Определение № 4332 от 25.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1504/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от Д. В. И., чрез процесуален представител адв. Д. К. и от П. Д. Х., чрез процесуален представител адв. А. Х., против въззивно решение № 159 от 25.10.2024 г., поправено с решение № 31 от 26.02.2025 г., двете постановени по в. гр. д. № 136/2024 г. по описа на Апелативен съд - Варна, с което е отменено решение № 1510 от 19.12.2023 г., постановено по гр. д. № 1147/2022 г. по описа на Окръжен съд - Варна, с което е отхвърлен предявеният от П. Д. Х. срещу Д. В. И. иск с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 126 409,20 лв., представляваща обезщетение за причинени на ищеца имуществени вреди: разходи за изкопни работи – 958,17 лв., подложен бетон – 149,64 лв., кофраж – 21 402 лв., армировка – 9033,11 лв., бетон – 3082,95 лв., направа на зидове 25 см., тухла 25 см. – 17 825 лв., направа на зидове – 12 см. – 2806 лв., входна врата, армирана – 1100 лв., настилка с гл. замазка – 778,31 лв., настилка гранитогрес тераси и общи части – 944 лв., гипсова мазилка по тухлена зидария – 5012,65 лв., гипсова мазилка по бетонни стени и таван – 3480 лв., грундиране с бетонен контакт – 1740 лв., машинно измазване – 9425 лв., минерална мазилка – 3341,50 лв., алуминиев парапет – 1056,72 лв., топлоизолация по бордове на тераси – 866,96 лв., топлоизолация на тераса – 1300 лв., хидроизолация – 300 лв., армирана замазка – 7334,40 лв., ЕЛ – 6824,79 лв., ВиК – 4985 лв., ОВК – 2000 лв., хидроизолация плосък покрив – 1875 лв., общи части на стълбище – 8710 лв., вертикална планировка – 1978 лв., хидрофорна инсталация – 1650 лв., ограда – 750 лв., подпорна стена – 5700 лв., извършени по строителство на апартамент № ..., находящ се на ... етаж в жилищна сграда в [населено място], кв. Г., [улица] и вместо него е постановено друго, с което е осъдена Д. В. И. да заплати на П. Д. Х. сумата от 11 490,15 лв., представляваща обезщетение за направени разходи по строителство на апартамент № 4 в [населено място], [улица], с която сума ответницата неоснователно се е обогатила, на основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от депозирането на исковата молба – 27.05.2022 г., до окончателното изплащане на сумата, като искът е отхвърлен за разликата над 11 490,15 лв. до предявения размер от 126 409,20 лв. С решението са присъдени съдебно-деловодни разноски. Ищецът обжалва решението в отхвърлителната част до пълния предявен размер от 126 409,20 лв., а ответникът в осъдителната част – за сумата от 11 490,15 лв. Жалбоподателят-ищец П. Д. Х. обжалва решението, като неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. Позовава се на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба Д. В. И., подаден чрез адв. Д. К., в които поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната част, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Жалбоподателят-ответник Д. В. И. обжалва решението, като неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. Позовава се на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба П. Д. Х., подаден чрез адв. А. Х., в които поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната част, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Възразява срещу присъждането на разноски за оказана безплатна правна помощ и съдействие на насрещната страна. Касационните жалби са процесуално допустими, подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира: Няма спор между страните, а и от събраните по делото доказателства е установено, че ищецът П. Д. Х. е собственик на имот, находящ се в [населено място], с идентификатор ..., находящ се в [населено място], район „....“,[жк]. С договор за покупко-продажба на право на строеж, сключен на 27.02.2019 г., обективиран в нотариален акт № .../... г., ищецът е продал на ответницата Д. И. „безсрочно право на строеж“ на апартамент № ..., находящ се на втори етаж на новостроящата се жилищна сграда в [населено място], район „....“,[жк], [улица], с площ по площообразуване от 72,17 кв. м., състоящ се от: антре, дневна с кухненски бокс, две спални, баня-тоалетна и две тераси, при граници по архитектурни книжа: коридор на етажа, апартамент № ... и дворно място; както и съответните 11,4377 %, равняващи се на 8,62 кв. м. ид. ч. от общите части на сградата; както и съответните идеални части от правото на строеж върху мястото, представляващо поземлен имот с кадастрален идентификатор № ..., находящ се в [населено място], район „....“,[жк], без административен адрес по карта, с площ 375 кв. м., а по акт за собственост – с площ от 380 кв. м., за сумата от 7200 лева, получена изцяло от продавача в деня на подписване на нотариалния акт. Съгласно приетото заключение на проведената пред първоинстанционния съд СТЕ, строежът на процесната жилищна сграда е извършен на място и сградата е въведена в експлоатация. Посочените от ищеца в исковата молба видове СМР съответстват по вид на извършените на място СМР, като не е представена подробна количествено сметка за извършените СМР за цялата страда. Вещото лице посочва, че моментът на изпълнение на видовете СМР, съгласно представените документи, съответства на този посочен от ищеца. Въззивният съд приел, че в случая собственик на изградения от ищеца обект в процесната сграда е ответницата, поради което и отношенията между тях за извършените СМР по изграждането на същия и при изложените в исковата молба твърдения за поемане и извършване на чужда работа, следва да се уредят в съответствие с правилата на водене на чужда работа без пълномощие. Установено е извършването на строежа на сградата, както че ищецът е възложил изпълнението на строителството на сградата на „Ню пауър груп“ ЕООД. Ищецът е извършил заплащане на част от извършените от строителя СМР. От представените фактури и заключението на ССчЕ е установено, че ищецът П. Х. е извършил плащания на „Ню пауър груп“ ЕООД, както следва: на 22.10.2018 г. – 5000 лв., съгласно договор за строеж, кв. ....; 13.11.2018 г. – 2000 лв. по договор за СМР обект Г.; 01.03.2019 г. – 9900 лв.; 31.10.2018 г. – 8000 лв.; 21.11.2019 г. – 15 000 лв.; 04.03.2020 г. – 57 000 лв. или общо в размер на 105 900 лв. Тези плащания са извършени за изпълнение на СМР и материали, вложени при изграждането на процесната сграда, в която се намира и апартаментът на ответницата и безспорно представляват разходи за изграждане на този обект. Установените плащания на суми за СМР, извършени от „В. консулт инженеринг“ ЕООД, на което ищецът е едноличен собственик на „Ню пауър груп“ ЕООД, доколкото са свързани с изграждане на сградата, не могат да ангажират отговорността на ответницата към ищеца по реда на чл. 61, ал. 2 ЗЗД, тъй като същите касаят вътрешни отношения между ищеца като физическо лице и управляваното от него дружество. Съгласно представеното площообразуване за сградата и заключението на вещото лице по СТЕ общата РЗП на сградата е 746,86 кв. м., от които обекта на ответницата с площ от 81 кв. м. /с включени ид. ч. от общите части/, съставлява 10,85 %. Съобразно посоченото и предвид установения общ размер на разходите за СМР за цялата сграда, сторените от ищеца разходи за изграждането на процесния обект – ап. № ..., находящ се на втори етаж в жилищна сграда в [населено място], [улица] са в размер на 11 490,15 лв. Предявеният иск с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД е основателен и доказан до посочения размер, като ответницата дължи и заплащане на законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 27.05.2022 г., до окончателното й изплащане. Строежът на сградата, в който се намира и апартаментът на ответницата е осъществен в периода 27.08.2018 г. - 25.03.2021 г. Сградата и всички обекти в нея са въведени в експлоатация на 25.03.2021 г., поради което и до предявяване на исковата молба – 27.05.2022 г. не е изтекъл установения петгодишен давностен срок. Дори да се приеме, че срокът следва да тече от датите на извършване на конкретните СМР, претендираното вземане отново не е погасено по давност. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят П. Д. Х. поддържа основание за допускане на касационното обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следните правни въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да даде указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които не са извършили поради непълнота или неточност на доклада в първата инстанция, в случаите, когато въззивната жалба съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада?“; 2. „Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато докладът на първоинстанционния съд по чл. 146 е непълен в резултат на неправилна материално-правна квалификация на предявения иск, поради което връзката между доклада и основните принципи на гражданския процес на служебното начало и установяване на истината е нарушена?“; 3. „Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения?“ и 4. „При липса на обоснованост на заключението в съответствие с нормата на чл. 202 ГПК изцяло или в една негова част, следва ли съдът да извърши служебно действия по изясняването му?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с приетото в т. 2 и в т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 130 от 28.01.2019 г. по гр. д. № 3424/2017 г. на ВКС, I г. о., решение № 131 от 09.04.2014 г. по гр. д. № 6193/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 15 от 16.02.2017 г. по гр. д. № 60077/2016 г. на ВКС, II г. о., решение № 9 от 03.02.2017 г. по гр. д. № 2556/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 42 от 05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 205 от 28.07.2016 г. по гр. д. № 278/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 346 от 19.02.2018 г. по гр. д. № 619/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 27 от 22.04.2019 г. по гр. д. № 1321/2018 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 224 от 07.01.2019 г. по гр. д. № 612/2018 г. на ВКС, ГК, III г. о. и др. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят Д. В. И. поддържа основания за допускане на касационното обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните правни въпроси: 1. „Длъжна ли е въззивната инстанция да обсъди в своето решение всички редовно и своевременно заявени от страните твърдения и възражения във връзка с релевантните, допустими и надлежно събрани доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи, като ги обсъди по отделно и в тяхната съвкупност?“; 2. „Длъжна ли е въззивната инстанция да мотивира своето решение като се произнесе по спорния предмет, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди доводите и възраженията на страните?“; 3. „Допустимо ли е съдът да основава решението си, като се позовава на доказателства, които не са събрани по надлежния процесуален ред и на писмени доказателства, които не се намират в кориците на делото?“; 4. „Допустимо ли е съдът да приеме като доказан факт единствено въз основа на твърдение за наличие на доказателство?“; 5. „Какви са последиците от разпределението на тежестта на доказване в гражданския процес и от недоказването на дадено фактическо твърдение или обстоятелство?“; 6. „Форма за действителност или форма за доказване е предвидената в разпоредбата на чл. 160, ал. 2 ЗУТ писмена форма на договора за строителство между възложителя и строителя?“; 7. „Следва ли доминусът да отговаря за стойността на строително-монтажни работи, изпълнени преди продобиването на правото на строеж (правото на собственост) от негова страна?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката, както следва: първият въпрос с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., TP № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 17 от 23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 136 от 06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 180 от 11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 94 от 13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 161 от 04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 450 от 21.07.2009 г. по гр. д. № 3547/2008 г. на ВКС, II г. о., решение № 570 от 06.11.2009 г. по гр. д. № 4112/2008 г. на ВКС, II г. о., решение № 796 от 02.02.2010 г. по гр. д. № 1660/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 92 от 16.03.2012 г. по гр. д. № 980/2011 г. на ВКС, II г. о., решение № 323 от 27.09.2012 г. по гр. д. № 408/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 480 от 07.11.2011 г. по гр. д. № 1347/2010 г. на ВКС, I г. о., определение № 1233 от 13.05.2024 г. по т. д. № 2140/2023 г. на ВКС, I т. о., решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 166 от 15.07.2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г. на ВКС, III г. о., решение № 194 от 18.06.2013 г. по гр. д. № 1100/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 26 от 08.02.2008 г. по т. д. № 445/2007 г. на ВКС, I т. о., решение № 266 от 29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 378 от 15.01.2016 г. по гр. д. № 1629/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение № 134 от 08.12.2021 г. по гр. д. № 1081/2020 г. на ВКС, IV г. о. и др., вторият, третият и четвъртият въпроси с решение № 68 от 24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 120 от 04.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 415 от 25.01.2012 г. по гр. д. № 1332/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 198 от 08.01.2014 г. по гр. д. № 1619/2013 г. на ВКС, II г. о., решение № 198 от 8.01.2014 г. по гр. д. № 1619/2013 г. на ВКС, II г. о., решение № 191 от 25.07.2013 г. по гр. д. № 63/2013 г. на ВКС, III г. о. и решение № 60 от 05.06.2013 г. по гр. д. № 546/2012 г. на ВКС, IV г. о., петият въпрос с решение № 61 от 07.07.2022 г. по гр. д. № 1659/2020 г. на ВКС, I г. о., решение № 80 от 03.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 9 от 25.03.2014 г. по гр. д. № 3700/2013 г. на ВКС, I г. о., решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 512 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 1982/2009 г. на ВКС, I г. о., шестият въпрос с решение № 97 от 03.07.2013 г. по т. д. № 533/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 5 от 22.01.2023 г. по т. д. № 2473/2022 г. на ВКС, I т. о. и др., а седмият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Настоящият състав счита, че обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. По касационната жалба на П. Д. Х.: Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси. Първите два въпроса са твърде общо формулирани, като същите не могат да се свържат с конкретни оплаквания в касационната жалба. Посочено е, че окръжният съд неправилно е квалифицирал предявения иск, както и това, че въззивния състав не е уважил направеното от ищеца във въззивната жалба искане за изготвяне на нов доклад по делото съобразно правилната материалноправна квалификация; в резултат на допуснатото нарушение съдът не е разпределил наново и в пълен обем доказателствената тежест между страните, поради което делото е останало непопълнено с допустими и относими доказателства. В мотивите на въззивното решение изрично е прието, че доводите за допуснати съществени процесуални нарушения при първоинстанционното разглеждане на спора, свързани с дадената от съда правна квалификация на иска, разпределение на доказателствената тежест и даване на указания на страните относно фактите и обстоятелствата за които не са посочили доказателства са частично основателни, но по естеството и тежестта си не са обусловили недопустимост на произнасянето на окръжния съд. Въззивният съд служебно е поправил допуснатите от първата инстанция процесуални нарушения и в решил спора по същество, като е уважил частично иска по чл. 61, ал. 2 ЗЗД. В извършения по реда на чл. 140 ГПК, с определение № 1455 от 12.04.2023 г. доклад съдът е посочил твърденията и възраженията на страните, релевантните факти, подлежащи на доказване, като е приел, че ищецът е посочил доказателства за обстоятелствата за които носи доказателствена тежест: че е заплатил СМР лично или чрез управляваното от него дружество и, че разноските в предявения размер са били необходими. С определение № 3201 от 17.08.2023 г. докладът е изменен, като е прието, че предявеният иск е с правно основание чл. 12 ЗЗД, а с определение № 3316 от 26.08.2023г. докладът е допълнен, като е дадено указание на ищеца, че в негова тежест е докаже, че между страните са водени преговори за сключване на договор за възлагане на строителство и, че не е посочил доказателства за това обстоятелство. Първоинстанционният съд правилно е разпределил доказателствената тежест, но дадените с посочените определения указания относно фактите и обстоятелствата за които ищецът носи тежестта за доказване и не е посочил доказателства не са конкретни, ясни и безпротиворечиви. Поради това и на основание чл. 266, ал. 3 ГПК въззивният съд е уважил искането за допускане на ССчЕ с посочените във въззивната жалба задачи. По третия въпрос: трайно в практиката ВКС, включително в цитираната от жалбоподателя практика, е прието, че по всяко едно дело независимо от предмета му въззивният съд, съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, основава решението си въз основа на приетите за установени обстоятелства по делото. При спор относно фактите, в мотивите към решението си съдът обосновава изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост. Когато има съвпадение с фактическите и правните констатации на първоинстанционния съд, а не само на крайния резултат от решаващата дейност на съда, въззивната инстанция може да препрати към мотивите на първостепенния съд на основание чл. 272 ГПК и по този начин да ги направи свои. Наред с това обаче, въззивният съд следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба в качеството си на инстанция по съществото на материалноправния спор, чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи, във връзка с направените оплаквания и доводи. В случая апелативният съд е извършил анализ на събраните по делото доказателства заедно и поотделно, включително и в тяхната съвкупност и взаимовръзка и е направил свои изводи по всички наведени от страните доводи и възражения относно правилността на първоинстанционното решение. Дали изводите на съда са обосновани и решението е правилно не може да бъде проверявано в производството по допускане на касационно обжалване по чл. 288 ГПК. В изложението се съдържат предимно доводи за процесуални нарушения и несъобразяване с материалния закон при постановяване на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване с решението по чл. 290 ГПК. Аналогично оплакванията на касатора във връзка с четвъртия повдигнат въпрос са, че съдът не е зачел плащанията от „В. консулт инженеринг” ЕООД на строителя за изпълнените от него СМР за процесния обект за разходи, както и, че разходите направени от ищеца извършените видове СМР са за цялата сграда, поради което вещото лице не може да определи каква е припадащата се част за апартамент № 4, като същите са по същество. Ето защо, по въпросите не се разкрива общия селективен критерии по чл. 280, ал. 1 ГПК. По касационната жалба на Д. В. И.: Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси. Първите два въпроса касаторът поставя в контекста на оплакванията му, че в мотивите на обжалваното въззивно решение не е обсъдено твърдението на ответницата, че между ищеца и дружеството строител „Ню пауър груп“ ЕООД липсва сключен договор за строителство в писмена форма, съгласно чл. 160 ЗУТ; за липса на доказателства, че ищецът П. Х. е вложил лични парични средства в изграждането именно на процесната сграда, както и, че писмените доказателства за преведените от П. Х. на „Ню пауър груп“ ЕООД суми касаят други строителни обекти, а не процесната сграда. Както се посочи по-горе в изложението въззивното решение е мотивирано в съответствие с процесуалния закон. За да уважи иска съдът се е позовал, че на счетоводните записвания за заплатени от ищеца суми на строителя „Ню пауър груп“ ЕООД, които кореспондират с твърденията, изложени в исковата молба, за извършване на строителството на сградата, с цел изпълнение от ищеца на поети ангажименти за изграждане на отделни обекти към трети лица. В тази връзка представените нотариални актове за покупко-продажби на недвижими имоти – самостоятелни обекти в сграда с идентификатор № ... (л. 301 – 303, л. 304 –306, 307-311 от гр. д. № 1147/2022 г. на ВОС) установяват и личния интерес на ищеца да изпълни работата, изразяващ се в получаване на цената на съответния продаден имот. Отчетено е, че установените плащания на суми за СМР, извършени от „В. консулт инженеринг“ ЕООД, на което ищецът е едноличен собственик на капитала, на „Ню пауър груп“ ЕООД, доколкото са свързани с изграждане на сградата, не могат да ангажират отговорността на ответницата към ищеца по реда на чл. 61, ал. 2 ЗЗД, тъй като същите касаят вътрешни отношения между ищеца като физическо лице и управляваното от него дружество. Несъгласието на касатора с крайните изводи на съда само по себе си не може да обоснове достъп до касационно обжалване, то представлява касационно оплакване за неправилност на решението. Третият и четвъртият правни въпроси са неотносими. Въззивният съд не е основавал решението си на доказателства, които не са събрани по надлежния процесуален ред и на писмени доказателства, които не се намират в кориците на делото, нито е приемал като доказан факт единствено въз основа на твърдение за наличие на доказателство. Петият и шестият въпроси са общо теоретично и хипотетично зададени. Във връзка със седмия въпрос касаторът само бланкетно се е позовал на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил ясно съдебната практика по въпроса, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая, липсва обосновка в тази насока в изложението. Предвид изложеното, не следва да се допусне касационно обжалване на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение