Определение № 3331 от 18.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1138/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на П. М. Х., в качеството й на майка и законен представител на малолетния К. И. К., чрез процесуалния представител адвокат К. К., срещу определение № 302 от 02.02.2026 г. по в. ч. гр. д. № 126/2026г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно определение е потвърдено първоинстанционното определение № 16393/ 19.12.2025г. по ч.гр.д.№ 5391/2024г. на Пловдивския районен съд, с което е оставено без уважение искането жалбоподателката да бъде освободена от заплащане на разноски за извършване на опис от ДСИ в производството по приемане от малолетното й дете на наследството, останало от покойния му баща И. Е. К., по опис. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е недопустимо, евентуално неправилно като незаконосъобразно и необосновано и иска то да бъде отменено. Оплакването за недопустимост на обжалваното определение се обосновава с твърденията, че въззивният съд не е съобразил, че в материалите по делото липсва волеизявление за искане за приемане на наследството от малолетното дете, останало от неговия баща, с извършване на опис от съдебен изпълнител, а делото е изпратено на ДСИ по лична преценка на съда с определение № 7455/06.06.2025 г. по ч.гр.д. № 5391/2024 г. на Пловдивския районен съд, постановено в закрито заседание, поради което съдът се е произнесъл свръхпетитум, т.е. по искане, с което не е сезиран. Счита, че въззивният съд, като не е извършил служебен контрол за допустимост на първоинстанционното определение, е постановил недопустим съдебен акт, който следва да бъде обезсилен. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че производството по делото е образувано по молба на П. Х. за приемане от малолетния й син К. К. по опис на наследството, останало от покойния му баща И. К.. Прието е, че ограничението по чл.130, ал.3 СК за разпореждане с имущество на деца не ги освобождава от задължението за заплащане на държавна такса като следва да се извърши преценка относно имущественото и финансово състояние не само на малолетния К. К., но на майка му. Посочено е, че жалбоподателката е декларирала, че малолетният й син не притежава имущество, а същата притежава няколко поземлени имота в Община- гр.Троян, от които не могат да се реализират доходи, че с детето живеят в жилище, което е собственост на родителите й, че притежава МПС с дата на първа регистрация 2008 г. Обсъдена е служебна бележка, видно от която тя получава нетен месечен доход от трудово възнаграждение в размер от около 2000 лева, както и че получава и детски социални надбавки в размер от 50 лева месечно. Изложени са съображения, че в наследството, останало от покойния И. К., се включват два апартамента в гр. Пловдив и 1/2 ид.ч. от трети апартамент, които не служат за задоволяване на жилищните нужди на детето и неговата майка и могат да бъдат отдадени под наем. Посочено е, че в наследството се включва и автомобил, който може да бъде продаден с разрешение на съда. Взето е предвид, че в мотивите към т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 23.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 1/2021 г., ОСГК, е прието, че извършването на опис по реда на чл. 557 ГПК не е елемент от фактическия състав на приемането на наследство по опис по чл. 61 ЗН. Ако заявителят изрично е поискал да се извърши опис, евентуално и оценка, тогава съдът първо вписва изявлението за приемане на наследството по опис в книгата по чл. 49, ал. 1 ЗН (въз основа изявлението и съставения от заявителя опис) и след това предприема действията по извършване на производството по чл. 557 ГПК. Констатирано е, че на 30.03.2024 г. с определение № 3973 по ч.гр.д.№ 5391/2024 г. на Пловдивския районен съд е постановено вписване на приемането от малолетния К. К. по опис на наследството, останало от покойния му баща И. К., като приемането е вписано в особената книга на съда под № 316/2024 г. Изложени са мотиви, че не е налице каквато и да било юридическа пречка за извършване на действия по управление и разпореждане с наследственото имущество, като бъдат реализирани съответни доходи, чрез които да се обезпечи заплащането на разноските по извършване на описите, поради което обжалваното първоинстанционно определение е потвърдено като правилно. В приложено към касационната частна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по процесуалноправния въпрос за дължимите такси от малолетни лица в производството при приемане на наследство по опис, когато не е изрично искано да бъде извършван такъв от съдебен изпълнител, в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 162 от 25.07.2022 г. по ч.гр.д. № 699/2022 г. на ВКС, I г.о. Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е обусловено от посочване от страна на касатора /частния жалбоподател/ на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната частна жалба до разглеждане в случая не са налице. В конкретния случай Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение намира, че липсва вероятност обжалваното определение да е недопустимо, а с оглед формулираните въпроси в изложението към касационната жалба- не са налице и основания, съгласно чл. 280, ал.1 ГПК, за допускане на същото до касация. В частната касационна жалба и изложението към нея жалбоподателят допуска смесване на предмета на настоящото производство- обжалване на определение по чл.83, ал.2 ГПК за освобождаване на молителя от заплащане на такси в рамките на провежданото изпълнително производство по опис на имуществото, останало в наследство от И. К.- с оспорване на други, предходни, произнасяния на първоинстанционния съд. Действително по делото се установява, че състав на РС-Пловдив служебно, в нарушение на нормата на чл. 556, ал.2 вр. чл. 553, ал.3 ГПК, е изпратил делото на ДСИ за извършване на опис на имуществото, останало в наследство на молителя К. И. К. от наследодателя И. Е. К.. Към момента на постановяване на това определение искане от страна на молителя или негово съгласие за изплащане на делото на ДСИ не е налично по делото. Независимо от това, начало на настоящото производство, развиващо се в рамките на производството по открито наследство, поставя искането на молителя да бъде освободен от заплащането на такси в полза на ДСИ и постановеният съдебен отказ по тази молба от районния съд, потвърден с обжалваното сега определение на ОС-Пловдив. С оглед това следва да се приеме извод, че обжалваното определение няма вероятност да е недопустимо. Недопустим е съдебният акт, който не отговаря на изискванията за неговото постановяване- например постановен при липса на сезиране, при липса на право да се иска съответно произнасяне от съда, при ненадлежното упражняване на това право, при десезиране на съда, във всички случаи когато не са налице процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск или съдът да се е произнесъл в нарушение на диспозитивното начало. По настоящото дело съдът е бил сезиран с искане за освобождаване на молителя от задължение за заплащане на държавна такса с молба вх. № 107701 от 20.10.2025 г. и се е произнесъл в рамките на сезирането при липса на процесуални пречки по надлежното упражняване на правото на молителя да се обърне към съда с искане по чл.83, ал.2 ГПК. По отношение на допускането до касационна проверка на обжалваното определение съдебният състав намира, че такова не следва да бъде допускано, доколкото поставеният в изложението въпрос не отговаря на изискванията за правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът има за предмет дължимите се такси при приемане на наследство по опис, когато не е искано такъв да бъде извършван от съдебен изпълнител. Нито първоинстанционният съд, нито въззивният, са се произнасяли по такъв въпрос. Двете инстанции по същество са се произнасяли по предпоставките за освобождаване от държавна такса по реда на чл.83, ал.2 ГПК. Поставеният въпрос не е обуславящ изводите на съда, съдържащи се във въззивното определение. Даване на отговор на този въпрос не би имало отношение към това дали са налице предпоставките за освобождаване на молителя в производството по открито наследство от задължението за заплащане на държавни такси по сметка на съдебния изпълнител, на който е възложен описът. На следващо място следва да се спомене, че цитираната от жалбоподателя съдебна практика не е относима към спора, който се разглежда. В определение № 162 от 25.07.2022 г. по гр.д. № 699/2022 г. съставът на ВКС се е произнесъл по спор, по който е извършен опис на наследство от съд, а не е възложен на съдебен изпълнител и предмет на обсъждане е било какви такси се дължат по сметка на съответния съд. Настоящият казус е различен, доколкото описът е възложен за извършване от съда на съдебен изпълнител. С оглед изложеното съдебният състав приема, че не са налице основанията по закон за допускане на обжалваното въззивно определение до касационна проверка. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение