Определение № 354 от 14.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3651/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на подадена от касационна жалба с вх. № 10 257/22.05.2019 година, подадена от С. Т. Г., против решение № 665/21.03.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 14-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 4774/2018 година.

С обжалваното решене съставът на Софийския апелативен съд, след като е отменил първоинстанционното решение № 8020/03.11.2016 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-18 състав, постановено по гр. д. № 9614/2013 година е постановил ново, с което е уважил искането на КПКОНПИ [населено място] по чл. 28, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.), като е отнел от С. Т. Г. имущество на обща стойност 78 397.19 лева, включващо:

-1/2 идеални части от поземлен имот, с пл. № * в квартал “за [улица]” по плана на [населено място], местност Ф., находящ се в [населено място], район „К. п.”, [улица], целият с площ по документ за собственост от 203,50 м 2, а по скица от 204.00 м 2, при граници: поземлен имот с пл. № * и от две страни поземлен имот с пл. № ***, заедно с построената в имота жилищна постройка с площ от 29.50 м 2, състояща се от една стая, кухня и антре с барака - навес с отделен вход откъм [улица]на стойност 12 811.50 лева;

-1/2 идеални части от апартамент № 13, находящ се в [населено място] район „С.”.,[жк], в жилищната сграда - блок № 24, вход „А”, етаж 3, със застроена площ от 44.65 м 2, състоящ се от стая, кухня и сервизни помещения, при съседи: стълбище, М. и И. К., апартамент № 12-държавен, [улица]., заедно с избено помещение № 12 без посочена квадратура, при съседи: коридор, В. К. Ш., мазе № 13 на държавен апартамент № 6, заедно с таванско помещение № 49 без посочена квадратура, при съседи: коридор, Ц. Т. М., таван № 50 на държавен апартамент № 41, заедно с 0.637 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото-държавна земя, на стойност 34 149.50лева.

-лек автомобил В. **** с рег. [рег.номер на МПС], с дата на първоначална регистрация 01.01.1993 година, придобит с договор на 29.07.2005година, на стойност 2182.00 лева;

• внесената сума в размер на общо 12 140.00 лева и лихвата в размер на 34.93 лева по сметка № BG 03 B. ** ***** B. в „Ю. и Еф Джи България” АД [населено място], открита на 28.10.2002 година, с титуляр С. Т. Г.;

• внесената сума в размер на общо 4 905.00 лева и лихвата в размер на 15.82 лева по сметка № BG B. B. в „Ю. и Еф Джи България” АД [населено място], открита на 20.10.2005 година, с титуляр С. Т. Г.;

• внесената сума в размер на 1 000.00 лева и лихвата в размер на 8.44 лева по сметка № BG ... B. в „Ю. и Еф Джи България” АД [населено място], открита на 08.02.2002 година, закрита на 14.10.2002 година, с титуляр С. Т. Г.;

Също така на основание чл. 4, ал. 2 от ЗОПДИППД (отм.) от С. Т. Г. са отнети следните суми:

-парична сума в размер на 1500.00 лева, представляваща пазарната стойност от продажбата на лек автомобил В. ****, с рег. [рег.номер на МПС];

-парична сума в размер на 1400.00 лева, представляваща пазарна стойност от продажбата на лек автомобил В. ****, с рег. [рег.номер на МПС] и

-парична сума в размер на 8250.00 лева, представляваща пазарната стойност от продажбата на лек автомобил „А. * *”, с рег. [рег.номер на МПС].

В касационната си жалба С. Т. Г. излага доводи за това, че въззивното решение е постановено в противоречие на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, които нарушения от своя страна са довели и до неговата необоснованост. Направено е искане решението да бъде отменено и да се постанови друго, с което предявения от КПКОНПИ@@22@ [населено място] иск с правно основание чл. 28, ал. 1 от ЗОПДНПИ (отм.) да бъде отхвърлен. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. Т. Г. твърди, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.

Ответникът по касационната жалба КПКОНПИ [населено място] не е подал отговор на същата като не е изразил становище по допустимостта и основателността й.

Прокуратурата на Република България не е подала отговор на касационната жалба като не е изразила становище по допустимостта и основателността на същата.

С. Т. Г. е бил уведомен за обжалваното решение на 25.04.2019 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 10 257/22.05.2019 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. Т. Г. е поискал решението на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси:

1.) налице ли е допустимост на иска по чл. 28, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.) при неизпълнение и недоказаност на хипотезата на чл. 27, ал. 2, във връзка с чл. 3, ал. 3 във връзка с ал. 1, т. 4 от ЗОПДИППД (отм.) при липса на доказателства за влязла в сила присъда;

2.) допустимо ли е конфискуването на единственото жилище при придобиването на имота преди престъпната дейност и при липса на преки или косвени връзки и следва ли това жилище да се оценява и да се взема предвид при определяне на това дали придобитото имущество е на значителна стойност;

3.) чия е доказателствената тежест за определяне на цената на сделките при липса на оспорване по чл. 193 от ГПК на нотариалните актове и договорите за покупко-продажба;

4.) кое има по-голяма доказателствена тежест от договора и от заключението вещото лице и кое от тези доказателства определя действителната стойност на придобиване;

5.) нарушаване на съдопроизводствените правила ли е произнасянето на въззивния съд извън параметрите на въззивната жалба;

6.) от какви доказателства се определя действителната цена на придобиване и реалната цена на сделката;

7.) определената от вещото лице придобивна стойност отговаря ли на действителната, при положение, че вещото лице не е запознато с действителното състояние на имота към момента на придобиването му и то има ли значение;

8.) при липса на оспорване на официален документ-нотариален акт, чия е доказателствената тежест за доказване на посочената в него цена за придобиване и

9.) когато в специален закон е налице непълнота и празнина относно начина и материята на изчисляване и анализ на движението на паричните потоци, оценка на приходите и разходите, следва ли съгласно чл. 46, ал. 2 от ЗНА да се прилагат други регулиращи обществените отношения регулации регулиращи тези насоки и в конкретния случай данъчното законодателство.

Първият от така поставените въпроси е свързан с изводите на състава на Софийския апелативен съд, че съгласно обвинителен акт от Прокуратурата на Виена, по дело № 351 HR 249/11 година С. Т. Г. бил към наказателна отговорност за престъпление по § 217, ал. 1, първа и трета хипотеза от Австрийския наказателен кодекс, за това, че във Виена и други градове в България по занятие е склонявал за проституция лица, за да проституират в държава, различна от тази, в която пребивават или в която е обичайното им местожителство и ги задължавал да упражняват занятието си-престъпление трансгранична търговия с цел проституция, съгласно пар. 217, ал. 1, първи и трети случай от Австрийския наказателен кодекс, за което престъпление бил осъден с присъда от 21.03.2012 година на Окръжен съд за наказателни дела в [населено място]. С определение от 25.10.22012 година постановено по н. ч. д. № 4232/2012 година по описа на Софийски градски съд, наказателно отделение, 27-ми състав на СГС била приета за изпълнение описаната по-горе присъда по отношение на един от участниците в престъпната дейност Б. М., като дейността била квалифицирана като престъпление по чл. 159а, ал. 1, пр. 1 от НК и по чл. 159в от НК, а по отношение на С. Т. Г. престъплението било квалифицирано като „задграничен трафик на проститутки“ пар. 217 ал. 1 случай 1 от НК като престъпление по чл. 159а, ал. 1 пр. 1 от НК на Република България, а наказуемото деяние „сводничество“-пар. 216 ал. 2 и 3 от НК като престъпление по чл. 159в от НК. С оглед на това съставът на Софийския апелативен съд е приел, че е налице влязла в сила присъда, с която С. Т. Г. е бил признат за виновен за престъпление по чл. 3, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.). Обстоятелството, че присъдата била влязла в сила се установявало от представеното извлечение от Информационната система на европейските криминални регистри, от което било видно, че постановена присъда от Окръжен съд за наказателни дела в [населено място], Федерална Република Австрия, Отделение 14 по н. д. № 14 H.-12 f (представена на немски език със заверен превод на български език по правилата на чл. 185 от ГПК) била влязла в сила на 21.03.2012 година Видно било от съдържанието на присъдата, че С. Т. Г. е признат за виновен в извършване на следните престъпни деяния: 1) сам и в момент, който не може да се установи с точност, е склонил Н. А. към проституция в [населено място] и 2) в период до 14.11.2011 година, който не може да бъде установен с точност, като член на организация и с намерение в резултат от проституирането на 6 броя лица от женски пол да си осигури текущи приходи, е експлоатирал тези лица, сплашвал ги е, определял е условията, при които е трябвало да проституират, като едновременно е използвал няколко от тези лица, за което му е наложено наказание по австрийския НК лишаване от свобода 14 месеца, изтърпяването на десет от които е отложено за 3-годишен изпитателен срок. На С. Т. Г. било наложено наказание за извършено от него престъпление „задграничен трафик на проститутки“ и „сводничество“, които съответстват на фактическите състави на чл. 159а и чл. 159в от НК, в каквато насока били формирани изводи в определение по н. ч. х. д. № 4232/2012 година по описа на Софийски градски съд, наказателно отделение, 27-ми състав във връзка с идентичната престъпна дейност, в която бил участвал друг съучастник на С. Т. Г.. Във връзка с това дали признаването на изпълнението на присъдата, постановена от чуждестранен съд в Република България по реда на чл. 463 и следващите от НПК представлява материална предпоставка за възникване правото на държавата да отнема имущество, придобито от незаконен източник въззивният съд се е позовал на решение № 146/04.10.2018 година, постановено по гр. д. № 4087/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., с което е прието, че в производството по отнемане на незаконно придобито имущество от престъпна дейност не е необходимо за зачитането на чуждестранната присъда на страна-членка на ЕС да е била проведена процедура по чл. 463 и следващите от НПК. Това производство касае изпълнението на присъдата, а не вземането и предвид по смисъла на чл. 8, ал. 2 от НК, за което не се изисква специална процедура. Във връзка с тези мотиви на състава на Софийския апелативен съд така поставения първи въпрос не обуславя допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Съдебният състав не е приел, че искът е допустим въпреки липсата на влязла в сила присъда, с която ответникът е осъден за престъпление по чл. 3, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.), а обратното приел е, че такава присъда е налице. Тези негови изводи са в съответствие с решение № 146/04.10.2018 година, постановено по гр. д. № 4087/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., изводите в което се споделят и от настоящия състав на ВКС, което решение представлява съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради което касационно обжалване не трябва да се допуска.

Втория от така поставените въпроси също не обуславя допускането на решението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. Във въззивното решение липсва изрично произнасяне по въпроса дали подлежи на отнемане единственото жилище на ответника. Съдът обаче е постановил отнемане на цялото имущество на ответника, поради което този въпрос е включен в предмета на спора. По отношение на него е формирана съдебна практика, намерила израз в решение № 87/29.01.2010 година, постановено по гр. д. № 369/2009 година, решение № 399/03.01.2012 година, постановено по гр. д. № 142/2011 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 56/28.05.2012 година, постановено по гр. д. № 1601/2010 година и решение № 506/25.07.2012 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Съгласно тази практика несеквестируемостта на единственото жилище на длъжника по чл. 444, ал. 1, т. 7 от ГПК е уредена като защита на длъжника по отношение на кредитор с парично вземане. Тя не е абсолютна, тъй като не се прилага по при задължения за издръжка, за вреди и други. Единственото жилище на ответника подлежи на отнемане при условията на чл. 4 от ЗОПДИППД (отм.), както и при условията на чл. 5 и чл. 7-чл. 11 от ЗОПДИППД (отм.). Основанието на държавата по чл. 3, ал. 1, във връзка с чл. 4, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.) да отнеме имущество, придобито от престъпна дейност, не е парично вземане. Касае се до имуществено право по специален закон. Нормата на чл. 23, ал. 7 от ЗОПДИППД (отм.) е относима към условията и обема на обезпеченията, но не и към основанията за отнемане на имуществото в полза на държавата. Основанието предпоставя изследване на цялото имущество на ответника като комплекс, предвид изведения в закона стойностен критерий и наличието на предпоставки за предположението, че имуществото е придобито от престъпна дейност, докато при ограничаване обема на обезпечителните мерки по чл. 21 и следващите. от ЗОПДИППД (отм.) е съобразено това, че основанието на иска още не е доказано по съдебен ред и не следва от ограничителните мерки да произтекат вреди, за които държавата ще носи отговорност по чл. 32 от ЗОПДИППД (отм.). Затова това единственото жилище подлежи на оценка, като част от имуществото на ответника и трябва да бъде взето предвид при определяне на това дали общото придобито имущество е на значителна стойност. Същевременно съгласно решение № 607/29.10.2010 година, постановено по гр. д. № 1116/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. на въпроса към кой момент се установява дали имуществото е придобито от престъпната дейност, както и стойността му, не може да се даде еднозначен отговор. Той зависи от вида на конкретното престъпление и от установената или предполагаема връзка с облагодетелстването на извършителя (придобиването на имуществото), както и от начина на придобиване (сделка, придобивна давност, осъществено строителство, награда, лотария или печалба от друг вид игра и други). Преценката за доходите на извършителя и евентуално на неговото семейство, разходите, съответно влагането на средства от законен източник в конкретното придобиване, се извършва също към момент, който се определя от горните обстоятелства. Въпросът е фактически, като в случая въззивният съд не е приемал, че единственото жилище на ответника е придобито преди началото на престъпната дейност, но въпреки това е постановил отнемането му. Обжалваното решение на Софийския апелативен съд по този въпрос е съобразено с посочената съдебна практика, поради което не може да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Същевременно в изложението на С. Т. Г. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не са изложени доводи, че така посочената практика е неправилна и трябва да бъде изоставена или пък, че трябва да бъде осъвременена с оглед на промяна в законодателството или обществено-икономическия живот. Поради това не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Останалите въпроси, с изключение на петият, се отнасят до възприетото от състава на Софийския апелативен съд, че стойността на придобитото през проверявания период от ответника имущество, придобивната стойност на същото, както и стойността, на която то впоследствие е отчуждено трябва да се определят въз основа на заключенията на изслушаните по делото съдебно-оценителна, съдебно-автотехническа и съдебно-икономическа експертизи, а не въз основа на представените писмени доказателства за придобиване, съответно отчуждаване на имуществото. В тази насока е формирана съдебна практика, намерила израз в решение № 471/06.07.2010 година, постановено по гр. д. № 641/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., в което е посочено, че стойността на имуществото за проверявания период по см. на чл. 3, ал. 1, във връзка с § 1, т. 2 от ЗОПДИППД (отм.) е обективна величина, а не цената по отделните сделки като показател за приходите на лицето. Критерият по § 1 от ЗОПДИППД (отм.) се отнася до придобитото имущество през процесния период като цяло; стойността е сборна, но е реалната пазарна към момента на придобиване на процесния актив и се установява с помощта на експертни заключения. Стойността на имуществото, като сбор от реалните пазарни стойности на съставките му се съпоставя с друга обективна величина-тази на доходите на лицето от законен източник към момента на придобиване, изразена в минимални работни заплати за страната. Единственото изключение от това правило са възмездните сделки, сключени с държавата, тъй като посочената там цена й е противопоставима. За сключените възмездни сделки с други субекти, обаче, държавата е трето лице и удостоверената в нотариалните актове цена не установява с обвързваща за нея сила стойността на сделката, респ. на имуществото. Критерият „значителна стойност“ на имуществото по смисъла на чл. 3, ал. 1, във връзка с § 1, т. 2 от ЗОПДИППД (отм.) е величина, независима от волята на страните по възмездните сделки за имотите и не съвпада с цената по нотариалните актове. В същия смисъл е и решение № 89/29.01.2010 година, постановено по гр. д. № 717/2009 година по описа на ВКС, ТК, ІІІ г. о. Същевременно в решение 323/20.10.2011 година, постановено по гр. д. № 1135/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. е посочено, че пазарната стойност, реално съобразена към момента на придобиване на съответното имущество, е тази, която определя дали спорното имущество е на значителна стойност. Преценката дали имуществото е на значителна стойност се извършва от съда независимо от стойността, посочена от страните в документа за собственост. Преценката е в зависимост от обстоятелствата, установени по конкретното дело и при прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти с правна сделка съдът може да приеме, че стойността на имуществото не е тази, посочена в нотариалния акт, а пазарната такава. Доказателствената сила на нотариалния акт като официален документ се изчерпва с това, че удостоверява по обвързващ начин какво страните по сделката са заявили пред нотариуса, че са се споразумели. Държавата в лицето на КПКОНПИ [населено място] не е обвързана от изявлението на страните пред нотариуса за стойността на имуществото. Поради това, както комисията, така и съдът не са длъжни да приемат, че стойността на имуществото се определя според това, което страните са посочили като негова цена в документа. За да се установи различна придобивна цена от посочената в документа не е необходимо да се заявява изрично оспорване на нотариалния акт за сделката. Правилата за разкриване на симулацията и процесуалните забрани в тази насока важат за страните по сделката, не за третите лица. Не се касае за оспорване на нотариално удостоверяване, а до липса на задължение за държавата (включително комисията и съда като държавни органи) да зачетат за реална придобивната стойност на имота, посочена в акта. Реална е пазарната стойност на имуществото, освен когато по конкретното дело са установени конкретни фактически данни, даващи основание да се приеме друго. В същата насока са и решение № 671/09.11.2010 година, постановено по гр. д. № 875/2010 година и решение № 269/25.10.2017 година, двете постановени по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., както и посоченото по-горе решение № 607/29.10.2010 година, постановено по гр. д. № 1116/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. С оглед на това установената практика в производството по отнемане на имущество по реда на ЗОПДИППД (отм.) представените нотариални актове и договорите за придобиване на имуществото не обвързват КПКОНПИ [населено място] и съда по отношение на посочената в тях цена на придобиване. Затова не е необходимо същите да бъдат оспорвани по реда на чл. 193 от ГПК в тази си част и да се открива производство по оспорване на истинността му по чл. 194 от ГПК, в което доказателствената тежест се разпределя по правилото на чл. 193, ал. 3 от ГПК. В производството по отнемане на имущество по реда на ЗОПДИППД (отм.) приложение намира общото правило на чл. 154, ал. 1 от ГПК, като всяка от страните трябва да докаже фактите, на които основава своите искания и възражения. Доказателствената тежест не е задължение за представяне на доказателства, а представлява задължение на съответната страна да понесе неблагоприятните последици от това, че фактът не е бил надлежно установен в производството. Съдът преценява дали даден факт е доказан след преценка на всички събрани по делото и относими към факта доказателства, без значение от коя от страните в производството са представени. Определянето на действителната придобивна стойност може да бъде извършено с всички допустими от закона доказателства, като същите се преценяват от съда с оглед придадената им от закона доказателствена сила. Нотариалните актове и договорите за придобиване на имуществото се включват в доказателствата въз основа на които може да се определи действителната стойност на придобиване, но се преценяват с оглед на всички събрани по делото доказателства. Обжалваното решение на Софийския апелативен съд по тези въпроси е съобразено с посочената съдебна практика, поради което не може да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Същевременно в изложението на С. Т. Г. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не са изложени доводи, че така посочената практика е неправилна и трябва да бъде изоставена или пък, че трябва да бъде осъвременена с оглед на промяна в законодателството или обществено-икономическия живот. Поради това не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Що се отнася до петия от поставените в изложението на по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси, то разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК е ясна и изрично сочи, че извън въпросите за валидността на решението и допустимостта му в обжалваната част, съдът е ограничен от посоченото във въззивната жалба. От това правило има изключения, установени в т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС. В случая съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от това правило, а е постановил решението си в съответствие с него. Въззивният съд е разгледал направените във въззивната жалба та КПКОНПИ [населено място] оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение и след като ги е намерил за основателни е разрешил спора по същество въз основа на всички събрани по делото доказателства, както го задължава разпоредбата на чл. 271, ал. 1 от ГПК. Поради това този въпрос не обосновава допускането на обжалваното решение на Софийския апелативен съд до касационен контрол.

Не са налице и предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд.

С оглед на горното не са налице предпоставките за допускането на касационно обжалване на решение № 665/21.03.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 14-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 4774/2018 година по подадената срещу него от С. Т. Г. касационна жалба с вх. № 10 257/22.05.2019 година, поради което такова не трябва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение