Определение № 2881 от 11.06.2024 г. на ВКС по д. № 4961/2023 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Д. Д. срещу въззивното решение на Градски съд София/СГС/ по гр.д. №11636/22 г. и по допускане на обжалването. С обжалваната част от въззивното решение касаторът е осъден на осн. чл.240 ЗЗД да заплати на ищците Г. А. и Г. А. сумите от съответно 4 950 лв. и 2 475 лв., представляващи главница по договор за заем от 9.05.19 г., сключен между него като заемател и наследодателя на ищците М. А. като заемодател; касаторът е осъден да заплати на двете ищци и сумите от съответно 2650 лв. и 1325 лв., представляващи главница по договор за заем от 5.06.19 г., сключен между него като заемател и наследодателя на ищците М. А. като заемодател. Посочените главници са присъдени ведно с мораторната и законна лихва, в полза на ищците са присъдени и деловодните разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, но е допустима само срещу въззивното решение по иска на Г. А. срещу касатора Д. Д., основан на договор за заем от 9.05.19 г., с цена 7425 лв. Останалите предявени искове за парични суми са с цена под 5 000 лв. и въззивно решение по тях е влязло в сила на осн. чл.280, ал.3, т.1 ГПК, поради което в тази й част касационната жалба следва да остане без разглеждане. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК по следния правен въпрос от предмета на спора / уточнен и конкретизиран от касационния съд с оглед предложената в изложението обосновка/: При наличие на договор за заем, в който изрично е посочено, че паричните средства ще се предоставят по банкова сметка, както и при липса на разписка за предаване на паричните суми и само на база на граматическото тълкуване на клаузите на договора, може ли да се предполага, без по делото да се сочат доказателства, че заемодателят е разполагал с парични средства, които да предаде в заем/ и ги е предал/, доколкото договорът е реален и в тежест на заемодателя е да установи този факт ? Касаторът намира, че въпросът в частта за реалното предаване на сумата е разрешен в противоречие с р. на ВКС, четвърто г.о. по гр.д. №1179/18 г., а в останалата част е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По допускане на обжалването на въззивното решение в подлежащата на обжалване част ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че в процесните документи/ бланкови договори за заем/, с които ищците доказват твърденията си за наличие на заемни правоотношения, се съдържат текстове за предаване на заетите суми по банкова сметка – т. 3. Този текст обаче не е част от съдържанието на договорите за заем. Макар да не са зачертани от страните, тези части от бланките не са попълнени. С оглед на това и доколкото в останалите две точки изявленията за предаване и получаване на посочените суми са ясни, то несъмнено е, че в случая уговорки за предаване на сумите по банков път няма. Точките под № 3 са само алтернатива на т. 1 – сумата по заема да се преведе по банкова сметка. Страните не са се възползвали от тази опция – не са попълнили условията за превеждане на сумите. Не спорят, че договорите са бланкови – т. е. предвиждат различи варианти на условия. За част от всеки конкретен договор следва да се възприемат не непопълнените части от бланките, а единствено попълнените. В този смисъл е и решение № 123/02.05.2012 г. по гр. д. № 959/2011 г. на Върховен касационен съд, според което: "Същинското съдържание на договора за заем следва да се търси във волеизявленията на страните и поетото задължение за връщане на паричната сума, но изявлението за нейното получаване в текста на договора, подписан от двете страни, има свидетелстващ характер, което съдът съобразява при оспорване на засвидетелствания от длъжника факт. При спорно тълкуване на условия или други модалитети по заема, обективиран чрез попълване на бланков договор, при изключващи се по съдържание предложения за някои от условията, от значение е попълненото, а не непопълненото съдържание на бланката, както и скрепеното с подпис свидетелстващо изявление, че "заемодателят предава на заемателя сумата“. Фактът, че в договорите липсва конкретно изявление на страните, че ще служат за разписка, според въззивния съд не лишава документите от подобна правна характеристика. За да представлява един документ разписка за предаване на сума в заем, е необходимо да има определено съдържание - изявления за предаване и получаване на суми, а не да е именуван "разписка" или страните да са се договорили да има такъв характер. Твърденията на ответника, че страните са имали само намерение да сключат договори за заем, според въззивния съд също са недоказани и не се установяват от съдържанието на договорите, посочено по-горе. На осн. чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договора се съобразяват и обичаите в практиката. Несъмнено в практиката не е обичайно да се подписват договори при намерение за сключване на заем за потребление – предварителни договори /доколкото предмет са родово определени вещи/. При тези решаващи изводи на въззивния съд поставеният правен въпрос не обосновава общото основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 ГПК – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Въззивният съд е приел, че страните нямат уговорка сумата да се предостави по банков ред, защото тази бланкова част от договора е останала непопълнена и начинът на предаване на сумата / заемодателят я дава на заемателя/ е посочен в попълнената точка 1 от договора. Не се установяват и допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Цитираното решение на ВКС е постановено за друга фактическа обстановка – при липса на доказателства за банков превод или писмен документ за предоставяне на сумата в брой. В случая въззивният съд е приел, че самите договори с оглед на попълненото им съдържание са разписка за предаването и получаването на сумата в брой от страните. Специфичните допълнителни предпоставки на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК също не са обосновани от касатора – ТР №1/19.02.10 г., а и въпросът/ при отчитане на конкретното съдържание на договора в случая – налични и липсващи уговорки/ е разработен в практиката на ВКС, цитирана от СГС. Затова не са налице сочените основания за допускане на обжалването на въззивното решение в подлежащата на обжалване част. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.