Определение № 886 от 24.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3671/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

С решение № 327 от 03.07.2025 г., постановено по в.гр.д. № 388/2025 г. по описа на Окръжен съд- Русе, е потвърдено решение № 223 от 10.02.2025 г. по гр.д. № 5779/2021 г. по описа на Районен съд- Русе, с което са уважени предявените частични искове от Н. Ю. П., действаща лично и в качеството на законен представител на М. М. А., за сумата от по 6000 лв. за всяка от тях, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания от смъртта на М. Н., настъпила поради неправилно лечение, изразяващо се в погрешна диагноза и множество оперативни интервенции в периода 17.03.2020 г. – 15.09.2020 г., обосноваващи лекарска грешка, вследствие на противоправното поведение на служители на УМБАЛ „Медика Русе“ ООД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.10.2020 г. до окончателното й изплащане.

Против така постановеното въззивно решение е депозирана касационна жалба от УМБАЛ „Медика Русе“ ООД, представлявано от адвокат Х., с оплакване за недопустимост, постановяване на решението в противоречие с материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа, че решението е постановено по нередовна искова молба, като периодът, за които се претендира, че е протекло лечението на М. Н. при жалбоподателят, не отговаря на установения по документи. Възразява, че след 04.08.2020 г. няма правна връзка между Н. и дружеството. Поддържа, че в петитума на исковата молба претенцията на ищците за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е неясно формулирана. Счита, че изложеното обосновава извод за нередовност на исковата молба, която е следвало въззивният съд да отстрани. По същество поддържа, че решението е постановено без да се съобразят всички събрани доказателства по делото и при тяхното съобразяване съдът би достигнал други изводи. Поддържа, че съдът не се е произнесъл по направеното от ответника в отговора на исковата молба и поддържано във въззивната жалба възражение за съпричиняване. Поддържа оплакване, че липсва обосновка защо определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди е справедлив. Поддържа, че съдът безкритично е възприел изготвените по делото експертизи. Счита, че решението не е мотивирано. Поддържа, че решението е постановено при нарушение на чл.22 от ГПК.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят формулира въпроси с твърдението, че съдът в решението си се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и такива, от значение за развитие на правото, а именно:

1. Длъжен ли е въззивният съд да следи служебно за нередовности на исковата молба и при наличие на такива - да даде указания, съобразно чл. 129, ал. 2 от ГПК за поправянето им, като упъти страните, за да обезпечи постановяването на допустим съдебен акт? По този въпрос се твърди, че обжалваното решение противоречи на решение № 139 от 13.09.2015 г. по гр. дело № 597 от 2014 г., IV г.о. на ВКС; решение № 49 от 07.04.2014 г. по гр. дело 1211/2015 г., II г.о. на ВКС; решение № 103 от 23.05.2017 г. по т.д. № 458 / 2016 г. II т.о. на ВКС.

2. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе и да обсъди в мотивите на решението си всички събрани по делото доказателства, както и всички доводи, оплаквания и възражения, направени във въззивната жалба и отговора на исковата молба? – поддържа противоречие с ППВС №4/68 г., решение № 134 /18.11.2020 г. по дело № 1422 / 2019 г. II т.о. на ВКС; решение №39/07.05.2020 г. по дело №1184/2019 г. на ВКС; решение № 128 от 01.08.2017 г. по т. д. № 231/2016 г. на ВКС; решение № 93 от 23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС; решение № 99 от 08.10.2013 г. по търг. д. № 44/2012 г. на ВКС; решение № 158 от 28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС.

3. Длъжен ли е въззивния съд да назначи повторна или допълнителна експертиза, или да постави допълнителни въпроси, за установяване на правнорелевантните факти по делото, по отношение на които заключението е непълно или необосновано и следва ли да обсъди заключението в съвкупност с всички приети по делото доказателства?- по този въпрос касаторът поддържа, че съдът е кредитирал вътрешно противоречива съдебно-медицинска експертиза безкритично, което е в противоречие с т.3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 91/ 27.08.20215 г. по гр. дело № 321 /2015 г. на ІІ г. о. на ВКС, решение № 25/ 02.07.2020г. по гр. дело №2576 / 2019 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 267/ 04.03.2014 г. по гр. д. № 30/2013 г. на ВКС, І г. о. и решение № 91/ 27.08.2015 г. по гр. д. № 321/2015 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 267/ 04.03.2014г. по гр. д № 30/2013 г. на ВКС, І г. о. на ВКС.

4. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, да обсъди доказателствата в тяхната взаимовръзка и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като изготви собствени мотиви? Предвид факта, че медицинската дейност е строго регламентирана дейност, длъжен ли е въззивният съд да обсъди и анализира обстоятелството, че приложеният медицински стандарт е изцяло спазен и ако да – какво следва от това?- поддържа противоречие с решение № 173 от 15.07.2013 г. по гр. д. № 1131/2012 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 218 от 03.11.2016 г. по гр. д. № 2217/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о. и др.

5. Длъжен ли е въззивният съд да приложи последиците от липсата на пълно и главно доказване на изгоден за страната факт, на който тя се е позовала и за който е имала указания, че следва да установи? По този въпрос счита, че следва да се съобрази решението дадено в решение № 80 от 03.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г. на ВКС, IV г.о.

6. Допустимо ли е като член на въззивния състав да участва съдия, който е бил председател на състава, пред който са извършени всички процесуални действия по изясняване на фактите и събирането на доказателства за тях при първоинстанционното разглеждане на делото?- този въпрос е поставен при условията на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

В писмен отговор на касационната жалба ответниците Н. Ю. П. и М. М. А., представлявани от адвокат Т. оспорват жалба. Възразяват, че касаторът не е формулирал правен въпрос, който да е от значение за точното прилагане на закона, за развитие на правото или да е решен в противоречие с практиката на ВКС. По същество възразяват, че решението на Окръжен съд- Русе е правилно и обосновано.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, с правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да потвърди първоинстанционното решение, ОС- Русе изцяло е възприел установената от районния съд фактическа обстановка. Приел е, че е безспорно, че ищцата Н. Ю. П. е живяла на съпружески начала с починалия на 05.10.2020 г. М. А. Н., като по време на съвместното им съжителство, на 11.09.2017 г., е родена дъщеря им М. М. А.. Приел е, че не е спорно, че в периода от март до септември 2020 г. М. Н. многократно е хоспитализиран в УМБАЛ „Медика Русе“ ООД с оплаквания от силни болки в лявата лумбална област, парене и кръв в урината. Първоначално му е поставена диагноза за камък в бъбрека и уретера, при което са извършени последователни оперативни интервенции – уретерна катетаризация и трансуретрално отстраняване на обструкции и съсиреци. На 15.09.2020 г. Н. е приет в УМБАЛ „Канев“ АД – гр. Русе, където за първи път му е поставена диагноза „бъбречен карцином с туморна маса 123/90 мм и метастази в белия дроб“. На 28.09.2020 г. постъпва за операция в МБАЛ „Сърце и мозък“ – гр. Плевен, където е отстранен туморът. Въпреки оперативното лечение, М. Н. почива на 05.10.2020 г. Съдът е посочил, че в изготвената предаутопсионна епикриза и аутопсия № 62/2020 г. било посочено, че М. Н. е бил с бъбречноклетъчен карцином на ляв бъбрек с метастази във вена реналис и туморни емболи във вена кава, множество метастази в лимфни възли и бял дроб. Карциномът в бъбрека е бил 4 степен с размери 11 на 14 см.

Съдът е обсъдил изготвените по делото съдебно-медицински експертизи- основна и допълнителна, изготвена въз основа на събраните като доказателства амбулаторни листове, образни изследвания и други медицински документи, както и разпита на свидетелите Г., К., Г. и е приел, че в заключението си вещите лица са установили, че причината за смъртта на М. А. Н. е бъбречно-клетъчният карцином с метастази в лимфни възли и белия дроб, включително туморни емболи в долна куха вена, бъбречната вена и белия дроб. Заболяването е било усложнено от хронична исхемична болест на сърцето, хипертония, диабет и затлъстяване. Според вещите лица непосредствена причина за смъртта е остра сърдечно-съдова и дихателна недостатъчност с белодробен оток. Вещите лица са изясняли, че смъртта не е в пряка причинна връзка с извършените медицински дейности в УМБАЛ „Медика Русе“ ООД — урологични диагностично-терапевтични манипулации и оперативни интервенции. Причините за леталния изход се дължат на закъсняла диагноза и лечение на бъбречния карцином.

За установяване на претърпените неимуществени вреди от ищците по делото са разпитани свидетелите С. К. В. (майка на ищцата), Н. Г. К., С. Н. М. и Й. Р. В., които са установили съществувалата силна емоционална връзка и привързаност между починалия Н. и неговата съпруга и дете- ищци по делото.

При така установените факти съдът е приел, че се доказва по делото фактическия състав на чл.49 от ЗЗД и ответникът дължи обезщетение за неимуществените вреди, които ищците са претърпели вследствие на осъществен медицински деликт. Разяснил е какво в практиката се приема като „лекарска грешка“ или медицински деликт, както и че за установяването на такъв следва да се установи налице ли е противоправно и виновно поведение от страна на медицинските лица, съществува ли причинно-следствена връзка между това поведение и настъпил вредоносен резултат, дали последният е пряка и непосредствена последица от извършените медицински интервенции и приложеното лечение, както и какъв е размерът на причинените имуществени и неимуществени вреди. Според въззивния съдебен състав по делото категорично се доказва от заключенията на изготвените комплексна съдебномедицинска и допълнителна съдебномедицинска експертиза, че е налице проявена небрежност от страна на лекарския екип на УМБАЛ „Медика Русе“ ООД. Този извод се мотивира от установеното, че въпреки проведеното лечение, конкрементът в левия бъбрек не е бил отстранен, че проведените оперативни интервенции в лечебното заведение не съответстват на утвърдените медицински подходи за лечение на карцином на бъбрека, че не са били предприети действия за поставяне на точна диагноза, въпреки съществуващата симптоматика, която е описана в образно изследване от 27.06.2020 г., налагаща допълнително уточняване на диагнозата. Според съда липсата на допълнителни изследвания е довела до пропуск в диагностичния процес, възпрепятстващ своевременното установяване или изключване на наличие на карцином в бъбрека. Посоченото обосновава извод за наличие на немарливо поведение от страна на медицинския персонал, което е довело до забавено диагностициране и лечение. Съдът е приел, че описаните неправомерни действия са нарушили правото на пациента по чл. 81, ал. 2, т. 1 и чл. 86, ал. 1, т. 3 от Закона за здравето да получи своевременна, достъпна и качествена медицинска помощ. Според заключенията на вещите лица, при правилно и навременно диагностициране и лечение заболяването би могло да бъде овладяно. В конкретния случай, поради груба небрежност, неправилно диагностициране и неподходящо лечение от страна на ответното лечебно заведение, на М. Н. е бил отнет реалният шанс за своевременно и адекватно лечение, както и за запазване на живота му. Съдът е приел, че причината за смъртта на М. Н. е изяснена по категоричен начин в хода на делото – бъбречноклетъчен карцином на левия бъбрек с метастази във вена реналис и туморни емболи във вена кава, както и множество метастази в лимфни възли и белия дроб. Съгласно заключението на комплексната съдебномедицинска експертиза е налице причинно-следствена връзка между забавеното диагностициране и лечение на бъбречния карцином и настъпилата смърт на пациента. Съдът не е споделил тезата на въззивника, че не е налице нарушение на правилата за добра медицинска практика и задължителните медицински стандарти, обуславящи противоправност на деянието, както и че е било проведено правилно лечение, съответстващо на насоките за диагностика и лечение на бъбречноклетъчен карцином, тъй като в медицинската документация не се среща такава диагноза. Приел е за установено, че ако заболяването на М. Н. било своевременно открито и била поставена правилна диагноза, на пациента е могло да бъде назначено адекватно лечение, съобразено с етапа на развитие на болестта. Съдът е посочил, че медицинската помощ следва да бъде съобразена с утвърдените от медицинската наука и практика методи и технологии, основани на медицински стандарти и съответните Правила за добра медицинска практика, че трябва да отговаря на основните принципи на правото на медицинска помощ, регламентирани в чл. 81, ал. 2 от ЗЗ — своевременност, достатъчност и качество. Посочил е, че всяко поведение, различно от това, което се изисква от лекаря, е противоправно и води до ангажиране на отговорност за причинени вреди, какъвто е и настоящият случай.

На следващо място съдът е приел, че ищците са доказали претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на М. Н.. Кредитирал е свидетелските показания и съдържащите се в тях данни за емоционално и физическо състояние на ищците породено от смъртта на М. Н.. Съдът е тълкувал разпоредбата на чл.52 от ЗЗД и е отчел като относими обстоятелства доказано претърпените болки и страдания, степента на емоционалните преживявания, възрастта на пострадалите, тяхното здравословно състояние, както и интензитета и продължителността на страданията, причинени от загубата на близък човек. При съобразяване на изложеното съдът е определил обезщетение на ищците за претърпените неимуществени вреди в размер на по 6 000лв.

Поради съвпадение на изводите на двете съдебни инстанции въззивният съд е потвърдил изцяло обжалваното първоинстанционно решение.

Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

Съгласно разрешенията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационната жалба по реда на чл. 288 от ГПК. Касационно обжалване на решението се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Решението е постановено от компетентен съд, заседаващ в надлежен състав, същото е изготвено в писмен вид, подписано е, изразява волята на съда ясно и непротиворечиво. Не са налице и процесуални пречки за разглеждането на предявения иск.

Първият поставен въпрос от касатора съдържа оплакване именно за пороци при постановяване на съдебното решение, водещи до неговата недопустимост. Редовността на исковата молба е една от процесуалните предпоставки за допустимост на производството и надлежно сезиране на съда за произнасяне по съществото на спора. За наличието на тази предпоставка съдът следи служебно, като във всяко едно положение на делото съдът, ако констатира нередовност на исковата молба, дължи указание до ищеца за отстраняване в срок на установената нередовност. Изискванията за редовност на исковата молба са посочени в чл.127 и 128 от ГПК и тези изисквания са съобразени при изготвянето на исковата молба, по която е образувано настоящото производство. Съгласно чл.127 от ГПК исковата молба следва да съдържа обстоятелствата, на които се основава искът. В нея ищецът следва да индивидуализира спорното право чрез неговото основание, като посочи фактите, от които то произтича. Фактическите твърдения за спорното право легитимират страните като надлежни. Съответни на твърденията за факти на ищеца следва да са формулираните искания към съда.

Исковата молба, по която е образувано настоящото дело отговаря на изискванията на закона. Ясни са твърденията на ищците за претърпени от тях неимуществени вреди от смъртта на М. Н., настъпила поради твърдяно от ищците бездействие на лекари, работещи при ответника- закъсняло диагностициране и лечение на карцином на бъбрека и съответно на тези твърдения за факти ищците са формулирали своето искане към съда за осъждане на ответника да им заплати обезщетение за вреди. Не е въпрос на редовност на исковата молба дали твърдяните от ищците факти са верни или не, в това число дали целият период, посочен в исковата молба е такъв, през който М. Н. е бил лекуван от лекари, работещи при ответника. Верността на тези твърдения е въпрос на основателност на исковата претенция. Искането в петитума следва да се тълкува заедно с изложените правопораждащи факти, което води до извод за предявен осъдителен иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на М. Н.. В този смисъл е и изготвеният доклад от първоинстанционния съд, с който съдът е разяснил на страните спорното право, фактите, на които страните се позозават, искането към съда и квалификацията на спора. С оглед изложеното съдебният състав приема, че предявената искова молба е редовна и годна да сезира съда за произвасяне по съществото на спора. Правото на защита на страните е гарантирано от изготвения доклад от районния съд, имащ съдъранието, изискуемо по чл.146 от ГПК. Безпротиворечива е възприето в практиката на ВКС, че въззивната инстанция е инстанция по същество, дължи проверка за редовността на исковата молба преди произнасянето си в рамките на сезирането. Обжалваното решение не противоречи на тази практика, тъй като исковата молба, по която е образувано делото е редовна. Оплакването за недопустимост на решението, поддържано в касационната жалба, е неоснователно, а поставеният въпрос във връзка с редовността на исковата молба не може да обоснове допускане на решението до касационна проверка, поради липса на противоречие с цитираната и с известната на съдебния състав практика на ВКС.

Вторият и четвъртият въпроси са процесуалноправни и обуславящи въззивното решение, доколкото касаят мотивирането на решението, но не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Отговор на тези въпроси е даден с Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 и Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2, в които е разяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава и има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. В посочения смисъл е и формираната при действието на чл. 290 ГПК практика на ВКС, например решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ІV г. о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т. д. № 2705/2021 г. на ІІ т. о. и много други, в които трайно се застъпва разбирането, че въззивният съд е втора инстанция по съществото на спора, че съобразявайки ограниченията на чл.269 от ГПК дължи да обсъди събраните в хода на делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да посочи относимите факти, които приема за установени, да мотивира собствени правни изводи като се произнесе и по поддържаните във въззивната жалба и в отговора доводи и възражения на страните и да даде свое собствено разрешение на спора, основано на доказателствата и на закона. Съобразно с нормата на чл.236, ал.2 от ГПК въззивният съд дължи излагането на мотиви към решението си, които следва да съдържат обсъждане на всички събрани по делото доказателства, както и изводи за правните последици на установените в хода на производството факти и обстоятелства. Постановеното решение не е в противоречие с посочената практика на ВКС. Съдът е обсъдил събраните по делото доказателства, обсъдил е изслушаните експертизи и показания на свидетели, посочил е кои факти приема за установени въз основа на събраните доказателства и какви са приложимите към спора правни норми, както е съобразил и практиката, създадена по тълкуването на приложимите разпоредби. Съдът е приел, че от изслушаните СМЕ се установява безпротиворечиво, че М. Н. пет пъти е търсил помощ при ответника, където е бил диагностициран и лекуван от бъбречно- каменна болест. Това лечение е отговаряло на медицинските стандарти и практики, въпреки че не се установява премахване на конкремента в левия бъбрек. Приел е за установено от изслушаните СМЕ, че въпреки че от м. юни 2020 г. има очевидни данни за образувани туморни формации в левия бъбрек, а от м.07.2020 г. има данни за разпространени метастази в белия дроб М. Н. не е бил правилно диагностициран от лекарите при ответника. Установено е, че за първи път диагноза карцином на бъбрека му е поставена в друго болнично заведение, където е бил приет на 15.09.2020 г., на 28.09.2020 г. в МБАЛ”Сърце и мозък” туморът е отстранен, на 05.10.2020 г. Н. е починал. Съдът е приел още за безпротиворечиво установено, че причините за леталния изход се дължат на закъснялата диагноза на бъбречния карцином. Този извод съдът е възприел въз основа на изслушаните СМЕ- главна и допълнителна, които са дали своите заключения въз основа на представената по делото медицинска документация, в това число и аутопсионен протокол. Съдът е приел, че се доказва пропуск в диагностичния процес, възпрепятстващ своевременното установяване на наличие на карцином в бъбрека на Н. и съответно- лечението му, с което е отнет шанс на болния за своевременно и адекватно лечение и запазване на живота му. Съдът е обосновал извод, че по делото е доказано, че лечението на Н. не отговаря на принципите на правото на медицинска помощ, нарушени са изискванията на чл. 81, ал.2, т.1 и чл. 86, ал.1, т.3 от ЗЗ, установен е медицински деликт в причнна връзка със смъртта на Н. и е присъдил обезщетение за претърпените неимуществени вреди от ищците, при съобразяване на свидетелските показания, събрани за установяване на тези вреди и на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Мотивите на съда са ясни, конкретни, логични и обосновани от събраните по делото доказателства.

Изложеното обосновава извод, че съдът е обсъдил събраните доказателства, посочил е кои факти от кои доказателства се установяват и кои са приложимите правни норми.

Не противоречи на практиката на ВКС обстоятелството, че въззивният съд не се е произнесъл по възражението за съпричиняване, направено от ответника в отговора на исковата молба. Същото е разгледано от първоинстанционния съд, оставено е без уважение и във въззивната жалба липсват оплаквания против тази част на първоинстанционното решение. Във въззивната жалба се съдържат оплаквания за това, че съдът не е съобразил установеното според жалбоподателя, че деяния на друг извършител са в причинна връзка със смъртта на М. Н., но липсват оплаквания свързани със съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия. Доколкото въззивната инстанция е ограничена в своята дейност в границите, установени с разпоредбата на чл.269 от ГПК, не е в противоречие с цитираната от касатора практика липсата на произнасяне на окръжния съд по възражението за съпричиняване.

Произнасянето на въззивния съд по отношение на размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди е съобразено от една страна, както с изискването за мотивиране на въззивно решение, от друга – и с възприетата практика по определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близък. Съдебният състав е посочил какви вреди счита, че са доказани по делото от свидетелските показания, както и въз основа на какви критерии определя обезщетението за вреди. Не противоречи на практиката на ВКС, а е съобразено с нея тълкуването и приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, възприети от въззивния състав. В пълен синхрон с ППВС № 4/23.12.1968 г., приложимо и понастоящем, както и с решение № 476 от 27.01.2016 г. по гр. д. № 3281/2015 г. на ВКС, ІV гр. о., решение № 83 от 21.10.2020 г. по т. д. № 1664/2019 г. на ВКС, І т. о., решение № 106 от 13.10.2020 г. по т. д. № 1931/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 56 от 17.08.2020 г. по т. д. № 1548/2019 г. на ВКС, ІІ т.о.и др. при определяне размера на обезщетението съдът е обсъдил и оценил установените по делото обстоятелства, касаещи претърпените от ищците неимуществени вреди- начина на настъпване на смъртта, възрастта на увредения, продължителността на търпените морални страдания, отношенията между починалия и близките му и др.

Четвъртият поставен правен въпрос има подвъпрос относно значението на медицински стандарт по „Урология”, отговорът на който не е обуславящ изводите на съда и се съдържа в отговора на общия въпрос за мотивиране на въззивното решение. Приложението на медицинския стандарт по „Урология” само по себе си няма връзка с възприетите по делото изводи за наличие на забавено диагностициране и лечение на М. Н. от онкологично заболяване. Имуществената отговорност на ответника се ангажира поради това, че при наличие на обективни находки не е извършил достатъчно дейности- диагностични, за да постави на Н. вярната диагноза възможно в най- ранен момент и така да даде шанс за негово лечение и съответно- за продължаване на живота му. По делото вещите лица, изготвили основната СМЕ, дават заключение, че лечението на бъбречнокаменната болест на ищеца е било адекватно, но не това лечение е във връзка с настъпилата смърт на Н.. Тези изводи се съдържат в изложените мотиви на съда защо приема, че е налице медицински деликт при лечението на М. Н.. При обсъждането на този въпрос решаващият въззивен състав е изложил мотиви, при които липсва поддържаното противоречие с практиката на ВКС.

Третият поставен въпрос не е обуславящ и не е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираната от въззивника практика. В практиката на ВКС /решение № 224 от 07.01.2019 г., постановено по гр. д. № 612/2018 г. на ВКС, III г. о.; решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на ВКС, I г. о. /, която напълно се споделя от настоящия състав на ВКС, се приема, че съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице дори да не е оспорено от страните, а то се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост /чл. 202 ГПК/. Оценката на заключението на вещото лице във всички случаи трябва да се мотивира от съда. Задълженията на съда служебно да назначи екпертиза за разяснени в т. 3 на ТР № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което въззивният съд при наличие на оплакване за неправилна или необоснована фактическа констатация или при нарушаване на процесуални правила във връзка със събирането на това доказателствено средство следва, ако за установяването на този факт са необходими специални знания, служебно да назначи съответна експертиза и да определи нейната задача.

По делото съдебният състав е обсъдил заключението на приетите основна и допълнителна СМЕ, приел е, че същите непротиворечиво установяват правнорелевантните факти, че са изготвени компетентно и при съобразяване на събраните медицински документи. Изводите на съда са обосновани, неопровергани и липсва основание по така поставения въпрос да се допусне въззивното решение до касационно обжалване.

Петият поставен въпрос е общ и теоретичен и не може да послужи за основание за селектиране на касационната жалба. В мотивите към въпроса жалбоподателят е развил съображения за недоказаност на фактическия състав на чл. 49 вр. чл.45 от ЗЗД, в частност за недоказаност на причинната връзка между действията и бездействията на лекарите при ответника и настъпилата смърт на М. Н.. Конкретизиран така, поставеният въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, цитирана от касатора, доколкото фактите от състава на чл.49 от ЗЗД са изследвани от въззивния съд, а изводът за наличие на причинна връзка не между урологичното лечение, а между липсата на активност за установяване на точната диагноза и лечение при наличие на обективни данни за туморни образования и настъпилата смърт, е обоснован категорично от изслушаните основна и допълнителна СМЕ.

Шестият поставен въпрос не е обуславящ и няма характер на правен въпрос, според разясненията на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът не е обсъждан от въззивната инстанция и отговорът му не би имал значение за решението по делото.

Отделно от изложеното, следва да се посочи, че не се обосновават предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане по този въпрос на решението до касация. Разпоредбата на чл.22 от ГПК е ясна и практиката по тази норма е безпротиворечива. Липсва необходимост от разясняване на съдържанието на разпоредбата или от промяна на съществуващата практика. Основание за отвод е само участието на съдията при решаването на делото по същество пред друга инстанция, но не и участието му при събиране на доказателства.

С оглед изложеното поставените въпроси не покриват общите и специалните предпоставки за правни въпроси, въз основа на които може да се допусне обжалваното решение до касация.

Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая това основание се мотивира от касаторите основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК и чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата касаторът дължи и следва да бъде осъдена да заплати на процесуалния представител на ответниците по жалбата адвокат Т. адвокатско възнаграждение за осъществената от него безплатна правна помощ по делото пред ВКС. Размерът на това възнаграждение съдът определя по справедливост, като съобразява фактическа и правна сложност на спора, специфика на производството, обем и сложност на извършените процесуални действия и като ориентир ползва определените минимални размери на адвокатските възнаграждение съгласно чл.7 от НВАР. В случая процесуалният представител на ответниците е депозирал писмен отговор на касационната жалба, в които е развил съображения за неоснователност на касационната жалба. При тези съображения настоящият състав счита, че справедливото възнаграждение за осъществената правна помощ от пълномощника на ответниците по касация е в размер от по 332.34 евро, с левова равностойност от по 650 лв. Този размер на адвокатското възнаграждение е справедлив, като е съобразена спецификата на защитата пред касационната инстанция, изискваща по- продължителен адвокатски опит и познаване на съдебната практика, както и действителната правна и фактическа сложност на делото и предоставената защита от пълномощника, който е изготвил писмен отговор на касационната жалба, без процесуално представителство в открито съдебно заседание и защита срещу касационната жалба по същество.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.