Определение № 492 от 28.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 711/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Г. К. и М. С. Н. срещу решение №382 от 29.11.2016г., постановено по в.т.д.№392/2016г. по описа на Пловдивски апелативен съд, ТО, с което е потвърдено решение №132/22.03.2016г. по т.д.№163/2015г. на Пловдивски окръжен съд. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като с него е потвърдено недопустимо първоинстанционно решение, постановено в нарушение на съдопроизводствените правила. Сочи се, че първоинстанционното производство е образувано въз основа на нередовна искова молба, с която е поискано обявяване на недействителност на две сделки по два обективно и субективно съединени иска с правно основание чл.135 ЗЗД без да има яснота дали исковете са предявени като кумулативни или в условия на евентуалност. Недопустимостта на въззивното решение е обоснована и със задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК, според която обявяваното на относителната недействителност на поредицата от сделки, увреждащи кредитора, се постига чрез един иск с правно основание чл.135 ал.1 ЗЗД. Излагат се съображения за неправилност на въззивното решение с твърдение, че съдът не е оценил в тяхната съвкупност събраните в хода на съдебното дирене доказателства, че не е установил правно релевантните факти, както и че не е приложил правилно материалния закон. Според касаторите ищецът не е доказал недобросъвестността на М. Н. по см. на чл.135 ал.1 изр.последно ЗЗД. Сочи се, че в нарушение на практиката на ВКС относно релевантния момент за настъпване на факта на увреждането, въззивният съд не е отчел обстоятелството, че след датата на първата разпоредителна сделка банката-ищец е отпуснала нов кредит и е предоговорила с длъжника С. Н. съществуващите кредити. Претендира се обезсилване на обжалваното решение, респ. неговата отмяна и постановяване на решение, с което да бъдат отхвърлени предявените искове с присъждане на разноските за всички съдебни инстанции.. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторите поддържат становището си за недопустимост на въззивното решение като основание за допускане на касационно обжалване. Същевременно в изложението са формулирани две групи въпроси, за които се твърди, че обосновават наличието на основанията за допускане на касация съответно по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, а именно: І. 1. ”При твърдяно увреждане на кредитора с поредица от действия или сделки – две разпоредителни сделки, какъв следва да е фактическият състав по чл.135 ЗЗД, към кой момент следва да е налице и как се установява той ?” и 2. „Следва ли да се установяват и част ли са от фактическия състав по чл.135 от ЗЗД ли са взаимовръзките между отделните действия и сделки?”. Сочи се, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №122/13.09.2016г. по гр.д.№5533/2015г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК (основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК). ІІ. 1. „При верига от действия и от сделки към кой момент следва да се преценява факта на увреждането – към датата на първата сделка или към датата на втората сделка, което има съществено значение с оглед разпоредбата на чл.135 ал.3 ЗЗД?”; 2. „Приложима ли е презумпцията за знание по чл.135 ал.2 ЗЗД за установяване недобросъвестността на последния приобретател по веригата сделки или тази презумпция е предвидена в отношенията между длъжника и третото лице по първата сделка?” и 3 .„Как следва да се прецени предоговарянето след разпоредителната сделка на договорите, от които произтичат вземанията на кредитора и този факт променя ли субективния и обективния елемент от състава на чл.135 ЗЗД?”. В изложението се застъпва становището, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК). В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от [фирма], в който се поддържа, че въззивното решение не е недопустимо, тъй като не е налице твърдяната от касаторите нередовност на исковата молба. Сочи се, че обжалваното решение не е постановено в противоречие с принципните постановки, възприети в решение №122/13.09.2016г. по гр.д.№5533/2015г. на ВКС, ІV г.о. и в тази връзка се твърди, че липсва допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване с оглед поставените в изложението въпроси. Отделно се излагат съображения за неоснователността на касационната жалба по съществото на спора. Ответникът С. Ж. Н.–необходим другар на касаторката Е. Г. К. по претенцията за обявяване относителната недействителност на сделката, сключена с брачния договор от 27.122.2012г., не е взел становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното решение въззивният състав от Пловдивски апелативен съд е потвърдил решение №132/22.03.2016г., постановено по т.д.№163/2015г. на Пловдивски окръжен съд, с което е обявен на основание чл.135 ал.1 ЗЗД по отношение на ищеца [фирма] за недействителен брачен договор, сключен на 27.12.2012г. между С. Ж. Н. и Е. Г. Н. за Ѕ ид.част от правото на собственост върху апартамент №7 с избено помещение, мансарда №1 и партерно помещение №2 в сградата находяща се в [населено място], [улица] припадащите им се идеални части от общите части на сградата и правото на строеж, на Ѕ ид.ч. от правото на собственост върху гараж №3, заедно с припадащите му се идеални части от общите части на сградата и правото на строеж в сградата, находяща се в [населено място], [улица] на Ѕ ид.ч. от незастроено дворно място, представляващо УПИ V-228 от кв.13 по регулационния план на [населено място], [община]. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение и в частта му, с която на основание чл.135 ал.1 ЗЗД е обявен за недействителен по отношение на [фирма] в качеството й на кредитор на С. Ж. Н. на договор за дарение на недвижими имоти и за учредяване правото на ползване, сключен на 20.10.2013г., с който Е. Г. Н. е учредила в полза на С. Ж. Н. правото на ползване и е дарила на М. С. Н. Ѕ ид.ч. от посочените по-горе недвижими имоти. Въз основа на събраните и анализирани по делото доказателства (удостоверения от частните съдебни изпълнители М., Я. и Г., протоколи за обявяване на наддавателни предложения, кредитни преводи за постъпили суми, протоколи за разпределение, финансови анализи и решения, пазарни оценки и нотариални актове за учредени договорни ипотеки, предложение за преструктуриране на договор за кредит, договори за учредяване на залози и от показанията на св.С.) въззивният състав е приел за установено, че първият ответник С. Н. е солидарен длъжник заедно със [фирма] и [фирма] за поети задълженията към ищеца [фирма] по силата на сключените договори за банкови кредити, кредитни линии и овърдрафт през периода 30.01.2009 – 29.05.2013г. Съдът е посочил, че банката-ищец се е снабдила с три изпълнителни листа за вземанията си по три от седемте договора, по които първият ответник е солидарен длъжник като трите изпълнителни листа са издадени по образуваните заповедни производства по гр.дела №26 906, №26 905 и №26 907 по описа за 2014 г. на СРС. В решението е посочено, че след пристъпване към разпределение на получените суми по образуваните три изпълнителни дела се е стигнало до удовлетворяване на банката ищец в значителни размери, но са останали непогасени задължения по изпълнителните дела. В обжалваното решение е отразено, че първият ответник С. Н. е сключил на 27.12.2012г. брачен договор с втората ответница - съпругата му Е. Н. (сега К.), по силата на който договор недвижимите имоти, предмет на исковата претенция по чл.135 ЗЗД, представляващи съпружеска имуществена общност, се предоставят в изключителна собственост на съпругата му. Апелативният съд е приел, че е налице първата предпоставка от фактическия състав на иска по чл.135 ал.1 ЗЗД, а именно, че вземанията на кредитора са възникнали преди увреждащо действие (брачния договор между С. Н. и Е. Н.). Според съда ищецът [фирма] има качеството на кредитор на С. Н., който се е задължил като солидарен длъжник по договорите от 30.01.2009г., от 30.04.2010г. и от 27.10.2010г., както и по договори №020-48 от 10.04.2009г., №020-81 от 07.03.2012г., №020-178 от 29.05.2013г., №020-185 от 29.05.2013г. Въззивният състав е посочил, че първите пет договора предхождат по време сключването на брачния договор от 27.12.2012г., поради което е приел, че вземанията на кредитора са възникнали преди увреждащото действие, както и че са останали непогасени задължения на С. Н. по тези договори (по издадени три изпълнителни листа за вземанията по първите три договора). Според въззивния съд със сключването на брачния договор и предоставянето на процесните имоти от длъжника С. Н. в изключителна собственост на съпругата му Е. Н., се е стигнало до намаляване на имуществото на длъжника, служещо за общо обезпечение на кредиторите съобразно чл.133 от ЗЗД, поради което е налице и втората предпоставка от фактически състав на иска по чл.135 ЗЗД – с действията си длъжникът да е увредил кредитора. Въззивният състав е констатирал наличието и на третата предпоставка, а именно – знание на приобретателя Е. Н. за увреждането. Посочил е, че при положение, че страните по брачния договор са съпрузи, следва да бъде приложена презумпцията на чл.135 ал.2 от ЗЗД, съгласно която знанието се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника. По изложените по-горе съображения апелативният съд е стигнал до извода, че е изпълнен фактическия състав на чл.135 от ЗЗД по отношение на брачния договор в частта му за прехвърлянето на Ѕ ид.ч.от недвижимите имоти, описани в него, поради което е обявил за относително спрямо ищеца [фирма] процесната сделка между С. Н. и Е. К.. За да потвърди първоинстанционното решение и в частта му, с която е обявено за недействително по отношение на ищеца дарението от 20.12.2013г., с което втората ответница Е. К. е надарила дъщеря си М. С. Н. с придобитите имоти в резултат на брачния договор и с което е учредила в полза на първия ответник безвъзмездно правото на ползване върху тези имоти, въззивният състав е приел, че решението на окръжния съд в тази му част е допустимо. Посочил е, че въпреки успешно проведения П. иск срещу брачния договор, дарението пречи на банката да може да се удовлетвори от имотите, тъй като те вече са преминали в патримониума на М. Н.. Позовавайки се на разпоредбата на чл.135 ал.1 предл. 3 ЗЗД, според която недействителността не засяга правата, които трети добросъвестни лица са придобили възмездно преди вписване на исковата молба, въззивният съд е посочил, че разпоредбата на чл.135 ал.1 предл.3 ЗЗД не урежда самостоятелен иск, а само случаи, при които последващата сделка с имуществото на длъжника би била противопоставима на кредитора. Според апелативния съд кредиторът има възможността да иска по реда на чл.135 ал.1 от ЗЗД да бъде обявена за относително недействителна по отношение на него не само първата сделка с имуществото на длъжника, но и последващите ако те го увреждат като спорът следва да се реши в производство за обявяване на относителната недействителност на поредицата от сделки в какъвто смисъл е и решението по чл.290 от ГПК №122 /13.09.2016 г. по гр.д.№5533/2015 на ВКС, ГО. Въззивният състав е посочил, че първоинстанционният съд не е нарушил процесуалните права на страните по делото, тъй като е разгледал всеки един от двата иска с правно основание чл.135 ал.1 ГПК и е обсъдил фактическия състав за обявяване по отношение на кредитора на относителната недействителност, както на първоначалната увреждаща сделка (брачния договор), така и на последващата сделка (дарението). По същество въззивният състав е приел, че извършената сделка на 20.12.2013г. уврежда ищеца [фирма], който не може да се удовлетвори от имотите. Акцентирайки върху безвъзмездния характер на договора за дарение от 20.12.2013г. (в който случай не се изследва нито добросъвестност, нито датата на вписване на исковата молба) въззивният съд е стигнал до извода за основателност на претенцията на [фирма] при хипотезата на чл.135 ал.1 изр.3 ЗЗД за обявяване недействителността на дарението между Е. К. и М. Н. за 1/2 ид.част от недвижимите имоти, предмет на сделката. Не може да обуслови евентуална недопустимост на въззивното решение в неговата цялост обстоятелството, че както първоинстанционният съд, така и въззивният съд са приели, че предмет на производството са два обективно кумулативно съединени искове, предявени при условията на евентуалност, за обявяване по отношение на ищеца за недействителни на две отделни последващи сделки, увреждащи кредитора. В доклада на първоинстанционния съд по чл.146 ГПК, представен на страните в откритото заседание на 6.10.2015г., ясно са очертани обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения на страните, правната квалификация на исковете и съотношението на исковете като основен и евентуален. В тази връзка не са налице предпоставките, посочени в т.5 от Тълк.решение №1/9.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ВКС, ОСГТК, за недопустимост на въззивното решение, свързана с нередовност на исковата молба. Настоящият състав не споделя тезата, изразена в мотивите към решение №122/13.09.2016г. по гр.д.№5533/2015г. на ВКС, ІV г.о., че при поредица от действия или сделки, обявяването на относителната им недействителност се извършва чрез предявяването на един общ иск по чл.135 ал.1 ЗЗД. Предметът на всеки иск се определя от неговото основание, петитум и страни. Ето защо дори при поддържано становище, че основанието за обявяване недействителността на поредицата от действия или сделки, увреждащи кредитора, се съдържа в разпоредбите на чл.135 ал.1 ЗЗД, то са налице отделни искове, поради разлика в петитума на претенциите и различие в страните по тези претенции (обявяване за недействителни на отделни на действия и сделки, сключени с трети лица, без участието на длъжника). В тази връзка предявеният от [фирма] против С. Ж. Н. и Е. Г. Н. като основен иск с правно основание чл.135 ал.1 ЗЗД за обявяване за недействителен спрямо ищеца на брачния договор, сключен на 27.12.2012г. между С. Ж. Н. и Е. Г. Н., по силата на който договор процесните недвижимите имоти, представляващи съпружеска имуществена общност, се предоставят в изключителна собственост на съпругата, е процесуално допустим като самостоятелен иск, от който ищецът има правен интерес. Решението на въззивния съд в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е уважен иска на Първа инвестиционна банка” АД против С. Ж. Н. и Е. Г. Н. с правно основание чл.135 ЗЗД е допустимо, което предпоставя произнасяне от касационния състав относно наличието или липсата на основанията по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в посочената му част. Настоящият състав намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение за проверка на неговата допустимост в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което уважен евентуалния иск на [фирма] против Е. Г. Н. и М. С. Н. за обявяване за недействителен на на договора за дарение на процесните недвижими имоти и за учредяване правото на ползване, сключен на 20.10.2013г. Евентуалната недопустимост на въззивното решение в посочената му част е свързана с преценка на допустимостта на претенция по чл.135 ЗЗД за обявяване за недействителни спрямо кредитора на действия и сделки, сключени между лицето, с което първоначалния длъжник е договарял и трети лица, както и с преценка на допустимостта за разглеждането на такава претенция в едно производство заедно с основния иск по чл.135 ЗЗД (против длъжника и лицето, с което той е договарял). Проверката за допустимостта на решението в тази му част е косвено свързана и с поставените от касаторите процесуалноправни въпроси в раздел І и раздел ІІ от изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК за приложението на чл.135 ЗЗД при твърдяно увреждане на кредитора с поредица от действия или сделки. Не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е уважен иска на [фирма] против С. Ж. Н. и Е. Г. Н. с правно основание чл.135 ЗЗД за обявяване за недействителен спрямо ищеца на брачния договор, сключен на 27.12.2012г. Въпросите по раздел І от изложението: 1. ”При твърдяно увреждане на кредитора с поредица от действия или сделки – две разпоредителни сделки, какъв следва да е фактическият състав по чл.135 ЗЗД, към кой момент следва да е налице и как се установява той ?” и 2. „Следва ли да се установяват и част ли са от фактическия състав по чл.135 от ЗЗД ли са взаимовръзките между отделните действия и сделки?”, както и първите два въпроса от раздел ІІ: 1. „При верига от действия и от сделки към кой момент следва да се преценява факта на увреждането – към датата на първата сделка или към датата на втората сделка, което има съществено значение с оглед разпоредбата на чл.135 ал.3 ЗЗД?”; 2. „Приложима ли е презумпцията за знание по чл.135 ал.2 ЗЗД за установяване недобросъвестността на последния приобретател по веригата сделки или тази презумпция е предвидена в отношенията между длъжника и третото лице по първата сделка?”, не са значими за спора по същество по основния иск по чл.135 ЗЗД. Както бе посочено по-горе, първоинстанционният съд и въззивният състав са разгледали претенцията на [фирма] против С. Н. и Е. К. като самостоятелен иск и в тази връзка решаващите мотиви на съда не са свързани с правоотношенията, произтичащи от последващата сделка между Е. К. и М. Н.. Така формулираните от касаторите въпроси не са обусловили решаващите изводи на въззивния състав по съществото на спора за наличието елементите на фактическия състав за успешното упражняване на иска по чл.135 ЗЗД, а именно, че [фирма] е кредитор на С. Н., че с брачния договор се уврежда кредитора, както и че не е оборена презумцията за знание на съпругата Е. Н. по чл.135 ал.2 ЗЗД. Не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение в посочената му част и въпросът: „Как следва да се прецени предоговарянето след разпоредителната сделка на договорите, от които произтичат вземанията на кредитора и този факт променя ли субективния и обективния елемент от състава на чл.135 ЗЗД?”. Въззивният състав изрично е посочил, че задълженията на С. Н. като солидарен длъжник, заедно с на дружествата - кредитополучатели, са възникнали по пет от сключените общо седем договори преди увреждащата сделка от 27.12.2012г., както и че издадените три изпълнителни листа по образуваните заповедни производства се отнасят до непогасени в пълен размер задължения на С. Н., поети по договори от 2009г. и 2010г. В тази връзка съдът е приел за установено, че С. Н. е имал качеството на длъжник на [фирма] към датата на сключване на брачния договор и не е обсъждал последващото предоговаряне на част от поетите задължения като относимо за спора обстоятелство. Въпросът не е значим за конкретния спор по см. на т.1 от Тълк.решение№1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, тъй като не е формирал решаващата воля на съда за уважаване на иска по чл.135 ЗЗД. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,