Определение № 4522 от 09.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1887/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Подадена е частна касационна жалба от И. Г. С., вх. № 15900/10. 02. 2025 г., приподписана от адв. Н. Н., срещу определение № 1733 от 29. 01. 2025 г. по гр. д. № 25/2025 г. на Софийски градски съд, ЧЖ-I-К състав в частта му потвърждаваща разпореждане № 137836/27. 09. 2024 г. по гр. д. № 33285/2023 г. на СРС, 160 състав, с което е върната подадената от И. Г. С. въззивна жалба вх. № 239754/23. 07. 2024 г. срещу решение № 12413 от 24. 06. 2024 г. по гр. д. № 33285/2023 г. на СРС, 160 състав. Жалбоподателката се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване и иска отмяна на определението и връщане на делото на първоинстанционния съд за администриране на подадената въззивна жалба.

Подадена е и частна жалба от Н. И. Л., вх. № 33120/18. 03. 2025 г., приподписана от адв. И. Я., срещу определение № 1733 от 29. 01. 2025 г. по гр. д. № 25/2025 г. на Софийски градски съд, ЧЖ-I-К състав в частта му оставяща без уважение подадената от същия частна жалба срещу определение № 39094 от 27. 09. 2024 г. по гр. д. № 33285/2023 г. на СРС, 160 състав, в частта, с която е изменено, на основание чл. 248 ГПК, по молба на И. Г. С. и С. И. С., решение № 12413 от 24. 06. 2024 г. по гр. д. № 33285/2023 г. в частта за разноските, като Н. И. Л. е осъден да заплати на С. И. С. и И. Г. С. сумата 1000 лв. - по 500 лв. на всяка от тях разноски за адвокатско възнаграждение, съразмерно на частта от исковете, за които производството по делото е прекратено, както и в частта му, с която е оставена без разглеждане подадената от Н. И. Л. молба вх. № 246900/30. 07. 2024 г. за изменение, на основание чл. 248 ГПК, на решение № 12413 от 24. 06. 2024 г. по гр. д. № 33285/2023 г. в частта за разноските. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, отмяната му, отхвърляне молбата на И. Г. С. и С. И. С. по чл. 248 ГПК и връщане на делото на районния съд за разглеждане молбата на Н. И. Л. по чл. 248 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

1. По частната жалба, подадена от И. Г. С..

Частната жалба е подадена в срок, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, съответства на изискванията на чл. 260-261, вр. чл. 275, ал. 2 ГПК, поради което е допустима.

Не са налице основания по чл. 280, ал. 1, точка 3 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното определение в обжалваната от И. С. част.

За да потвърди постановеното на основание чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК разпореждане № 137836/27. 09. 2024 г. по гр. д. № 33285/2023 г. на СРС, 160 състав, за връщане на подадената от И. Г. С. въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта му по иска по чл. 30, ал. 1 ЗН, съставът на въззивния съд е приел, че първоинстанционният съд законосъобразно е приложил разпоредбата на чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК. Върнатата въззивна жалба не е съответствала на изискването на чл. 261, т. 4 ГПК, тъй като към същата не е бил приложен документ за внесена държавна такса.С разпореждане от 24. 07. 2024 г., връчено на И. Г. С., чрез адв. Н., на 19. 08. 2024 г., е била предоставена възможност на жалбоподателката в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи доказателства за внесена държавна такса в размер на 40 лв. по сметка на СГС. Указанията са законосъобразни – основани са на чл. 262, ал. 1, вр. чл. 261, т. 4 ГПК, както и на чл. 18, ал. 1, вр. чл. 3 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК и с разясненията, дадени с точка 1 от Тълкувателно решение № 4 от 14. 03. 2016 г. по т.д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, и са формулирани ясно и разбираемо. Неизпълнението им в срок е наложило прилагане на разпоредбата на чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК и връщане на въззивната жалба.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят се позовава на чл.280, ал.1, т. 3. ГПК и поставя следните въпроси:

„Първи въпрос: Защо по недопустим иск за делба ищецът Н. И. Л. е получил дело бонус да му бъде уважен иск за трансформация на запазена част?

Втори въпрос: Не е заплатил и дължима държавна такса за две дарения такса за заведено дело за трансформация на дял, респ. относно запазена част от наследство. Както е известно, когато не е събрана такса, няма как аз да дължа такса 1/2 от нула и това да са 40 лева и защо ние не сме уведомени.

Трети въпрос: При недопустим и непредявен иск да се дължи от ответната страна разноски и държавни такси при конструкцията на произнасяне плюс петитум и контра леге.

Четвърти въпрос: Защо не ни е даден допълнителен срок, каквато е практиката.

Пети въпрос: Допустимо ли е въззивният съд, когато не е приложил императивна норма, на която ищецът по делба не се е позовал, да изложи мотиви относно това от какъв обществен интерес е обусловена тази негова намеса, когато случаят е между тези, при които се следи служебно за интереса на страните по делото и по допустимостта на иска.“

както и въпросите:

„1. Допустимо ли е да се предявява самостоятелен уж установителен иск в делбения процес, ако се отхвърля иска за делба може ли да се уважи инцидентния иск, който е с друг предмет и страни. И ако това е допустимо какъв е обхватът на главното и пълно доказване: доказване на собствеността на двата обекта или броя на страните?

2. Може ли правните ограничения в един нотариален акт без нарочен иск срещу акта да се уважат без да са предявени, но да залегнат в съдебно решение?

3. Колко са страните в настоящия процес – всички по делбеното дело или само две – страните по дарението?“

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените въпроси.

Първи, втори, трети и пети въпрос от първата група въпроси, както и въпроси № 1, 2 и 3 от втората група въпроси не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, нямат никаква връзка с поставения за разглеждане процесуалноправен спор (били ли са налице основанията по чл. 262, ал. 2, т. 2, вр. чл. 261, т. 4 ГПК за връщане на подадената въззивна жалба) и отговорите на същите не биха повлияли на изхода на частното производство, поради което същите не представляват общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставящо допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Четвъртият въпрос от първата група въпроси представлява оплакване за допуснато процесуално нарушение, обсъждането на каквото е недопустимо при обсъждане на основанията по чл. 280 ГПК, поради което и този въпрос не отговаря на критериите на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Независимо от това, за пълнота на изложението следва да се посочи, че съдът не е длъжен, при неизпълнение на дадени по реда на чл. 262, ал. 1 ГПК указания, да предоставя допълнителна възможност за изпълнението им чрез предоставяне на допълнителен срок на жалбоподателя. В случая не е искано продължаване на срока, на основание чл. 63 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение в посочените по-горе части.

2. По частната жалба, подадена от Н. И. Л..

Частната жалба е допустима.

Не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното определение в обжалваните от Н. И. Л. части.

За да потвърди постановеното на основание чл. 248 ГПК, от първоинстанционния съд, определение в частта, с която е изменено, на основание чл. 248 ГПК, по молба на И. Г. С. и С. И. С., решение № 12413 от 24. 06. 2024 г. по гр. д. № 33285/2023 г. в частта за разноските, като Н. И. Л. е осъден да заплати на С. И. С. и И. Г. С. сумата 1000 лв. - по 500 лв. на всяка от тях, разноски за адвокатско възнаграждение, съразмерно на частта от исковете, за които производството по делото е прекратено, въззивният съд е приел, че по делото е доказано сключване на договор за правна защита и съдействие между адвокат Н. Н., от една страна, и С. И. С. и И. Г. С., от друга, с който е договорено възнаграждение 2000 лв., платено в брой към подписването му от С. С.. За ирелевантно е прието обстоятелството, че И. С. не е подписала договора. Договорът за правна защита и съдействие не е формален и сключването му може да се доказва с всякакви писмени доказателства, включително и с доказателства за плащане на договореното възнаграждение. Без значение е и кой от доверителите е платил договореното адвокатско възнаграждение и дали той е бил овластен за това от другия доверител или е действал като гестор. Платените от името на страната разноски й се присъждат, ако тя има право на разноски, дори да са платени от другия доверител. Съдът се е позовал и на практика на ВКС, в която е дадено аналогично разрешение на посочените въпроси. В обобщение, прието е, че е доказано договарянето и плащането на адвокат Н. на сумата 2000 лв. – адвокатско възнаграждение от И. С. и С. С. (по 1000 лв. всяка от тях). От платеното от всяка от съделителите адвокатско възнаграждение от по 1000 лв., по 500 лв. са платени по иска за делба и по 500 лв. по иска по чл. 30, ал. 1 ЗН. Предвид прекратяване на производството по делото по иска за делба, ищецът Н. Л. следва да бъде осъден да плати на И. С. и С. С. по 500 лв. за всяка от тях, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК.

За да потвърди първоинстанционното определение в частта, с която е оставено без разглеждане искането на Н. Л. по чл. 248 ГПК, за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, въззивният съд е приел, че молбата по чл. 248 ГПК е недопустима, тъй като молителят не е представил списък по чл. 80 ГПК до приключване на последното заседание пред първоинстанционния съд, а съгласно чл. 80, ал. 2 ГПК представянето на списък в съответния преклузивен срок е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на молбата по чл. 248 ГПК.

В изложението на основанията по чл. 280 ГПК частният жалбоподател е поставил следните въпроси:

1. Възможно ли е без да има договор за правна помощ съдът да приеме, че е налице възникнало възмездно договорно отношение между доверител и довереник и е платено адвокатско възнаграждение?

2. Трябва ли искането за присъждане на разноски и списъкът по чл. 80 ГПК да съдържат формално конкретни реквизити?

3. Липсата на списък по чл. 80 ГПК основание ли е съдът да не присъжда такива?

4. Липсата на списък по чл. 80 ГПК основание ли е да се откаже допълване на съдебния акт в частта за разноските?

По първите три въпроса се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а по четвъртия – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС – ТР № 6/6. 11. 2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ВКС и определение № 480 от 25. 05. 2016 г. по гр. д. № 1660/2016 г. на ВКС, 3 г.о.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос. Въпросът няма връзка с решаващите изводи на въззивния съд. Въззивният съд е приел, че е доказано сключването на договор между адв. Н. и ответниците по иска И. С. и С. С., размера на договореното възнаграждение и плащането им. Несъгласието с този извод представлява оплакване за необоснованост на въззивното определение, а оплакването за необоснованост не е основание по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по втория и третия въпрос. На първо място, мотивите към определението не съдържат извод, според който искането за присъждане на разноски и списъкът по чл. 80 ГПК са формални и следва да съдържат конкретни реквизити, нито извод, че липсата на списък по чл. 80 ГПК е основание съдът да откаже присъждане на направените от страната разноски. Изводът е, че липсата на списък по чл. 80 ГПК е абсолютна процесуална предпоставка за изменение на съдебния акт в частта за разноските, както и че в случая се касае за искане за изменение, а не за допълване на решението в частта за разноските, тъй като с първоинстанционното решение съдът е разгледал искането на ищеца Л. за присъждане на разноски, но е прието, че такива не му се дължат, тъй като липсва искане за това, а непълнота е налице, когато съдът въобще не се е произнесъл по искането за разноски нито в мотивите към определението, нито с диспозитива на същото, а не когато се е произнесъл грешно по тази претенция. На следващо място, по тези въпроси е формирана практика на ВКС и липсва необходимост от промяната й като неправилна или неактуално, поради което обсъждането им не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Тъй като изводите на въззивния съд по коментираните въпроси не противоречат, а съответстват на практиката на ВКС, част от която е цитирана в определението на СГС, то не би могло да се приеме, че е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по четвъртия поставен въпрос. В съответствие с формираната по въпроса практика на ВКС със задължителен и незадължителен характер, съдът е приел, че непредставянето на списък по чл. 80 ГПК до приключване на последното заседание пред съответната инстанция е процесуална пречка за провеждане на производство по чл. 248 ГПК за изменение, а не за допълване на решението в частта за разноските.

Оплакването за необоснованост на извода на въззивния съд за непредставяне на списък по чл. 80 ГПК от жалбоподателя Н. Л. би могло да се разгледа в случай на допускане до касационен контрол на въззивното определение за проверка на законосъобразността му. Независимо от това, следва да се посочи, че за пръв път в частната касационна жалба се твърди, че адв. И., като процесуален представител на Н. Л., е представил до приключване на производството пред първата инстанция списък по чл. 80 ГПК, като на гърба на последния лист от заключението на експертизата (л. 216 от делото) е написано изречението: „Претендирам разноските, вкл. 3000 лв. за адвокатски х-р“. Видно е, че това изречение е дописано след изречението „Получих копие от експертизата на 09. 05. 2024 г.“, т.е. след датата 9. 05. 2024 г., поради което не би могло да се приеме, че датата на дописването е 9. 05. 2024 г., а не по-късна дата и дали тази дата предшества или следва последното открито съдебно заседание, проведено на 12. 06. 2024 г.

С оглед на горното, не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение и по подадената от Н. Л. частна касационна жалба.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение