от администрацията на Затвора - Пазарджик в периода от 22.08.2019 г. до 28.01.2020 г., изразяващо се в невземане на мерки за разделянето му в различни килии с лицето, с което е обитавал една и съща килия в периода и за осъждането на ГДИН да му заплати обезщетение за неимуществени вреди в резултат от нарушението в размер 11 111 лв. и за имуществени вреди в размер 500 лв. и са присъдени съдебни разноски. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерството на правосъдието, подаден чрез процесуален представител юрк. Р. Р.. Поддържа, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: В исковата си молба против ГД „Изпълнение на наказанията“ ищецът К. Д. И. твърди, че по отношение на него за периода 28.08.2019 до 28.01.2020 г. била упражнена пряка дискриминация от страна на администрацията на затвора. Твърди, че излежава присъда в Затвора [населено място], 2 отделение, 3 група. На 28.08.2019 г. в килията, в която бил той, настанили лишения от свобода Д. Я.. Той се държал агресивно към ищеца от самото начало. На 01.09.2019 г. Я. поискал радиото на ищеца да слуша музика. И. му го дал, като помолил да намали музиката като си легне. Я. пускал силна музика и когато И. поискал да му върне радио то го хвърлил на земята и се спукало в долната си част. На другия ден уведомил, че желае Я. да бъде преместен в друга килия, тъй като не се разбират. На 13.09.2019 г. Я. получил лично радио и започнал да иска слушалките на ищеца. Отказал му. На следващия ден отново ги поискал и заради отказа на И. да ги даде се ядосал и се опитал да ги скъса. Я. започнал да го заплашва и хвърлил огледалото му на земята. И. уведомил дежурния офицер, който предупредил Я.. На 17.09.2019 г. и двамата били на изслушване при Началника на затвора, като на Я. било наложено наказания. И. поискал да преместят Я. в друга килия, поради това, че го тормози денонощно и го заплашва с убийство. Отказана му било. След изслушването Я. продължил да го заплашва и обижда, за което И. сигнализирал администрацията на затвора. На другия ден Я. искал от И. цигара и кафе и го заплашвал, че ще счупи телевизора му и ще го нарани. След като администрацията на затвора била уведомена, Я. бил наказан от Началника на Затвора със седем дни карцер. Отказано му било преместването на Я.. От 19 до 26.09.2019 г. не бил в този затвор, тъй като се явявал по дело в София и като се върнал заварил килията в окаяно състояние, като били изпочупени негови съдове за хранене. Я. обяснил, че се скарал с друг лишен от свобода в съседна килия и при забележка от администрацията се ядосал и хвърлял негови вещи. Отново последвало наказание за Я. и отправяне на молба за преместването му от килията на И., която не била удовлетворена. В следващите две нощи Я. не оставял И. да спи. На 29.09.2019 г. Я. отново поискал цигара и кафе и поради отказ от И. счупил прибори и отправил заплахи, за което отново бил наказан. Поради психическия тормоз и страх за живота си И. не можел да спи и започнал да получава паник атаки. Я. постоянно искал цигари и кафе, както и храна от И. и въпреки, че получавал, се държал агресивно и отправял заплахи. Я. притеснявал и затворник в съседна килия и по негова молба И. и Я. били преместени в друга килия. Възможно било само преместването на Я.. Ищецът се чувствал незащитен, безпомощен и дискриминиран. Началника на затвора се съобразил с желанието на К., който бил в съседна килия, а отказал да се съобрази с исканията на И. и да осигури спокойствието и сигурността му. Твърди, че това поведение е поведение, представляващо пряка дискриминация. Твърди, че в други случаи на конфликти между лишени от свобода те били разделяни. При отсъствието му от 05.11.2019 г. до 13.12.2019 г. заварил личния си телевизор повреден, като според него Я. умишлено го залял с вода. Твърди, че на 28.01.2020 г. Я. инсценирал нападение от него и се оплакал на администрацията, заради което И. бил наказан. След направеното уточнение на иска ищецът сочи, че по отношение на него е проявено дискриминационно поведение по признак „лично положение“. Твърди, че в края на 2015 г. бил осъден за нанасяне на телесна повреда на надзирател в Затвора, в който излежавал присъдата си. Началникът на Затвора не взел адекватни мерки по повод конфликтите им с Я. и нарушил както антидискриминационните разпоредби, така и тези на ЗИНЗС и правилника за приложението му. Твърди, че е третиран по неблагоприятно в сравнение с други лица в сходно положение, като сочи за такива, посочените от него като свидетели Я. и К.. Ответната страна ГД „Изпълнение на наказанията“ поддържа, че тъй като е имало натрупване на напрежение и негативни емоции между Д. Я. с другите лишени от свобода от Зоната с повишена сигурност назад във времето, то началникът на затвора нямал други възможности за действие, за преместване на някой от двамата, тъй като това би застрашило сигурността в Зоната с повишена сигурност от бъдеща остра реакция срещу някой от двамата. Освен това администрацията счела, че въпреки противопоставянето между двамата проблемите не били сериозни. Още, че до месец март 2022 г. в затвора се извършвал ремонт, поради което и възможностите за реакция били ограничени. По делото е установено, чрез изискани справки от Затвора Пазарджик, че И. и Я. са били настанени от 23.08.2019 до 07.10.2019 г. в килия 205, а до 28.01.2020 г. – в килия 213. На последната дата Я. е бил преместен и за известен период от време И. е бил сам. Преместването на двамата в друга килия според администрацията на затвора се е наложило поради ремонт на килия 205. За периода от 23.08. до 07.10.2019 г. в администрацията на затвора не са регистрирани жалби на И. относно поведението на Я.. При изискването от съда по делото е представено и становище на затворническата администрация, което съдържа данни относно времетраенето и начина на извършване на ремонт на Затвора за периода, предмет на иска. Изслушани са свидетелски показания за отношенията между двамата затворници. При съвкупна преценка на тезите на страните и събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че е жертва на дискриминация, което не е сторил. Дори и да се приеме, че посегателството на ищеца по отношение на надзирател в затвор се включва в признака „лично положение“, то по делото липсват каквито а ди било доказателства, даващи основание да се приеме, че ищеца е бил третиран различно от други лица в сходно положение, именно поради това. Видно от данните по делото има известно бездействие на затворническата администрация във връзка с възникналото напрежение за определен период между И. и Я.. Това бездействие е отчетено в рамките на административни производства по реда на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ и чл. 284 ЗИНЗС пред Административен съд - Пазарджик, като на ищеца са били присъдени обезщетения. Не е установено по делото обаче това бездействие да се основава на различно третиране на ищеца в сравнение с други, изтърпяващи наказание лишаване от свобода в сходно положение, именно поради осъждането на ищеца. Няма доказателства по делото ищецът да е третиран при възникналите ситуации по различен начин от други лица, които се намират в същия затвор и с в сходно с неговото положение. Обстоятелствата които той сочи, не позволяват такъв извод, тъй като се касае за лишени от свобода, които не се намират в сходно с неговото положение, заради характера на присъдите си и режима, при който изтърпяват наказанието си. Едва във въззивната жалба, изготвена от особения представител вече се говори за „тормоз“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗЗДискр. Относими за дискриминация под формата на тормоз факти ищецът не е сочил нито в исковата молба, нито впоследствие, въпреки многобройните си молби. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Касаторът счита, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по въпросите: 1. „Налице ли е дискриминация на основа лично положение, когато всички лица притежаващи личностно качество са подложени на по-неблагоприятно третиране?“; 2. „Кои лишени от свобода са със сходно фактическо положение за да бъдат третирани неравно?“ и 3. „Налице ли е дискриминационно отношение на лишените от свобода в Затвор в едно населено място спрямо лишените от свобода в Затвор от друго населено място?“. Сочи, че първият и вторият въпроси са решени в противоречие с решение № 3 от 22.07.2013 г. по гр. д. № 534/2012 г. на ВКС, решението е постановено в нарушение на чл. 14 от Европейската Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, а третият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси. Първите два въпроси са решени в съответствие с трайната практика на ВКС, включително и посочената от касатора, която се споделя напълно и от настоящия състав. По приложението на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. са постановени от Върховния касационен съд решения в производство по чл. 290 ГПК - решение № 153 от 14.06.2010 г. по гр. д. № 6/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 428 от 13.05.2010 г. по гр. д. № 1207/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 231 от 31.03.2010 г. по гр. д. № 204/2009 г. на ВКС, IV г. о. и много др. В тези решения по задължителен начин е прието, че ЗЗДискр., в сила от 1.01.2004 г., цели санкциониране на всяко неравностойно третиране по признак, установен с чл. 4 от закона или друг признак, установен със закон или международен договор, по който Република България е страна. Неблагоприятното третиране въз основа на такъв признак се установява при сравнение с начина, по който е било третирано, третира се или би било третирано друго лице при сравними сходни условия. Или признакът по чл. 4 ЗЗДискр. не се състои и изразява в начина на третиране, а третирането е въз основа на него- чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. Въззивният съд е приел, че дори и да се приеме, че посегателството на ищеца по отношение на надзирател в затвор се включва в признака „лично положение“, то по делото липсват каквито а ди било доказателства, даващи основание да се приеме, че ищеца е бил третиран различно от други лица в сходно положение, именно поради това. Освен това, няма доказателства по делото ищецът да е третиран при възникналите ситуации по различен начин от други лица, които се намират в същия затвор и с в сходно с неговото положение. Обстоятелствата които той сочи, не позволяват такъв извод, тъй като се касае за лишени от свобода, които не се намират в сходно с неговото положение, заради характера на присъдите си и режима, при който изтърпяват наказанието си. Предвид изложеното, по въпросите не се разкрива допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не са посочени актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, на които постановеното във въззивното решение противоречи. Споменаването в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че решението е постановено в нарушение на чл. 14 от Европейската Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, не покрива основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, а представлява оплакване за неправилност на решението по смисъла на чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Третият въпрос, с който се пита: налице ли е дискриминационно отношение на лишените от свобода в затвор в едно населено място спрямо лишените от свобода в затвор от друго населено място, е неотносим към делото. Ищецът не е изложил конкретни твърдения за неравното му третиране спрямо други лишени от свобода лица, изтърпяващи присъдите си в друг затвор различен от затвора в [населено място]. Твърди, че е третиран по-неблагоприятно в сравнение с други лица в сходно положение, а именно затворниците Я. и К.. Видно от данните по делото тези лица изтърпяват наказания в същия затвор, като ищеца, но същите нямат сходно положение с касатора, както подробно е обосновал въззивният съд. При липсата на общо основание за допускане на касационно обжалване по въпроса не следва да се обсъжда поддържаното специално такова по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че касаторът само бланкетно се е позовал на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и дори не се е опитал да го обоснове. В обобщение на изложеното, касационно обжалване на решението не следва да бъде допуснато. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение