Определение № 1810 от 23.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4464/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, подадена чрез прокурор А. П. от Апелативна прокуратура - София, срещу въззивно решение № 1045 от 13.07.2022 г. по в.гр.д. № 3008/2021 г. на Софийския апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 265164 от 30.07.2021 г. по гр.д. № 1805/2021 г. на Софийския градски съд касаторът е осъден да заплати на Х. Х. А. 20 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на въззивното решение – основание по чл. 281, т. 3 ГПК, като се иска намаляване на размера на присъденото обезщетение. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка със задължението на съда да прецени всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди с оглед точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД и относно прилагането на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Твърди се противоречие с решение № 15 от 04.02.2020 г. по гр.д. № 1510/2019 г., III г.о., ВКС, решение № 115 от 02.08.2021 г. по гр.д. № 2421/2020 г., IV г.о., ВКС и решение № 92 от 03.05.2022 г. по гр.д. № 3119/2021 г., IV г.о., ВКС. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от Х. Х. А., със съдебен адрес – [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат Я. Д., в който е изразено становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество – за неоснователност на подадената касационна жалба. Не се претендират деловодни разноски. Подадена е и насрещна касационна жалба от Х. Х. А., в която се твърди, че въззивното решение е неправилно в отхвърлителната му част, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и е постановено в нарушение на материалния закон. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК във връзка със задължението на съда да прецени всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, както и по въпроса за съдържанието на понятието „справедливост“, изведено като принцип при определянето на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното: Касационната жалба на Прокуратурата на Република България е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. Въззивният съд е приел, че е бил сезиран с иск по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. първо ЗОДОВ, предявен срещу Прокуратурата на Република България, като пред втората инстанция спорът между страните е относно размера на присъденото обезщетение само за неимуществените вреди, претърпени от ищеца. Установено е, че на 15.09.2015 г. Х. А. е назначен за заместник – министър на външните работи на Република България, в каквото качество му е било повдигнато обвинението през 2017 г., от което той поддържа, че е претърпял и неимуществени вреди. От приложеното НОХД № 3766/2017 г. на Специализирания наказателен съд е установено, че на 04.05.2017 г. ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 219, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК. С присъда № 52 от 29.10.2018 г. е признат за виновен за извършване на престъплението, предмет на обвинителния акт, като му е наложено наказание 4 години лишаване от свобода при първоначален „общ режим“ и глоба в размер на 4 000 лв. Присъдата е протестирана и обжалвана пред Апелативния специализиран наказателен съд, който с присъда № 6 от 07.06.2019 г. по ВНОХД № 185/2019 год. е отменил присъдата, и е признал подсъдимия за невиновен в извършването на престъплението, за което е обвинен, поради което го е оправдал. Апелативната специализирана прокуратура е протестирала оправдателната присъда пред ВКС. С решение № 270 от 16.04.2020 г. по н.д. № 1087/2019 г. ВКС е оставил в сила въззивната присъда на Апелативния специализиран наказателен съд. След съвкупния анализ на доказателствата, в това число на гласните доказателства – оценени като достатъчно конкретни и следователно основен източник на информация за неблагоприятните последици, за които ищецът търси компенсация, въззивният съд е приел, че в резултат на незаконното обвинение емоционалното състояние на ищеца е било засегнато. Съдът е приел за доказано, че ищецът е изпитвал притеснение, че ще бъде несправедливо осъден, засилено от първоинстанционната осъдителна присъда, уронени са били и честта и достойнството му, както и професионалният му авторитет, поради гласността на наказателното производство в медийната среда, водеща до накърняване на доброто име на ищеца пред неопределен кръг от хора. Освен обичайното притеснение от несправедливо осъждане, е установено и затваряне на ищеца в себе си, като изолацията от околните е била двупосочна, доколкото и част от познатите и приятелите му също се дистанцирали от него, поради което обвинението се е отразило негативно и в социален план за ищеца. От свидетелските показания е установено, че той е изпитвал безпокойство за семейството си, прехраната им и здравето на майка си. Повдигането на обвинението в качеството му на длъжностно лице, на което е дадена и широка медийна гласност, е възпрепятствало намирането на подходяща за квалификацията и опита му работа, но не е прието, че е било пречка за започване на работа изобщо. За недоказано е прието, че именно повдигането на конкретното обвинение срещу ищеца има за последица „край на политическата му кариера“, в това число неучастието му на парламентарни избори през 2021 г., като мненията на свидетелите в тази насока не са възприети. За да определи по справедливост размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил и продължителността на наказателното производство – около 3 години, фактът, че на ищеца не е била определяна мярка за неотклонение, но и че му е било повдигнато обвинение за тежко престъпление по смисъла на закона, като прокуратурата е поддържала обвинението почти през цялото време. След преценка на посочените обстоятелства, вземайки предвид социално-икономическите условия в страната към момента на причиняване на вредите и стандарта на живот в страната, както и възрастта на обвиняемия, съдът е определил като справедливо парично обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди от повдигнатото му незаконно обвинение сумата от 20 000 лв. Настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС, счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 1045 от 13.07.2022 г. по гр.д. № 3008/2021 г. на Софийски апелативен съд. Съображенията за това са следните: Повдигнатите въпроси са обусловили изхода на спора, но са решени в съответствие със задължителната практика на ВКС. Според нея понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са видът, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; видът на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - здравословно състояние, семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. В тази задължителна практика на ВКС изрично е изтъкнато, че при определянето размера на обезщетението, макар то да е глобално - за всички неимуществени вреди, които са настъпили в резултат на незаконното обвинение, по което ищецът е оправдан, съдът следва не само да обсъди всички установени по делото, релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи обстоятелства, но и да извърши и да отрази в мотивите си своята преценка относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението. Прието е също така, че като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация. Изтъкнато е и че размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия, като от значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз, а „справедливостта“ до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди. В случая въззивният съд е направил всичко това. Видно е от мотивите на обжалваното решение, че са обсъдени всички относими към спора доказателства и доводи на страните, като не е дадено разрешение по поставени от касатора въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД, в противоречие с трайно установена съдебна практика. При определяне на размера на обезщетението за претърпените от Х. А. неимуществени вреди съдът е взел предвид както обстоятелствата, обуславящи по-висок размер на обезщетението, така и тези обуславящи по-малък размер, като е преценил интензитета и на двата вида с оглед положението на ищеца, който е заемал висок държавен пост, и с оглед качеството му на длъжностно лице. Съобразена е и задължителната съдебна практика, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД задължава съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди съобразно обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. В посочените от касатора решения също са възприети горните принципни разрешения на тези правни въпроси, и в съответствие с тях и съгласно чл. 52 ЗЗД са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но доколкото обстоятелствата не могат да са идентични, обезщетенията са определени съобразно конкретните специфики на всеки случай. Насрещната касационна жалба, подадена по реда на чл. 287, ал. 2 ГПК, сезира ВКС условно и той не може да я разгледа, ако първоначалната не бъде допусната до касационно обжалване, бъде оттеглена или по каквато и да била друга причина не бъде разгледана по същество – чл. 287, ал. 4 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение