Определение № 60247 от 25.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1163/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Транслогистика“ ООД срещу определение № 260071/12.02.2021 г. по в.ч.т.д. № 64/2021 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 260592/20.11.2020 г. по т.д. № 744/2020 г. на Пловдивски окръжен съд, ТО, XIХ състав за прекратяване на основание чл.118, ал.2 ГПК на производството и изпращане на делото по подсъдност на Пловдивски районен съд. В частната касационна жалба се поддържат доводи за неправилност на въззивното определение. Частният касатор счита, че съдът не е тълкувал правилно волята му, като е приел, че се иска установяване несъществуването на договор за наем, а не претендираното от ищеца – че ответникът не е страна по договора за наем. Крайният въпрос, чието разрешение се търси, е дали новият собственик замества праводателя си в договора за наем като наемодател и ако отговорът е положителен, кои правила се прилагат – тези за цесия и заместване в дълг или за новация, или договорът за наем е задължителен за новия собственик, без той да е страна по него. Иска се отмяна на атакуваното определение и изпращане на делото на ПОС като родово компетентен да разгледа спора. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на следния въпрос: „Възможно ли е съдът при определяне на правната квалификация и цената на иска да възприеме искане, противоположно на направеното от ищеца, и респективно, възможно ли е съдът служебно да определи какво произнасяне иска ищецът?“. Като допълнително основание частният касатор сочи, че въпросът е от значение за развитието на правото. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, предвид данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл.275, ал.1 ГПК, подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл.274, ал.3 ГПК. С обжалваното определение въззивният съд е приел за правилна констатацията на първоинстанционния съд, че „Транслогистика“ ООД е предявил против „ВиоВес“ ЕООД /н./ отрицателен установителен иск за установяване несъществуването между страните по делото на наемно правоотношение по договор за наем на недвижими имоти с рег. № 2915/10.10.2018 г. на нотариус с рег. № 616 при НКРБ. Счел е за неоснователни поддържаните от „Транслогистика“ ООД доводи, че предявеният иск касае установяването на страните по договора за наем, както и че искът е неоценяем. Съобразявайки твърденията, на които е основан искът, ПАС е приел, че формулираният петитум на иска „да се установи, че ответникът не е страна по договора“, е по съществото си искане да бъде установено, че между ищеца и ответника липсва /не съществува/ наемно правоотношение по процесния договор за наем. Изтъкнал е, че искът за установяване несъществуването на наемно правоотношение е оценяем и цената на иска се определя по правилото на чл.69, ал.1, т.5 ГПК – от наема за една година. Предвид уговорения в процесния договор наем в размер на 1 600 лв. месечно без ДДС, въззивният съд е съобразил, че цената на иска възлиза в размер на 19 200лв. без ДДС и 23 040лв. с ДДС. С оглед на обстоятелството, че цената на иска е под 25 000лв., ПАС е приел, че същият не попада в категорията на исковете по граждански и търговски дела, родово подсъдни на окръжен съд като първа инстанция, съгласно чл.104, т.4 ГПК. Заключил е, че щом като искът не е родово подсъден на окръжен съд, то намира приложение разпоредбата на чл.103 ГПК и с оглед на това същият иск се явява родово подсъден на районен съд като първа инстанция. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. Формулираният от частния касатор въпрос не изпълнява изискванията на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Същият е изведен от релевираните в изложението оплаквания, че при определяне на правната квалификация на предявения иск съдът неправилно е тълкувал волята на ищеца. В случая тълкуването има за цел да определи допустимата форма за защита на ищеца съобразно наведените в обстоятелствената част на исковата молба факти, т.е. касае преценката по допустимостта на иска. Иск за установяване на факти е допустим в определени хипотези, каквато очертаната в исковата молба не представлява. Освен това искане да се установи, че един субект не е страна по облигационно отношение по правната си характеристика представлява искане да се установи, че така посоченият ответник няма права и задължения по процесното наемно правоотношение, т.е. като краен резултат – че не съществува наемно правоотношение между него и ищеца. Следователно допустимият иск е за установяване несъществуването на право/правоотношение по отношение на ответника по сочения наемен договор. Такъв извод е направил и въззивният съд. Не е изпълнено и изискването частният касатор да посочи допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Съобразно указанията по ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС селективният критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК включва едновременното посочване и обосноване, че правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В частната жалба се поддържа само последната предпоставка. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение