Определение № 60694 от 14.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1575/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „НОВА БИЛДИНГ“ ЕООД – в ликвидация, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет. 3, офис 13-14, чрез адв. Г. срещу решение № 12362 от 19.11.2020 г. по гр. д. № 1040/2020 г. на Апелативен съд – София (АС – София), ГК, 7 - ми състав.

Ответниците Д. К. В., Д. Д. Б. и К. Д. К. – Б., чрез адв. А. са подали писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който са изложили съображения за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е отменено решение № 7376 от 31.10.2019 г. по гр. д. № 792/2018 г. на Софийски градски съд (СГС) за отхвърляне на исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, предявени от Д. К. В., Д. Д. Б. и К. Д. К. – Б. срещу дружеството - касатор за връщане на суми, получени на отпаднало основание по предварителен договор за изграждане и покупко – продажба на недвижим имот от 16.08.2007 г., потестативното право за обявяването на който за окончателен е отречено на ищците със сила на пресъдено нещо, а именно: на Д. К. В. – общо за сумата от 49 025. 81 лв., на Д. Д. Б. – сумата от 12 060. 25 лв. и на К. Д. К. – Б. – сумата от 12 060. 25 лв. и са присъдени горните суми ведно със законната лихвата върху тях, считано от 18.01.2018 г. – датата на завеждане на делото до окончателното им изплащане, както и е ангажирана отговорността на ответника за разноски за две съдебни инстанции.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че на 02.08.2005 г. Д. К. В. и неговата съпруга М. Д. В., като купувачи сключили предварителен договор за изграждане на недвижим имот и продажба на право на собственост с „Талисман 55" ЕООД, представлявано от управителя С. С. П., като продавач. Предмет на сделката е апартамент, находящ се в [населено място], [улица], на четвърти етаж по проект, представляващ апартамент № ..., със застроена площ от ... кв. м., заедно с мазе № ... и съответните ид. части от земята, за сумата от 35 000 евро. В изпълнение на задължението си по съглашението М. В. заплатила – от името и за сметка на двамата купувачи - при подписването му сумата от 3 500 евро на продавача. Посочено е, че поради прекратяване на дейността на дружеството – продавач двамата съпрузи подписали на 16.08.2007 г. нов предварителен договор за изграждане и покупко-продажба на същия недвижим имот с ответника, в качеството му на продавач, чийто едноличен собственик на капитала и управител е лицето С. С. П.. Цената по договора възлизала на 37 000 евро, от които страните се съгласили дадената в предходен момент сума от 3 500 евро да се счита авансово платена по него. Уговорено е също, че сумата от 31 500 евро се заплаща в деня на подписване на съглашението по банков път, по сметка посочена от продавача, а остатъкът от 2 000 евро е платим в срок до 31.12.2008 г. Плащане на вноската от 31 500 евро е извършено от двамата купувачи – от банковата сметка на Д. В. е наредена сумата от 16 000 евро, а от тази на съпругата му сумата от 15 500 евро. Заверената с тях сметка е тази на управителя на търговското дружество и едноличен собственик на капитала му – С. П.. Остатъкът от 2 000 евро е платен на 16.11.2007 г. от купувачката В.. Междувременно последната е починала на 20.12.2008 г. е оставила за свои наследници ищците по делото – съпруг и две дъщери. По съглашението продавачът е поискал от купувачите допълнително заплащане на „екстри за ПВЦ“ в размер на 782 лв., която сума е заплатена от ищеца В. на 11.01.2009 г. Установено е, че ответникът не е изпълнил задължението си да прехвърли на ищците правото на собственост върху обещания имот, което е обусловило предявяването от тяхна страна на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД срещу продавача, производството по който е приключило с влязло в сила (на 28.01.2013 г. с постановяване на определение № 96 по гр. д. № 1067/2021 г. на ВКС, III г. о. за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение по гр. д. № 2800/2011 г. на АС – София) решение от 15.04.2011 г. по гр. д. № 2383/2009 г. на СГС. С последното е отхвърлен искът, предмет на делото. При горните факти, въззивният съд е намерил да се сезиран с иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД – за връщане на даденото на отпаднало основание (предварителен договор), поради невъзможността за сключване на окончателен договор. В обжалваното решение подробно са обсъдени възраженията на защитата на ответника за погасяване на претенцията по давност (мотивирано е разбирането, че давностният срок на вземането в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД тече от развалянето на договора, което най-късно може да се приеме, че е извършено с подаването на исковата молба по настоящото дело при липса на други доказателства), както и че платените суми от купувачите са получени от управителя на юридическото лице – продавач, но не и от последното като страна по правоотношението. Прието е, че възраженията са неоснователни, доколкото претенцията не е предявена извън давностния срок и липсват данни търговецът – продавач да се е противопоставил веднага след узнаване на извършените плащания на цената на имота съгласно чл. 301 ТЗ. Нещо повече, законният представител на търговското дружество е приел направените плащания по съглашението от името на юридическото лице. Изложени са аргументи за наличие на елементите от фактическия състав на основанието по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, доколкото е установено, че ищците като купувачи са платили цената на обещания имот на ответното дружество - продавач, а последното се е обогатило неоснователно с полученото, защото е отпаднало основанието да го задържи предвид отхвърляне на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и признатата по съдебен ред невъзможност да се прехвърли вещта по предварителния договор.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя въпроси, разглеждането на които претендира на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения, че те са значими за изхода по делото и са от значение за точното прилагане на закона.

Съдържанието на повдигнатите въпроси е следното:

1. „Допустимо ли е обосноваването на осъдително съдебно решение върху правно основание, юридически факти за настъпването на което не са въвеждани от страните в процеса, не са доказвани от ищеца, съответно срещу тях не е упражнено правото за защита на ответника?“;

2. „От кога започва да тече погасителната давност по чл. 87, ал. 5 ЗЗД за правото да се иска разваляне на предварителен договор за покупка на имот – от датата, на която е възникнало правото за сключване на окончателен договор или от датата на предявяване на иск за връщане на даденото по него?";

3. „В тежест на коя страна в процеса е да докаже истинността на оспорено от нея дописване върху частен документ, който носи нейният подпис, но дописването – не?“;

4. „Следва ли по иск за неоснователно обогатяване да се доказва всеки един елемент от сложния фактически състав на този правен институт или е достатъчно доказването само на някой от тях за ангажиране отговорността на ответника и постановяване на обосновано съдебно решение за това?“.

Страната поддържа също, че обжалваното решение е в отклонение със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 4/29.04.2015 г. по т. д. № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като съдът е присъдил суми във валута (български лева), докато уговорените в предварителния договор плащания касаят суми в друга валута (евро).

Излага се и довод, че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по иск, какъвто не е бил предявен, доколкото ищците не са въвели твърдения, че основанието за извършване на плащанията им (предварителния договор) е отпаднало с обратна сила, за да се дължи връщане на даденото по него.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Поставените въпроси не удовлетворяват общо основание за селекция на касационната жалба. Те не притежават характеристиката на правен въпрос по смисъла на разрешението, дадено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а произтичат от становището на страната по съществото на спора и изразяват несъгласието й с решаващите изводи на въззивния съд за основателност на претенцията. Въпроси, които са поставени с оглед становище на страната и нямат връзка с правните разрешения в обжалваното решение не обосновават основания за селекция на касационната жалба. По естеството си въпросите съставляват касационни оплаквания срещу правилността на въззивния съдебен акт (по чл. 281, т. 3 ГПК) и са релевантни в производството по разглеждане на касационната жалба (чл. 290 ГПК), което се развива едва след допускане на касационно обжалване по чл. 288 ГПК. Във фазата по селектиране на касационната жалба обаче доводите по съществото на спора нямат предвиденото в процесуалния закон значение и не обосновават достъп до касация. Съгласно мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС непоставянето на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно да не се допуска касационен контрол без да е необходимо да се установяват сочените допълнителни основания за това. Ето защо, по тези питания достъп до касация не може да се реализира.

Следва да се изтъкне също, че изложението към касационната жалба не е съобразено с изискванията, дадени с т. 4 от цитирания по– горе тълкувателен акт относно допълнителните предпоставки от основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според даденото там задължително тълкуване това основание е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика, поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. Такава обосноваване на допълнителните основания в случая не е извършено.

В обобщение, повдигнатите от касатора питания не удовлетворяват посочените по - горе изисквания за общо и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационен контрол.

Неоснователно е и искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид отсъствие на поставен правен въпрос с обуславящо значение за спора по делото. Изложените доводи (както в касационната жалба, така и в изложението към нея) съставляват оплаквания срещу правилността на въззивното решение (относно приложението на материалния закон), но не формират питане с предвиденото в процесуалния закон значение като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване. Както вече се отбеляза по - горе съгласно мотивите към т. 1 от посоченото тълкувателно решение непоставянето на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно да не се допуска касационен контрол без да е необходимо да се установяват сочените допълнителни основания за това. Върховният касационен съд не е задължен да изведе въпроса от касационната жалба или изложението към нея, а само да го уточни и конкретизира.

Въззивното решение не е и недопустим съдебен акт, противно на твърденията в касационната жалба и изложението към нея.

Произнасянето на съдилищата, вкл. и на въззивния съд е надлежно и по редовна искова молба. Изложените в нея фактически твърдения са били, че ищците - купувачи са платили на ответното дружество - продавач цената по предварителния договор, че обещаният им имот не е прехвърлен в изпълнение на този договор и че искът им по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за сключване на окончателен договор е отхвърлен с влязло в сила съдебно решение, поради което полученото от ответника в изпълнение на това съглашение подлежи на връщане, защото е отпаднало основанието да го задържи (каузата на съглашението е била тази страна да прехвърли обещания имот, която правна възможност е отречена със сила на пресъдено нещо). С оглед на тези фактически обстоятелства и заявен петитум съдът е бил надлежно сезиран с иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, поради което и решенията на съдилищата са в пределите на търсената от ищците защита – т. е. произнасянето им е по предмет на спора и като такова е допустимо. Затова не е осъществено и основанието на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за достъп до касация.

Предвид на горното се налага извод да липсват предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

При този изход на делото, касационният жалбоподател следва да заплати на ответниците по жалбата сторените и своевременно претендирани разноски за адвокатско възнаграждение. Те възлизат на 1 700 лв., в какъвто размер се установява да е реално извършения от страната разход за адвокатско възнаграждение, платимо в брой съобразно уговорения начин в приложения договор за правна защита и съдействие.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,