Определение № 513 от 19.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1829/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Й. Д. от [населено място] срещу въззивно решение № 32 от 31.01.2020г., постановено по в.гр.д.№ 406/2019г. на Габровския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 255 от 14.10.2019г. по гр.д. № 317/2019г. на Севлиевския районен съд, с което е уважен предявеният от И. А. И. против М. Й. Д. и П. Й. И. иск с правна квалификация чл.108 ЗС за ревандикация на недвижими имоти – апартамент № 6, с избено и таванско помещение, и гараж № 5, находящи с в [населено място], [улица]. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищецът в първоинстанционното производство И. А. И. е придобил правото на собственост върху процесните апартамент и гараж по силата на договор за покупко-продажба от 23.11.2018г., оформен с нот.акт № 168/2018г. Продавачите по договора Зейнал А. И. и Н. М. С. са се легитимирали като собственици на имотите с договор за покупко- продажба от 15.09.2017г. / нот.акт № 10/2017г./, сключен с майката на двамата ответници С. П. Д., която е починала на 10.03.2019г. На 15.10.2018г. същата е получила от З. И. покана да освободи имотите, което не е сторено, а понастоящем те се владеят от ответниците. При тези фактически данни съдът е приел, че предпоставките на чл.108 ЗС за уважаване на предявения иск са налице. Във връзка с направените за първи път във въззивната жалба възражения относно действителността на сключения между С. Д. и З. И. договор /сключен на нищожно ниска цена, при крайна нужда, придобит чрез престъпление/ е прието, че те не могат да бъдат предмет на обсъждане по предявения иск и то за първи път пред въззивната инстанция. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли съдът да допуска назначеният особен представител на ответника да изрази позиция за признание на иска и 2. Следва ли съдът да се позовава в мотивите си на признанието на иска, изразено от назначения особен представител на ответника. Ответникът по жалбата И. А. И. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на жалбата и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице. В случая поставените от касаторката въпроси нямат обуславящо изхода на спора значение, тъй като първоинстанционното решение не постановено по реда на чл.237 ГПК при признание на иска, а е постановено по чл.235 ГПК въз основа на събраните по делото доказателства след проведено съдебно дирене. Обстоятелството, че въззивният съд е отбелязал в мотивите към решението си какви становища са изразили по иска назначеният особен представител на касатора и пълномощникът на другия ответник не води до друг извод. Ето защо тези въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Наред с това посочената в изложението практика на ВС и ВКС – ППВС № “/1968г., ТР № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, Р № 121 по гр.д.№ 3450/2017г., ІV г.о. и Р № 67 по гр.д.№ 374/2018г., ІІІ г.о. няма никакво отношение към настоящия случай. Касаторката и не сочи в какво се състои противоречието с тази задължителна и незадължителна практика, нито са изложени доводи за наличието на визираните в т.4 на ТР № 1/2019г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които също липсват. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, нито те се релевират от касаторката. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторката следва да заплати на ответника по касация И. А. И. сторените от него разноски в настоящото производство в размер на 300 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.