Определение № 50035 от 10.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1694/2022 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищцата Д. Г. срещу въззивно решение на Пловдивски апелативен съд. Ответникът „Банка ДСК“ оспорва жалбата. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. С определение от 29.06.2023 г. производството е спряно на основание чл. 292 ГПК във връзка с тълк. д. № 2/2023 г. на ВКС-ОСГТК. Предвид постановеното по това дело тълкувателно решение производството следва да бъде възобновено. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените искове по чл. 439 ГПК за установяване несъществуването на вземания на ищеца, установени с влязла в сила заповед за изпълнение и произтичащи от договор за банков кредит. За да постанови решението си, въззивният съд е намерил за неоснователни възраженията на ищцата за нищожност поради неравноправност на клаузи от сключените между страните в хода на изпълнителното производство споразумения, съгласно които независимо от разсрочването на задълженията върху остатъчната главница продължава да се начислява законна лихва за периода на разсрочването, както и произтичащите от това възражения за недължимост на тази законна лихва. Извода си е мотивирал със съображенията, че вземането за законна лихва не произтича от така сключените споразумения, чийто предмет е временното преустановяване на изпълнителните действия с оглед предоставяне на допълнителна възможност за длъжниците да изпълнят доброволно и така да избегнат осребряването на имуществото, върху което е било насочено изпълнението, поради което липсва основание за извод, че с оспорените клаузи ищцата е била принудена да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, че е било ограничено правото ѝ да изпълни точно задълженията си, че е било изключено да прецени икономическите последици от тези клаузи или че е било нарушено изискването за добросъвестност със значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Съобразявайки по-нататък така сключените споразумения и извършените в хода на изпълнението изпълнителни действия и плащания, както и заключенията на назначената икономическа експертиза, въззивният съд е установил, че спорните вземания не са погасени чрез плащане, нито по давност с оглед многократното прекъсване на давността със съдържащите се в споразуменията признания на задълженията и с предприеманите от ответника изпълнителни действия, независимо от настъпилата през м. декември 2014 г. перемпция на изпълнителното производство, въпреки която и след този момент по делото са били извършвани изпълнителни действия. Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Във връзка с доказателствената тежест са формулирани въпросите: 1) при предявен отрицателен установителен иск, макар и по чл. 439 ГПК, кой носи доказателствената тежест за установяване на основанието и размера на оспорените вземания, в частност това за законна лихва; 2) приложими ли са постановките в ТР № 8/2012 г. на ВКС-ОСГТК относно разпределението на доказателствената тежест при отрицателни установителни искове за собственост и към отрицателните установителни искове с предмет вземания, в частност иска по чл. 439 ГПК; 3) при иск по чл. 439 ГПК следва ли ответникът да установи чрез пълно и главно доказване размера на вземанията си по изпълнителния лист и в частност размера на присъдената с изпълнителния лист законна лихва. По първия въпрос се поддържа противоречие с ТР № 8/2012 г., а по втория и третия - че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, доколкото искът по чл. 439 ГПК има за цел защита на длъжника в изпълнителния процес, което обуславя наличието на изпълнителен титул, в който са удостоверени по основание и размер паричните притезания, но не и вземанията за законна лихва. Като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с установяването на размера на вземането за законна лихва са поставени и въпросите: 4) има ли правомощие съдът да изчислява служебно оспореното чрез иск по чл. 439 ГПК вземане на кредитора за законна лихва; 5) следва ли съдът да обсъди в пълнота и в тяхната взаимовръзка с оглед твърденията и възраженията на страните всички доказателства във връзка с предмета на делото, вкл. и липсата на факти и обстоятелства относно начина, периода и базата на изчисление на оспорена законна лихва. Поддържа се също, че като свързани със защитата на потребителите при сключване на споразумения в хода на изпълнителното производство и с оглед формирането на съдебна практика се явяват от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото въпросите: 6) допустима ли е уговорка с потребител-длъжник в споразумение за разсрочване на задълженията му да се начислява законна лихва върху цялата главница, независимо от разсрочването; 7) следва ли в споразумението за разсрочване на задължения с потребител-длъжник да се посочат точните параметри в погасителния план на погасяване на разноски, лихви и главница; в тази хипотеза следва ли на длъжника-потребител да се осигури възможност да прецени икономическите последици от подписване на споразумението; 8) налице ли е забава при споразумение за разсрочване на задължения по изпълнителен лист за срока на споразумението. Накрая, като основание за допускане на касационното обжалване е въведен и въпросът 9) следва ли изпълнителните действия да са надлежни като предприето по висящ изпълнителен процес, за да проявят материалноправен ефект да прекъснат погасителната давност, като се поддържа противоречие с мотивите на ТР № 2/2013 г. на ВКС-ОСГТК в частта, според която за прекъсване на погасителната давност изпълнителните действия следва да са надлежни. Не се установяват основания за допускане на касационното обжалване. Първите три въпроса не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да са обусловили правните изводи на въззивния съд. На първо място, изложените от съда съображения относно доказателствената тежест на длъжника - ищец по иска по чл. 439 ГПК не са в изложения от жалбоподателя смисъл, че длъжникът следва да докаже основанието и размера на вземането (очевидно неотносими към хипотезите по чл. 439 ГПК), а в смисъл, че в тежест на длъжника е да установи по-нисък размер на вземането, когато твърди такъв. Независимо от това, по първия въпрос не е налице и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото посоченото ТР № 8/2012 г. се отнася за хипотезите на отрицателни искове с предмет вещни права, а по следващите два въпроса изложената аргументация не обосновава наличието на значение за точното прилагане на закона и развитието на правото съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 - да са налице или създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена, или съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия, или непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебна практика следва да бъде създадена или осъвременена. Четвъртият и петият въпрос също не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като изводите си относно дължимите размери на законната лихва въззивният съд е основал не върху служебно събрана информация, а върху заключенията на икономическата експертиза и останалите доказателства по делото. По въпросите от шести до осми изложените доводи също не обосновават наличието на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена, или съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия, или непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебна практика следва да бъде създадена или осъвременена, поради което не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По последния девети въпрос не е налице противоречие на изводите на въззивния съд с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото същите са в съответствие със задължителната практика, уеднаквена с т. 3 от ТР № 2/2023 г. на ВКС-ОСГТК, съгласно която погасителната давност се прекъсва и от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. С тези мотиви съдът