Определение № 2948 от 10.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3843/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Електроразпределение Юг“ ЕАД, [населено място], чрез процесуалния му представител юрисконсулт К. Н., против въззивно решение № 913 от 03.07.2024 г. по в.гр.д. № 1242/2024 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 1049 от 10.03.2024 г. по гр.д. № 9319/2023 г. на Районен съд – Пловдив. С първоинстанционното решение е уважен предявеният от П. В. Д. иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 120, ал. 1 ЗЕ и касаторът е осъден да премести средството за търговско измерване на електрическата енергия, потребявана от ищеца, до или на границата на собствения му поземлен имот с идентификатор ....... по КК и КР на [населено място], местност З., област П..

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от П. В. Д., със съдебен адрес [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат И. П., в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а подадената касационната жалба по същество е неоснователна. Претендира се присъждане на направените разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел първоинстанционното решение за правилно, поради което на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите му, като е посочил, че спорът между страните касае неизпълнението на договорно задължение от страна на електроразпределителното дружество, противно на твърденията му, че страните са постигнали съгласие за мястото, на което да бъде монтиран електромерът. Установено е, че между страните е сключен договор за потребление на електрическа енергия, въз основа на който „Електроразпределение Юг“ ЕАД дължи реално изпълнение на задълженията, свързани с монтиране на електромерно табло със средство за търговско измерване /СТИ/ до или на границата на имота на ищеца. Към момента на сключване на договора между страните е намирала приложение Наредба № 6/24.02.2014 г. за присъединяване на производители и клиенти на електрическа енергия към преносната или към разпределителните електрически мрежи, а понастоящем – Наредба № 6/28.03.2024 г. за присъединяване на обекти към електрическите мрежи. Според чл. 29, ал. 5 от наредбата електромерните табла се монтират до или на границата на имота на клиента, на място, определено от оператора на разпределителната мрежа. В този случай, за да бъде спазено това правило СТИ за ползваната електроенергия в имота на потребителя трябва да бъде монтирано на имотната граница, и то така, че кабелите след изходящите клеми да попадат в имотните граници на обекта. Съдът е приел, че изискването за монтиране на електромерните табла до или на границата на имота на клиента, на място, определено от оператора, е императивно. Съобразно наведените от ищеца твърдения за отдалечеността на СТИ от имота му и представената скица, според която СТИ се намира през два имота, съдът е приел, че законоустановените изисквания не са спазени. Съдът е отхвърлил възраженията, че отдалечеността от около 40 метра от имотните граници на СТИ не е голямо, доколкото е приел, че е в разрез с изискванията на закона, който е задължителен както за потребителите, така и за оператора на електроразпределителната мрежа. Позовал се е на съдебна практика на ВКС, в която е разяснена разликата между понятията „граница на собственост върху електрическите съоръжения“ по смисъла на чл. 120, ал. 2 ЗЕ и „граница на имота на потребителя“ по смисъла на чл. 120, ал. 1 ЗЕ, а именно, че първото визира границите между електрическите съоръжения, които са собственост на разпределително предприятие и тези, които са собственост на потребител на електрическа енергия, а второто визира границата на имота, който е собственост на потребителя, в който се доставя електрическа енергия. Съдът е приел, че електроразпределителното дружество следва да монтира електромерно табло със средство за търговско измерване до или на границата на имота на клиента, поради което изобщо не е разглеждал доводите, свързани с границите на собственост на електрическите съоръжения. Посочил е, че собственика на СТИ и електромерното табло има право да определи мястото, където ще ги постави, но то следва да е съобразено със законовата уредба да се намира до или на границата на имота на клиента. В заключение е възприел извода на първоинстанционния съд за основателността на иска за преместване на СТИ.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, доводи и възражения на страните в тяхната съвкупност и взаимна връзка и да изложи мотиви за тях?“. Твърди се, че въпросът е бил разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като са цитирани и конкретни решения.

2. „Кои са обективните критерии, включително определените критерии в подзаконовите актове, за определяне мястото на поставяне на електромерното табло при изпълнението на които мястото на поставяне на средството за търговски измерване да изпълнява изискването „до имотна граница на клиента?“.

3. „Императивна ли е нормата на чл. 120, ал. 1 ЗЕ относно мястото на поставяне на електромерното табло и препращащата норма на чл. 120, ал. 2 ЗЕ допуска ли изключения от общото правило електромерите и електромерните табла да се монтират до или на границата на имота на клиента?“.

4. „Едностранно ли определя мястото на поставяне на електромера операторът на разпределителната мрежа с Договор за присъединяване към разпределителната мрежа, сключен по реда на Наредба № 6 от 24.02.2014 г. за присъединяване на производители и клиенти на електрическа енергия към преносната или към разпределителната електрическа мрежа (обн., ДВ, бр. 31 от 04.04.2014 г., отм.) или Наредба № 6 от 28.03.2024 г. за присъединяване на обекти към електрическите мрежи (обн., ДВ, бр. 28 от 02.04.2024 г., в сила от 02.04.2024 г.)?“.

5. „При положителен отговор на предходния въпрос направеното предложение от оператора на разпределителната мрежа за местоположението на електромера и съответно приемането на предложението от клиента с полагането на подпис върху Договора за присъединяване, изключват ли съгласието за сключването на сделката по отношение на мястото на поставяне на електромера?“.

6. „Налице ли е липса на съглашение по смисъла на чл. 8, ал. 1 ЗЗД, когато договорът е подписан от двете страни по него и същите са изразили волеизявление за приемането му в цялост?“.

Твърди се, че въпросите от втори до шести са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа се още наличието на очевидна неправилност – самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, поради следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Първият въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи, възражения на страните, както и всички доказателства, e относим, но съдът не се е отклонил от задължителната практика на ВКС, включително е посочената от касатора. В нея е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Въззивната инстанция е обсъдила всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и е изложила мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, съдът се е произнесъл по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като е формирал вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в двете инстанции, с което е изпълнил задължението си съгласно закона и непротиворечивата по въпроса съдебна практика.

Вторият и третият въпрос касаят правилността на решаващите изводи на съда по съществото на спора, поради което не следва да бъдат разглеждани в настоящото производство по селекция на касационните жалби. В мотивите на обжалваното решение изрично е посочено, че нормата на чл. 120, ал. 1 ЗЕ, определяща, че местоположението на СТИ следва да бъде до или на границата на имота на клиента, е императивна. Посоченото изискване е общ критерии за мястото на устройството, поради което преценката дали то действително е поставено „до или на границата на имота на клиента“ е фактически въпрос, зависещ от конкретните обстоятелства във всеки отделен случай. В тази връзка по делото са събрани доказателства – скици и експертиза – въз основа на които съдът е достигнал до извода, че изискването е нарушено. Въпросите изразяват несъгласието на касатора с изводите на съда, което обаче не е основание за допускане на касационното обжалване.

Останалите въпроси са неотносими към предмета на делото, доколкото спорът между страните не касае възможността на електроразпределителното дружество едностранно да определи мястото на поставяне на устройството, или пък да е съобразно постигнато между страните съглашение, а преценка дали фактическото място, на което СТИ е поставено, съответства на изискванията на закона. Ето защо отговорите на поставените въпроси не са от значение за изхода на спора, включително и с оглед изложеното за императивния характер на нормата на чл. 120, ал. 1 ЗЕ.

Няма основание да се приеме и че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Въззивният съд е доразвил правните изводи на първоинстанционния съд по отношение на наведените от страните възражения за правилността на решението, следвайки правилата на формалната логика и съобразно установената фактическа обстановка.

Съобразно изхода на спора на ответника по касационната жалба са дължими направените от него разноски. Своевременно направеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно и следва да се приеме, че изплатеното от ответника по касационната жалба адвокатско възнаграждение от 2 000 лв. е прекомерно. По делото не е проведено открито съдебно заседание. По повдигнатите правни въпроси от касатора има задължителна практика на ВКС. С оглед обвързващия характер на даденото от СЕС с решение от 25.01.2024 г. по дело №С-432/22 тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не са задължителни за съда. Посочените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатски възнаграждения могат да служат единствено като ориентир, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Ето защо на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени 1500 лв. деловодни разноски за касационното производство.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд