Определение № 1435 от 24.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3990/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. И. А., против решение № 351 от 28.03.2024 г. по гр. дело № 2073/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 260821 от 08.03.2022 г. по гр. дело № 1292/2018 г. по описа на Софийски градски съд с уважени от И. П. С. искове по чл. 42, „б“ ЗН и чл. 108 ЗС, поправено с решение от 17.05.2022 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо и неправилно. Аргументира касационните основания с необоснованост на изводите на въззивния съд относно възприемането на експертните заключения поради необсъждане на всички доказателства и доводи на страните във връзка с тях, включително и за липсата на автентичен сравнителен материал относно почерка на завещателя, и произнасянето му по непредявен иск по чл. 108 ЗС, тъй като същият не е предявен срещу него в началото на исковия процес, имащо а последица недопустимост на решението. Иска отмяна на въззивното решение. Претендира разноски. По искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване навежда в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК недопустимост и очевидна неправилност на решението съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК, изведени от извършено в нарушение на процесуалните правила изменение на иска по чл. 108 ЗС и неспазването на основните логически и общоприложими правила при формиране на правните изводи от установените по делото факти (явна необоснованост). Посочва и специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като формулира следните правни въпроси: 1. Допустима ли е промяна на ответника по иска по чл. 108 ЗС по реда на чл. 214 ГПК. Твърди, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 178 от 18.10.2016 г. по гр. дело № 1624/2016 г. на ВКС, I г.о, и решение № 59 от 27.04.2015 г. по гр. дело № 4647/2014 г. на ВКС, III г.о.; 2. Следва ли сравнителният образец да изхожда от официален документ, за да бъде автентичен, и 3. Следва ли сравнителният образец, който изхожда от частен документ, да бъде доказван с допълнителни доказателствени средства при оспорване от насрещната страна. Излага тези въпроси да са разрешени в противоречие с установената съдебна практика – решение № 171 от 18.06.2009 г. по гр. дело № 6421/2007 г. на ВКС, I г.о., решение № 6 от 23.04.2013 г. по гр. дело № 693/2012 г. на ВКС, II г.о., и решение № 137 от 11.10.2019 г. по гр. дело № 4409/2018 г. на ВКС, I г.о., посочена в касационната жалба във връзка с изложените в нея оплаквания към тези въпроси. Ответникът по касационната жалба – И. П. С., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подал писмен отговор, в който е изложил съображения за липса на основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на подадената касационна жалба. Претендира разноски. Другата страна по производството - К. С. С., не е подал отговор. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ПК, поддържани в изложението, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че спорният имот, представляващ апартамент № 92 в [населено място], ул. И. К., [жилищен адрес] състоящ се от една стая, хол, кухня и други сервизни помещения, с площ от 59.40 кв.м, заедно с мазе № 5 и 0.611 идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху дворното място, е придобит от завещателя С. П. С. и съпругата му Л. Г. С. с нотариален акт за собственост върху жилище, построено върху държавна земя № 91 от 09.01.1978 г. Прието е, че имотът е преминал в изключителна собственост на С. С. въз основа на утвърдено с решение № 308 от 24.12.1979 г. на Софийски градски съд споразумение между съпрузите при развода по взаимно съгласие. Изложено е в решението, че имотът със саморъчно завещание от 01.02.2012 г. С. С. е завещал на ищеца И. П. С., а с друго саморъчно завещание от 15.01.2014 г. на К. С. С. - ответник. Въз основа на представения акт за смърт въззивният съд е приел за установено, че завещателят С. С. е починал на 01.12.2014 г., а въз основа на нотариален акт № 141 от 20.07.2015 г., че завещаният имот е продаден от К. С. на М. А. (ответник и сега касатор), във владение на който е безспорно между страните, че се намира имотът. От приетите от първоинстанционния съд експертни заключения на първоначалната и повторна графически експертизи, въззивният съд е приел за установено, че текстът на саморъчно завещание от 01.02.2012 г. е написан и подписът – положен от С. С., като текстът и подписът на саморъчно завещание от 15.01.2014 г. не са изпълнени и положени от посочения в него като завещател С. С.. Така установеното е изведено от въззивния съд и от извършеното пред него изслушване на вещото лице по повторната експертиза за несъмненост на експертните изводи относно оспорването на автентичността на завещателните разпореждания въпреки отдалечеността във времето на съставяне на сравнителните образци от датата на завещанията, предвид наличието в тях на трайни (устойчиви) признаци на почерка на С. С., както и от липсата на проведено насрещно доказване от ползващия се от завещанието на оспорване на автентичност на използваните сравнителни образци, за които няма изискване да са от официален документ или да материализират изявление, направено пред държавен орган, а може да са свободни такива. При така приетите за установени факти въззивният съд е приел от правна страна, че саморъчното завещание от 15.01.2014 г. в полза на ответника К. С., като едностранна сделка, за действителността на която законът поставя специални изисквания - да е написано изцяло ръкописно от завещателя и да е подписано от него, е нищожно на основание чл. 42, б „б“ във вр. с чл. 25, ал. 1 ЗН. Изложил е, че нищожността на саморъчното завещание изключва придобиването на собствеността върху спорния имот от ответника К. С., поради което и въз основа на договора за продажба, който е породил само облигационно, но не и вещно действие, купувачът и ответник М. А. (сега касатор) не е могъл да придобие собствеността върху имота. Тъй като правото на собственост върху апартамента се притежава от ищеца И. С., а фактическата власт върху него се упражнява от ответника М. А., който не разполага с годно правно основание за това, въззивният съд е приел за основателен и искът по чл. 108 ЗС. При така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Обжалването въззивно решение не е недопустимо, за което е наведено и изрично твърдение за наличието му като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Недопустимо е съдебното решение, когато е постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск или с което съдът е излязъл извън рамките на спора като се е произнесъл по непредявен иск - на непредявено основание или извън рамките на търсената защита, включително и относно на субектите на спорното право, като негов индивидуализиращ белег. В случая въззивният съд се е произнесъл в рамките на правомощията си и в рамките, в които е сезиран, без да е извършвал недопустима от процесуалния закон промяна на същите. Допуснатото от първоинстанционния съд с определение от 15.11.2018 г. изменение на предявения от И. С. против К. С. иск за собственост по чл. 108 ЗС е форма на изменение на иска чрез замяна на досегашния ответник по първоначалния иск с нов ответник – арг. от чл. 228, ал. 2 и 3 ГПК, която е допустима и не се предпоставя от тяхното съгласие при отказ от ищеца от първоначалния иск. Заменянето на страна е една от формите на изменение на иска, при която ищецът извършва промяна на страните по висящо производство пред първоинстанционния съд, като заменя някоя от страните по първоначалния иск с друга страна или прибавя нов ответник към първоначалния такъв. При замяната на досегашния ответник с нов се предявява нов иск вместо първоначалния иск, който се оттегля или ищецът се отказва от него, в който случай едновременно се заменя както спорното право, така и една от страните в процеса (тъй като страните по спорното право са негов индивидуализиращ белег). За замяната на досегашния ответник с нов съгласието на досегашния не е необходимо, когато ищецът се отказва от иска против него - чл. 228, ал. 2 ГПК, а когато липсва съгласие и от новия ответник приемство в процеса не може да настъпи, но липсата му не е пречка за предявяване на иска срещу този ответник в същото производство и същият ще се счита за предявен срещу новия ответник от деня на постъпване на исковата молба в съда - чл. 228, ал. 3 ГПК. Такова допустимо от процесуалния закон изменение на иска по чл. 108 ЗС чрез замяна на първоначалния ответник с нов такъв с отказ от ищеца от първоначалния иск по чл. 233 ГПК е осъществено във висящото производството пред първоинстанционния съд, в рамките на което се е произнесъл както той, така и въззивният съд, който е длъжен също да разреши материалноправния спор по същество. Изложеното изключва извод за вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение. Не е налице и твърдяната в изложенията на касатора очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК на обжалваното въззивно решение. Това основание за допускане до касационно обжалване е налице, когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт, без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението, когато въззивният съд е допуснал нарушения на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма, довели до несъвместим със закона резултат, нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Описаните в изложението пороци на съдебния акт, поддържани от касатора с явна необоснованост на изведените от въззивния съд въз основа на установените по делото релевантни факти изводи, поради нарушаване на основните логически и общоприложими правила, не се констатират от касационната инстанция при запознаване със съдържанието на акта. Изводите на въззивния съд са направени въз основа на преценка и анализ на събраните доказателствени средства, включително и експертни заключения, с обсъждане на доводите и възраженията на страните по нея, и при съблюдаване на връзките помежду им и следващите се от тях изводи, съгласно правилата на процесуалните разпоредби на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, поради което и от мотивите на обжалваното въззивно решение не могат да се изведат поддържаните от касатора, а и други тежки пороци, водещи до очевидна неправилност на въззивното решение. Липсва основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение и при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснени в задължителните разрешения, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В тях е предвидено, че касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК – при повдигнат от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното въззивно решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства, и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; практиката на ВКС; актовете на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Формулираният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК процесуалноправен въпрос за допустимата замяна на ответника по иска по чл. 108 ЗС не е отнесена към приложимата за тази форма на изменение на иска процесуалноправна разпоредба, поради което същият не изпълва общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. Изложеното прави ненужна и преценката за съответствие с посочената от касатора по практика на ВКС по чл. 290 ГПК, в която са и изложени разрешения за допустимо изменение на иска, включително и със замяна на страна в условията на чл. 228, ал. 3 ГПК, само когато е налице редовна първоначална искова молба (решение № 178 от 18.10.2016 г. по гр. дело № 1624/2016 г. на ВКС, I г.о.) и за недопустимост на едновременното изменение на основанието и петитума на предявения иск (решение № 59 от 27.04.2015 г. по гр. дело № 4647/2014 г. на ВКС, III г.о.). В настоящия случай предприетото от ищеца и допуснато от първоинстанционния съд изменение на иска за собственост по чл. 108 ЗС със замяна на страна при условията на чл. 228, ал. 3 във вр. с ал. 2 ГПК е осъществено по редовна искова молба, поради което не е налице и несъответствие с посочената съдебна практика. Не се обосновава извод за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и по въпросите относно сравнителните образци. Те се отнасят до включени в предмета на спора доводи и възражения на страните и по същите е налице произнасяне от въззивния съд, като формираните изводи по тях са обусловили изхода на спора. Затова и за двата правни въпроса е осъществен общият селективен критерий, въведен с чл. 280, ал. 1 ГПК, но по тях не се обоснова специалният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В съответствие с установената и последователна практика на ВКС по чл. 290 ГПК (решение № 64 от 19.07.2022 г. по гр. дело № 2945/2021 г. на ВКС, I г.о.), включително и тази, посочена от касатора по решение № 171 от 18.06.2009 г. по гр. дело № 6421/2007 г. на ВКС, I г.о., решение № 6 от 23.04.2013 г. по гр. дело № 693/2012 г. на ВКС, II г.о., решение № 137 от 11.10.2019 г. по гр. дело № 4409/2018 г. на ВКС, I г.о., макар и част от нея да не попада в приложението на посоченото основание, е извел изводи за вида и значението на сравнителните образци, представени и от двете страните по производството за изготвянето на експертните заключения, и за преценката за тяхната достоверност и дадените въз основа на тях експертни изводи, включително и при възможност на ползващата се от завещанието страна да посочи и представи допълнителни сравнителни образци, което същата (в случая въззивника и касатор) не е сторила. В нея обобщено е прието, че осигуряването на „образци за сравнително изследване“ по смисъла на пар. 1, т. 5 от ДР на Наредба № 2 от 29.06.2015 г. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица (отм.), респ. пар. 1, т. 5 от ДР на Наредба № Н-1 от 14.02.2023 г. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица, е в тежест на лицето, ползващо се от завещанието. При спор относно автентичността на завещанието най-често се използват т. нар. „свободни“ сравнителни образци, като писма, записки, дневници и други, които са съставени независимо от възникналия между страните правен спор, тъй като при тях няма елементи на умишлено изменение на почерка и са подходящи за използването им като сравнителни образци. Няма законово изискване сравнителните образци да са от официален документ (решение № 256 от 30.10.2014 г. по гр. дело № 3196/2014 г. на ВКС, I г.о.) или да материализират изявление, направено пред държавен орган, за да се приеме, че същият е автентичен. Когато възникне спор относно автентичността на сравнителния материал, простото твърдение на имащата интерес от оспорването насрещна страна, че сравнителните образци - обект на изследване, не изхождат от завещателя, не е достатъчно да внесе съмнение в заключението на експертизата. Необходимо е оспорващият сравнителния материал да проведе насрещно доказване, като е достатъчно да бъде непълно, като представи друг сравнителен материал, за който по категоричен начин може да се приеме, че е изготвен от завещателя, и който да бъде съобразен от вещото лице и от съда, за да разколебае изводите във връзка с автентичността. Преди да постави задачата на графичната експертиза, съдът следва да уведоми страните кой сравнителен материал счита за достоверен и защо. В случай, че насрещното доказване не е проведено успешно, следва да се стъпи на оспорения сравнителен материал, който да бъде изследван от вещото лице. За изведените в решението изводи въззивният съд е подходил към установените по делото факти въз основа на отговорите от експертните заключения, които са еднозначни и непротиворечиви по поставените им въпроси, като при обсъждането им е съобразил и че същите са направени въз основа на сравнителни образци за изследване – образци от почерк и подпис в заявление за издаване на документи за самоличност от 05.09.2000 г., подпис в анкетна карта обр. П16, декларации, молба от 29.01.1980 г. и личен регистрационен картон от 14.05.1982 г., част от тях представени двете страни по производството. За преценката им е съобразил и липсата на посочени и представени други сравнителни образци от ответниците К. С. и М. А. (последният сега касатор), каквато възможност те са имали по производството и които образци да разколебават достоверността на изводите относно автентичността на завещанията въз основа на вече използваните образци. С тези изводи съдът не се е отклонил от посочената съдебна практика. Поради така установената практика на ВКС по чл. 290 ГПК, която не се налага да бъде променяна, по тези въпроси не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. В заключение, касационното обжалване на атакуваното въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК. При този резултат на адвокатското дружество, предоставило безплатна правна помощ на ответника по касационната жалба, подал отговор и направил своевременно искане, следва на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2 ЗАдв да се присъди сумата от 1200 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.