Определение № 204 от 22.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 2071/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. К. М. срещу определение № 475 от 05.08.2024 г. по в. ч. т. д. № 350/2024 г. на Варненски апелативен съд, с което след частични отмяна и потвърждаване на определение № 260178 от 20.05.2024 г., поправено с определение № 260219 от 17.06.2024 г., по т. д. № 583/2019 г. на Варненски окръжен съд, разноските в частта им за адвокатско възнаграждение, които са присъдени на частния жалбоподател, съответно възложени на ответницата В. А. Б. са редуцирани от 12 490 лв. на 3600 лв., на основание чл.78, ал.5 ГПК. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно и необосновано. Счита за незаконосъобразен извода на съда, че справедливото му компенсиране за направените разходи за ползване на адвокатска услуга следва да се ограничи до размер от 3 600 лв. Изразява становище, че въззивният съд не е извършил комплексна преценка за съответствието на фактическата и правна сложност на делото със заплатения адвокатски хонорар. Излага доводи, че при намаляването на адвокатското възнаграждение, заплатено от ищеца, не са съобразени големия материален интерес по делото, спецификата на предмета на делото и извършения обем от работа по делото от процесуалния представител на жалбоподателя. Допускането на касационното обжалване частният касационен жалбоподател основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, като формулира като значими за изхода на спора следните въпроси: „1. Въз основа на какви критерии следва да се извършва преценка за фактическата и правна сложност на делото и за съответствието й със заплатеното адвокатско възнаграждение при направено възражение по чл.78, ал. 5 ГПК?; 2. Следва ли съдът да приложи Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на Висш адвокатски съвет, когато делото се отличава с фактическа и правна сложност и уговореното възнаграждение не е прекомерно с оглед обема на извършената работа?; 3. Следва ли да се приеме, че прекомерно възнаграждение е това, което не съответства на пазара, при който адвокатите уговарят възнагражденията за дела с подобна фактическа и правна сложност?; 4. Следва ли спечелилата делото страна да има право да възстанови поне една значителна част от разумните разноски, които действително е понесла в процеса?“ Твърди, че въззивният съд е разрешил въпросите по т. 1 - 3 в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава: по въпросите по т. 1 и 2 - на определение № 1293 от 20.03.2024 г. по ч. гр. д. № 3234/2023 г., IV г. о., определение № 667 от 19.03.2024 г. по т. д. № 509/2023 г., II т. о. и определение № 741 от 25.03.2024 г. по т. д. № 537/2023 г., II т. о., по въпроса по т. 3 – на определение № 2995 от 13.06.2024 г. по ч. гр. д. № 991/24 г., IV г. о. Досежно въпроса по т. 4 се сочи, че съдът се е отклонил от практиката на СЕС - решение от 28 юли 2016 г. по дело С-57/15 г. Излага, че формулираните въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответницата по частната жалба В. Б. не е депозирала отговор на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след като обсъди доводите на частния касационен жалбоподател и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване прие следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в преклузивния срок за обжалване и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е съобразил, че с първоинстанционното решение е уважен паричен иск, предявен от В. М. за заплащане на сумата от 100 000 евро, представляваща остатъка от сумата от 150 000 евро поради прескрибиране на ценна книга, като за сумата от 50 000 евро вече е било постановено решение. Установил е, че към исковата молба е било представено пълномощно и договор от 12.04.2019 г. за правна помощ, включваща както изготвяне на искова молба, така и цялостно представителство по това дело, с удостоверена разписка за получен хонорар от адвокат П. в размер на 5450 лв.; в хода на размяна на книжа производството е било спряно, като непосредствено преди възобновяване на съдебното дирене за горницата, представителството е било поето от нов довереник с пълномощно, издадено от ищеца на 17.10.2023 г., като натоварената с цялостната защита адвокат Б. се е позовала на стабилно вече решение за присъдена част от главница по прескрибирания менителничен ефект и е представила данни за легитимация на универсален правоприемник на починала в хода на делото ответница. Съдът е констатирал, че в единствено насроченото открито съдебно заседание адвокат Б. е представила списък на направените разноски по делото, към който е приложен договор, установяващ договарянето на адвокатско възнаграждение с посочения адвокат в размер на 7040 лв. и заплащането на такова в размер на 7000 лв. Въззивният състав е приел, че носителят на съдебно признатото право на разноски по чл. 78 ГПК е легитимиран да получи справедлива компенсация за онези разходи, които прави разумно и съразмерно на нужната защита, като преценката за адекватността им е фактическа и обективно обоснована. Изложил е, че задълженото за разноски лице като неучастващо в договарянето на адвокатската услуга има право да ограничи отговорността си до стойност, която е съпоставима с правната и фактическа сложност на казуса, определена по критериите на Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Намерил е, че при дължимата в случая преценка с оглед направеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение обвързващи долни граници, въведени с нормативен акт, няма, тъй като Наредба № 1/2004 г. и конкретно методиката за остойностяване на адвокатските услуги има само оповестителен и препоръчителен характер, но съответствието на този нормативен акт със стандартите на защита на права в рамките на ЕС (след тълкуване дадено с решения на СЕС по съединени дела С-427/16, С-428/16 и С-438/22) се отрича в съдебната практика. Съдът е отчел, че предмет на делото е била горница от паричен дълг, вече предявен като частичен, при вече приключено съдебно дирене по първия процес. Определил е за решаваща за защитата на ищеца услугата, възложена и реализирана от първия довереник, който е предявил остатъчния иск и се е позовал на висящия още частичен иск. Преценил е, че правото на компенсиране на разходи за един адвокат следва да се ограничи до първото плащане за услугата, възложена на адвокат П., а довършването на защитата от адвокат Б. - остава уговорено на риск на самия довереник. Въззивният съд е отчел, че към момента на уговарянето на цената на извършената от първия адвокат работа, минималният размер на адвокатското възнаграждение съобразно Наредба № 1/2004 г. възлиза на 3530 лв. Преценил е, че значително по-високия от него изплатен размер от 5450 лв. не може да се оправдае при фактическа и правна сложност, сведени до минимум след вече известната защита на насрещната страна, изчерпана в първия процес и липса на нови факти, относими към нови погасителни възражения. Същевременно е взел предвид, че за пълна защита е било необходимо да се проследи зачитането на очакваната сила на присъдено нещо, да се установи правоприемник и неговия законен представител и да се изложи становище по доклад и пледоария по същество в поне едно заседание. Заключителният извод на състава на въззивния съд е, че адвокатското възнаграждение, заплатено от ищеца, следва да се ограничи до размер от 3600 лв. Допускането на касационно обжалване съгласно 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Поставените от касатора въпроси, които се отнасят до приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК, критериите за определяне на фактическата и правна сложност на делото и значението на посочените в Наредба № 1/2004 г. минимуми отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са относими към решаващите мотиви на въззивното определение. Въпросите не удовлетворяват заявените допълнителни предпоставки за достъп до касация, тъй като определението на въззивния съд съответства на решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 и на актуалната практика на ВКС, формирана след постановяването на това задължително за съдилищата на основание чл. 633 ГПК решение. С посоченото решение е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед така даденото задължително тълкуване при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. Както е изяснено с т. 3 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т. е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай - например задължителната практика, разрешаваща основните спорни въпроси определя сложност в по-ниска степен. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. Същият критерий е посочен и в определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на I т. о. на ВКС, в което се приема, че посочените в Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл е последователната практика на ВКС, формирана след постановяване на цитираното решение на СЕС, намерила израз и в посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, ал. 1 ГПК актове на ВКС. В съответствие с дадените от практиката разрешения, в случая съдът е отчел фактическата и правна сложност на делото, приел е за определящо за същата обстоятелството, че се касае до частичен иск за горницата от паричен дълг, като спорът по предходния частичен иск е решен с влязло в сила съдебно решение, и е съобразил осъществените процесуалните действия в защита на ищеца от първоначалния му пълномощник адвокат П.. Изразил е становище, че Наредба № 1/2004 г. не го обвързва, като е извършил конкретна преценка, че разноските на ищеца за адвокатско възнаграждение следва да се ограничат до 3 600 лв., при минимален размер по наредбата в редакцията към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие с първоначалния пълномощник на ищеца от 3 530 лв. Що се отнася до заплатеното от ищеца на адвокат Б. възнаграждение, то съставът на апелативния съд е намерил, че се касае до разноски, които не подлежат на присъждане с оглед правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК, като следва да се отбележи, че във връзка с тези решаващи аргументи на съда касаторът не поставя правен въпрос. С оглед изложеното не са налице сочените от частния касационен жалбоподател допълнителни основания за достъп до касация. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение