Определение № 355 от 24.09.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2430/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК и чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 4594/12.03.2020 г. на ЕТ „И. К.“, подадена чрез адв. З. Г. – М., срещу въззивно определение № 667/27.02.2020 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 852/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което 1./ е потвърдено определение от 03.01.2020 г., постановено по т. д. № 117/2019 г. на Окръжен съд – Монтана, с което е оставено без уважение искане на жалбоподателя за освобождаване от държавна такса по подадена от него въззивна жалба срещу решение от 16.12.2019 г. по т. д. № 117/2019 г. по описа на Окръжен съд – Монтана; 2/ е оставена без разглеждане частната му жалба срещу определение от 03.01.2020 г., постановено по т. д. № 117/2019 г. на Окръжен съд – Монтана, в частта, с която е оставена без движение подадената от ЕТ „И. К.“ въззивна жалба и на същия е дадена възможност да представи документ за внесена държавна такса за въззивно обжалване в размер на 4 590.49 лева. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК. Ответникът по касационната жалба – В. Д. Г., в писмен отговор, подаден чрез адв. И. Г., изразява становище, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното определение, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноски, определени по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата /ЗА/. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Производството по жалбата в частта, насочена против определение № 667/27.02.2020 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 852/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено определение от 03.01.2020 г., постановено по т. д. № 117/2019 г. на Окръжен съд – Монтана, с което е оставено без уважение искане на жалбоподателя за освобождаване от държавна такса по подадена от него въззивна жалба срещу решение от 16.12.2019 г. по т. д. № 117/2019 г. по описа на Окръжен съд – Монтана, е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Жалбата в тази й част е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима. За да се произнесе, съдът съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че с молба с вх. № 5783/71104 от 31.12.2019 г. ЕТ „И. К.“ е направил искане за освобождаване от държавна такса по подадената от него въззивна жалба срещу решение от 16.12.2019 г. по т. д. № 117/2019 г. по описа на Окръжен съд – Монтана, обосновано с твърдения, че същият няма достатъчно средства да я заплати; че считано от 2015 г. не извършва търговска дейност, а единствено получава месечно трудово възнаграждение в размер на 563.36 лева, с което се грижи за своите съпруга и непълнолетно дете; изложени били съображения за нарушаване равнопоставеността на страните в процеса предвид постановения отказ, обоснован единствено със статута на страната като едноличен търговец. Въззивният съд е разяснил, че разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК е приложима само по отношение на физически лица, при наличие на предпоставките, визирани в т. 1 - т. 7 от правната норма, а в случая молбата за освобождаване от държавна такса е подадена от жалбоподателя в качеството му на едноличен търговец, поради което посочената разпоредба се явява неприложима. Отбелязано е, че цитираната разпоредба има социална функция и е неприложима спрямо търговци, какъвто е молителят. Съдът е отчел, че депозираната въззивна жалба е насочена срещу първоинстанционно решение, постановено по спор, касаещ дейността на страната като едноличен търговец – спор за последиците от развален поради неизпълнение предварителен договор за строеж и продажба на недвижими имоти, сключен от ЕТ „И. К.“, в качеството му на изпълнител по договора. Като е съобразил, че разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК не е приложима по делото, а не се установяват и предпоставки за прилагане на изключителните хипотези на чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК, чл. 84 ГПК или чл. 620, ал. 1 и 5 ТЗ, чл. 649, ал. 6 ТЗ и чл. 694, ал. 7 ТЗ, съдът е заключил, че молителят дължи заплащане на държавна такса за въззивно обжалване на първоинстанционното решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно, недопустимо или очевидно неправилно. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. В настоящия случай не се констатира въззивното определение да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно. Касаторът не формулира правен въпрос, попадащ в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК и не обосновава поддържаните допълнителни основания за допускане на касационно обжалване. Дори да се приеме, че макар и непрецизно формулиран, касаторът поставя въпроса за приложимостта на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК по отношение на физически лица, действащи в качеството на еднолични търговци, то не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следва да се посочи, че касаторът единствено бланкетно е посочил основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие на въззивното определение с практиката на ВКС, без да сочи конкретни съдебни актове по смисъла на цитираната разпоредба. За пълнота настоящият състав намира за необходимо да отбележи, че възприетото от въззивния съд напълно съответства на създадената от ВКС константна съдебна практика по приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК /Определение № 66 /4.04.2017 г. на ВКС по т. д. № 1274/2016 г., II т. о., ТК, Определение № 78/31.01.2013 г. по ч. т. д. № 595/2012 г. на II т. о.; Определение № 755/14.11.2013 г. по ч. т. д. № 4049/2013 г. на II т. о.; Определение № 446/24.06.2013 г. по ч. т. д. № 2300/2013 г. на II т. о.; Определение № 581/13.09.2013 г. по ч. т. д. № 2906/2013 г. на I т. о.; Определение № 651/12.11.2015 г. по ч. т. д. № 3157/2015 на II т. о.), съгласно която разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК има социален характер и се явява своеобразна гаранция за реален достъп до правосъдие, като е приложима само по отношение на физическите лица при наличие на посочените изисквания в чл. 83, ал. 2, т. 1 - т. 7 ГПК. Когато не е налице някоя от изключителните хипотези на разпоредбите на чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК, на чл. 84 ГПК или на особена разпоредба в друг закон /напр. чл. 620, ал. 1 и ал. 5, чл. 649, ал. 6, чл. 694, ал. 2 ТЗ/, то търговецът /ЕТ или юридическо лице/ дължи заплащане на дължимата държавна такса предвид общото правило на чл. 71, ал. 1, изр. 1 ГПК. В обобщение не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. Производството по жалбата в частта, насочена против определение № 667/27.02.2020 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 852/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която е оставена без разглеждане частната жалба на ЕТ „И. К.“ срещу определение от 03.01.2020 г. по т. д. № 117/2019 г. на Окръжен съд – Монтана, с което е оставена без движение въззивната жалба на ЕТ „И. К.“ и на същия е дадена възможност да представи документ за внесена държавна такса за въззивно обжалване в размер на 4 590.49 лева, подлежи на разглеждане по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Същата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Съображенията за това са следните. С нормата на чл. 274 ГПК законодателят изрично е разпоредил кои определения/разпореждания на съда подлежат на самостоятелно обжалване с частна жалба. Това са две категории съдебни актове: 1./ определения, с които се прегражда по-нататъшното развитие на делото /за прекратяване, спиране, отказ за възобновяване и др., с които фактически се прегражда възможността за постановяване акт по същество на заявеното искане за защита на съответното материално право/, и 2./ актове, изрично посочени в закона. В случая, първоинстанционният акт, предмет на обжалване пред апелативен съд, е определение на Окръжен съд – Монтана, с което е оставена без движение въззивната жалба на ЕТ „И. К.“ срещу първоинстанционното решение с указания за представяне на доказателства за внесена държавна такса за въззивно обжалване. Актовете, с които съдът се произнася по движението на делото не попадат в посочените по-горе две категории съдебни актове, подлежащи на самостоятелно обжалване по реда на чл. 274 ГПК, като това се отнася и до разпорежданията и определенията, с които производството по делото се оставя без движение, респ. се оставят без уважение искания на страните за оставяне на делото без движение. Като е съобразил, че първоинстанционното определение не подлежи на самостоятелно обжалване по реда на чл. 274 ГПК, правилно въззивният съд е оставил без разглеждане подадената срещу него частна жалба. При този изход на спора в тежест на жалбоподателя е да заплати сторените от ответника разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. В настоящият случай ответникът по жалбите е защитаван при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Следователно в тежест на касатора е да заплати на адв. И. Г. за осъществената безплатна правна помощ сумата 300 лева, определена по чл. 11 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.