Определение № 450 от 01.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 239/2012 г.

Производството е по чл. 274 ал.3 т.2 вр. с ал.1 т.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на [фирма] против постановеното от Пловдивски окръжен съд - 5 граждански състав, по гр.д.№ 211/ 2012 год. определение, с което е оставена без уважение жалбата на страната против разпореждането на Асеновградски районен съд по гр.д.№ 2402 / 2011 год., за отхвърляне заявлението на [фирма] за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, на основание чл.410 от ГПК, срещу длъжника ЕТ „ У. 64 - П. Ж. „, за сумата от 5190 лв. - дължима по договор за продажба на селскостопански машини и сумата 1149,09 лв. – обезщетение за забава в издължаване на главницата, за периода 21.10.2009 - 07.12.2011 год.. Жалбоподателят оспорва правилността на въззивното определение, като намира че същото е постановено в противоречие с материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Счита, че при констатирана нередовност на заявлението, съдът е бил длъжен да укаже същата, като неясните с оглед основанието на претендираното вземане обстоятелства страната намира установими от приложения към заявлението договор за покупко - продажба, който въззивният съд е следвало да съобрази. В изложението на основанията за допустимост на касационното обжалване, съгласно чл.274 ал.3 вр. с чл.280 ал.1 от ГПК, жалбоподателят се позовава на хипотези по чл.280 ал.1 т.1 и т. 2 ГПК и формално сочи такава по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, в обосноваване допълнителен селективен критерий по два процесуалноправни въпроса, конкретизирани и уточнени от настоящия състав, в съответствие с указанията в т.1 на ТР №1 / 2010 год. по тълк. дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, както следва: 1/ При констатиране нередовност на заявлението за издаване заповед за изпълнение на парично вземане по чл.410 от ГПК, длъжен ли е бил съдът да приложи чл.101 от ГПК и укаже на страната нередовността на извършеното от нея процесуално действие и начина на отстраняването му, с предоставяне на срок за това ? и 2 / За установяване обстоятелствата от които произтича вземането ,без значение ли е, респ. не подлежи ли на преценка и приложено към заявлението по образец писмено доказателство, относимо към същите ? В обосноваване на допълнителния селективен критерий по първия правен въпрос жалбоподателят се позовава на опр. № 31 / 10.01.2012 год. по ч.гр.д № 714 / 2011 год. на ІV г.о. на ГК на ВКС, както и на определение № 154 / 02.02.2011 год. по ч.т.д.№ 62 / 2011 год. на ІІ т.о. на ВКС и № 134/ 18.03.2009 год. по ч.т.д.№ 120 / 2009 год. на І т.о. на ВКС. За обосноваване хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК, страната прилага заповеди за изпълнение на парични задължения по реда на чл.410 от ГПК, постановени от различни районни съдилища, твърдейки че касаят произнасяне при идентичност в индивидуализирането на произхода на претендираното вземане, между подадените по същите заявления и процесното, по което въззивния съд е постановил отказ. По втория правен въпрос не е ясно обоснован допълнителен селективен критерий. Анализирайки неоснователността на извода на въззивния съд за неяснота на произхода и вида на претендираното вземане, страната отново се позовава на опр. № 31 / 10.01.2012 год. по ч.гр.д.№ 714 / 2011 год. на ІV гр. отд. на ВКС и на приложените по първия правен въпрос заповеди за изпълнение на парично задължение, формално сочейки и приложение на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Ответната страна - Е. търговец „У. 64 – П. Ж. „ не е взел становище по касационната частна жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ търговско отделение, като прецени, че жалбата е подадена в срока по чл.275 ал.1 от ГПК, от легитимирана да обжалва страна ,обуславяща правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, по допустимостта на касационното обжалване намира следното: Въззивният съд е оставил без уважение частната жалба срещу разпореждането на първоинстанционния съд за отхвърляне на заявлението по чл.410 от ГПК, с мотиви, че същото не съдържа изложение на обстоятелствата на които се основава искането и конкретно: кога е сключен договора / посочен в заявлението с индивидуализация чрез номер и като договор за покупко-продажба на селскостопанска машина - т.12 вр. с т.9 /, за какво се дължи претендираната главница - като цена на вещта или друго, уговорен ли е срок за изпълнение / в смисъл на обстоятелства, сочещи на изискуемост на вземането /, как е определен размера на обезщетението за забава / посочено в заявлението с размер, период и характеристика на лихва /. Решаващите изводи на въззивния съд са основани на възприемане извода на първоинстанционния съд - за неяснота в индивидуализацията на вземането, към изводите за която посочените определения № 154 / 02.02.2011 год. по ч.т.д.№ 62 / 2011 год. на ІІ т.о. на ВКС и № 134 / 18.03.2009 год. по ч.т.д. № 120 / 2009 год. на І т.о. на ВКС са безспорно относими. В определение № 31 / 10.01.2012 год. по гр.д.№ 714 / 2011 год. на ІV г.о. на ВКС е направено изрично разграничение между редовност и неоснователност на заявлението. Като нередовност,, предпоставяща задължения на първоинстанционния, а и на въззивния съд, при пропуск на първоинстанционния, по реда на чл.101 от ГПК, съдът е приел хипотезите на: неподписано заявление, непосочен фактически състав от който произтича вземането, непосочени адреси на длъжниците, неизползван образец на заявлението, като конкретната разгледана в спора хипотеза и съответно наведен процесуалноправен въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, е именно неподписано заявление. Следователно произнасянето на касационния състав в така соченото определение, съобразявайки процесуалноправните въпроси по които със същото е допуснато касационното обжалване, в които рамки се явява съобразимо от настоящия състав, се основава на нередовност, изразяваща се в липса на реквизит на заявлението, а не и в неефективност на посоченото в заявлението, по обосноваване основателност на предявеното искане. В този смисъл настоящият състав не намира, че определението се явява в противоречие с последователната и непротиворечива практика на търговска колегия, споделяна от настоящия състав и цитирана в особеното мнение на съдия от постановилия определение № 31 / 10.01.2012 год. състав, че когато от посочените в заявлението факти не се установява в достатъчна степен основанието на вземането и вида му, съдът не е длъжен да указва това, предоставяйки на страната възможност за заявяване допълнителни обстоятелства по индивидуализацията на вземането. Макар, че в изложението на процесуалноправните въпроси касационният състав е посочил и такъв относно начина на индивидуализация на вземането, в аспект на решаващите мотиви на въззивния съд за невъзможност това да стане на базата на приложени към заявлението писмени доказателства, липсва произнасяне в частта, относима към тук предявения втори процесуалноправен въпрос .Във всички случаи определението сочи на произнасяне на друг въззивен съд по идентичен правен въпрос в смисъла, в който е съобразено и процесуалното поведение на настоящия въззивен състав. С оглед гореизложеното, настоящият състав намира, че така поставеният първи процесуалноправен въпрос има характеристиката на правен въпрос, по смисъла на т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк. дело №1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, доколкото неприлагането на чл.101 ГПК от въззивния съд конклудентно предпоставя извод за изключване от същия съд допустимостта на подобно процесуално действие. Не е обоснован по този въпрос, обаче, допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК. Цитираното определение № 31 / 10.01.2012 год. по ч.гр.д.№ 714 / 2011 год. на ІV г.о. на ВКС, както се посочи в предходния параграф, касае различен от тук преценимия порок на заявлението и по начало - приложение на чл.101 от ГПК при липса на попълнен реквизит на заявлението / подпис на заявителя /, докато в настоящото производство се касае за неустановимост на основанието на вземане, при иначе изложени в графи 9 и 12 от заявлението обстоятелства. За тази „ нередовност „ и неотстраняването й по пътя на чл. 129 ал.1 ГПК, поради липса на изрично препращане, респ. чл.101 от ГПК, е налице изобилна, споделяна и от настоящия състав, съдебна практика, част от която - цитирана в изложението на особеното мнение. Решаващите изводи на въззивната инстанция в настоящия случай са основани на неяснота в индивидуализацията на вземането, към изводите за която посочените определения № 154 / 02.02.2011 год. по ч.т.д.№ 62 / 2011 год. на ІІ т.о. на ВКС и № 134 / 18.03.2009 год. по ч.т.д. № 120 / 2009 год. на І т.о. на ВКС са безспорно относими, но не и към така формулирания правен въпрос, относно задълженията на първоинстанционния, а и на въззивния съд / доколкото страната не е разграничила хипотезата / за прилагане на чл.101 от ГПК, с оглед отстраняване нередовности в подаденото по чл.410 от ГПК заявление. Вторият от поставените въпроси, с характер на правен въпрос, по смисъла на т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, аналогично на първия - доколкото с несъобразяване на приложение към заявлението, относно индивидуализацията на вземането, въззивният съд е изключил процесуалната редовност на подобно действие, също не се явява обоснован с допълнителен селективен критерия по чл.280 ал. 1 ГПК. От приложените заповеди за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК на други съдебни състави, не се установява идентичност в индивидуализацията на предявеното вземане, а именно - чрез документ – приложение към заявлението, съдържащ относимите за това обстоятелства. С оглед това хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК се явява изключена, доколкото предпоставя установяване на противоречиво разрешаване на идентичен правен спор. За да има такова, сравнението на отделните случаи предпоставя да се намери общото между тях и именно същото да касае конкретния материалноправен или процесуалноправен въпрос. От заповеди № 3931 от 01.12.2011 год. по ч.гр.д.№ 2255 / 2011 год. на Районен съд Разград и № 233/ 09.02.2012 год. по ч.гр.д. № 334 / 2012 год. на Районен съд Шумен, уважаващи заявленията на основание чл.410 от ГПК, спрямо настоящия спор се установява единствено идентичност в субекта - кредитор, не и досежно обстоятелството, че съдът се е произнесъл съобразявайки, относно индивидуализацията на вземането, приложено към заявлението писмено доказателство. От друга страна определение № 31 / 10.01.2012 год. по ч.гр.д.№ 714 / 2011 год. на ІV г.о. на ГК на ВКС, доколкото е цитирано от жалбоподателя и в изложението по втория процесуалноправен въпрос, не съдържа произнасяне по предмета му. Видно от посочените в същото обстоятелства ,обаче, настоящият въззивен състав е процедирал идентично на този, постановил определението – предмет на касационната частна жалба по ч.гр.д. № 714 / 2011 год. на ІV г.о. на ВКС, макар да не е изложил изрични мотиви за несъобразимост на приложения към заявлението писмен договор. Формалното позоваване на т.3 на чл.280 ал.1 ГПК е недостатъчно да обоснове допълнителен селективен критерий за допустимост на касационното обжалване. Хипотезата предпоставя приложена от въззивния съд правна норма, обусловила решаващите му изводи, да е неясна, непълна ,противоречива и по тълкувателен път да предпоставя изясняване на съдържанието й, в който смисъл отговора на правния въпрос относим към приложението й, би имал значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Нормата на чл.410 от ГПК не изисква приложения, а единствено заявление - „ искане „ за издаване на изпълнителен лист ,с достатъчна индивидуализация на вземането, съгласно препращането към чл.127 ал.1 ГПК, както и приложения, ограничени до удостоверяване представителна власт на евентуален пълномощник, подал заявлението, и внесена държавна такса, съгласно препращането към чл.128 т.1 и т.2 ГПК. В този смисъл разпоредбата на чл.410 ГПК не се явява непълна или неясна, в аспект на поставения от касатора втори процесуалноправен въпрос, нито се доказва прилагана противоречиво от съдилищата. Водим от горното, съставът на второ търговско отделение на Върховен касационен съд