Определение № 4866 от 13.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3871/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба, подадена от Е. А. Н. /Б./ ЕГН [ЕГН] против определение № 473 от 11.06.2026 г., постановено по ч.гр.д.№ 473/2026 г. на Окръжен съд-Пазарджик, с което е отменено определение от 30.03.2026 г., постановено по гр.д.№ 39/2025 г. на Пещерски районен съд, с което ищецът Т. А. Б., ЕГН [ЕГН] е осъден да заплати на Е. А. Н. /Б./ деловодни разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред РС в размер на 511,29 евро /1000,00 лева/ и вместо това е оставена без уважение подадената от нея молба по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното решение при признание на иска, в частта за разноските. В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилност на определението, тъй като съдът не е съобразил поведението на ищеца, това, че като не е предоставил възможност частната жалбоподателка да се запознае с нот. акт, с който наследодателя на страните е прехвърлил ½ от имота приживе, с поведението си е предизвикал това тя да се снабди с констативен нот. акт, издаден по документи на основание наследяване за по-голяма квота от придобитата по наследство, но узнавайки за прехвърлянето, е поискала поправка на нот. акт относно идеалната част, на която е призната за собственик и е признала иска. Счита, че ищеца с поведението си е предизвикал спора, като е укрил нот. акт за прехвърляне и не е декларирал придобитата част по ЗМДТ. В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 и 2 ГПК се твърдят основанията по чл. 280, ал.1, т.1, т.3 ГПК. По въпроса: „Следва ли на ответника да се присъдят разноски на основание чл 78, ал. 2 от ГПК, когато веднага след връчване на исковата молба (явяваща се първи момент на узнаване за вписания през 2010 г. нотариален акт на ищеца) ответникът предприеме незабавни извънсъдебни действия за поправка на своя констативен нотариален акт чрез отстраняване на застъпването на права и направи пълно признание на иска с писмения отговор на исковата молба, макар и при снабдяването с първоначалния констативен акт да не е била извършена справка в Имотния регистър от страна на нотариуса?“, се твърди противоречие с Определение № 500 от 16.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2326/2013 г. на ВКС, I г.о., Определение № 549 от 29.11.2018 г. по ч. гр. д. № 4220/2018 г. на ВКС, IV г. о. и Решение № 162 от 20.02.2015 г. по гр. д. № 3823/2014 г. на ВКС, IV г. о., съгласно които отговорността за разноски се определя от извънпроцесуалното поведение на страните. На основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК се иска допускане до касация по въпроса: „дали при неизвършена проверка в имотния регистър при издаване на констативен нотариален акт, последващото незабавно извънсъдебно поправяне на този нотариален акт и последвалото го процесуално признание на предявения иск са достатъчни да освободят ответника от отговорност и да му осигурят присъждане на разноски, когато той изцяло съдейства за прекратяване на правния спор веднага след узнаването му“. Ответникът по частната жалба Т. А. Б. я оспорва, като счита, че частната жалбоподателка е могла да узнае за прехвърлянето на ½ от имота в негова полза, а тя с поведението си е станала повод за предявяване на иска, защото се е снабдила с нот. акт на основание наследяване за по-голяма квота от придобитата по наследство, поради което е без значение, че е признала иска и, че след предявяване н иска е поискала и е поправен нот. акт, относно притежаваната от нея идеална част. Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което я преценява като допустима. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е съобразил следното: Т. А. Б. чрез адв. Б. е предявил положителен установителен иск за собственост против Е. А. Н. с искане по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на издадения в полза на ответницата констативен нотариален акт на основание чл. 587, ал.1 ГПК, с който същата е призната за собственик на 1/3 ид.част от УПИ *** в кв. *** по плана на [населено място], общ. Б., ул. „***“ № 1. В писмен отговор ответницата – сега частна жалбоподателка заявява, че се е снабдила с констативен нот. акт за припадащата й се част по наследство без да знае, че баща й приживе е прехвърлил на ищеца ½ ид.ч. от имота, а той е отказал да и предостави нот. акт за продажба. Като е узнала за продажбата е поискала поправка на констативният нот. акт, като вместо за 1/3 ид.ч. да бъде призната за собственик на 1/6 ид.. Представила е с отговора на исксовата молба препис от нот. акт за поправка. По искане на ищеца е постановено решение при признание на иска, като са признати претендираните от ищеца права на основание продажба – ½ ид.ч. от имота и 1/6 ид.ч. по наследство, т.е. иска е уважен за претендианите 4/6 ид.ч., като е отменен нот. акт, с който ответницата е призната за собственик до размер на 1/6 от предмета му. Тъй като с постановеното решение № 118 от 04.03.2026 г. не са присъдени разноски, каквито ответницата е претендирала в срок и е доказала до размер на 1000 лв. /511,29 евро/, та е поискала с молба по чл. 248 ГПК изменение на решението в частта за разноските. С определение 30.03.2026 г., постановено по гр.д.№ 39/2025 г., РС-Пещера е уважил молбата и е присъдил на ответницата по иска разноски в претендирания и доказан размер. По частна жалба на ищеца Т. Б., въззивната инстанция е отменила определението по чл. 248 ГПК, постановено от РС, като е приела, че ответницата е признала иска, но с поведението си е дала повод за предявяването му. Ищецът не е декларирал имота си в общината по ЗМДТ, но съдът е приел за недоказано, че той е укрил от ответницата извършената в негова полза от бащата на страните продажба. Въззивният съд е предвид, че вписването е публично и при положена грижа от ответницата, тя би могла да узнае за сделката от службата за вписване, а нот. акт, с който се е снабдила пряко засяга правата на ищеца и с това му е дала повод за предявяване на иска. Затова е приел, че не е налице основанието на чл. 78, ал.2 ГПК, на ответницата се присъдят разноски. Затова молбата й по чл. 248 ГПК е оставена без уважение. Въззивното определение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна частна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Поради изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. Според т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, който е от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваният въззивен акт е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретния спор. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното определение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната частна жалба, а може само да го уточни или конкретизира. По първият въпрос се твърди противоречие с Определение № 549 от 29.11.2018 г. по ч. гр. д. № 4220/2018 г. на ВКС, IV г. о. Посоченото дело е на ІІІ гр.о., по него е постановено определение № 430 и се отнася за родителски права. Определение № 500 от 16.07.2013 г. е постановено по ч. т. /а не гражданско/ д. № 2326/2013 г. на ВКС, I т .о. С него не е допуснато касационно обжалване и не представлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. По гр. д. № 3823/2014 г. на ВКС е постановено Решение № 110 от 22.04. 2015 г. на ІІІ гр.о., а не Решение № 162 от 20.02.2015 г. на IV г. о. и е по молба за отмяна по чл. 303, ал.1 ГПК. Така и с трите цитирани съдебни акта от частната жалбоподателка не е доказано противоречие на обжалваното определение със съдебната практика. Действително съдебната практика по чл. 78, ал.2 ГПК приема, че ответник, който не е дал повод с извънпроцесуалното си поведение за предявяване на иска не дължи разноски на ищеца. В случая обаче поведението и на двете страни е обусловило предявяване на иска – ищеца като е преговарял със сестра си за уреждане на отношенията им, но не е уведомил сестра си за извършената от баща им продажба в негова полза, а ответницата – като не е проверила в публичните партиди, водени по името на отчуждителя за извършената сделка от баща й преди да се снабди с констативен нот. акт за наследена от него идеална част от имота. Поради това поведение и на двете страни, не са налице предпоставките на чл. 78, ал.2 ГПК и е неотносима постановената съдебна практика по този текст. Поради това, че съдът не се е произнасял по същество, а е постановил решение поради признание на иска, разноските следва да останат така, както страните са ги направили, в какъвто смисъл е обжалваното въззивно определение. Частната жалбоподателка се е позовала и на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Това основание е налице когато за разрешаване на правния спор по конкретно поставен, относим към него правен въпрос е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които са непълно или неясно уредени и за разкриване на точният им смисъл е необходимо тълкуване, а няма съдебна практика, или има такава, но е остаряла или противоречива. Относно приложението на чл. 78, ал.2 ГПК има съдебна практика. Определение № 474 от 7.11.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3063/2019 г., IV г. о., ГК, Определение № 1407 от 29.05.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 2128/2023 г., I т. о., ТК и цитираните в него, Определение № 5630 от 4.12.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4155/2024 г., I г. о., ГК и много други. Същевременно поставеният въпрос е конкретен, фактически. Наличието на обилна съдебна практика по приложението на чл. 78, ал.2 ГПК относно необходимостта кумулативно да са налице предпоставките на този текст и това, че въпросът е свързан с конкретни факти /извършена поправка на констативния нот. акт в срока за отговор относно квотата, липса на проверка от нотариуса относно това дали наследодателя е извършил прехвърляния приживе на имота, за който се иска издаване на констативен нот. акт, на основание наследяване/ мотивира съда да приеме, че не са налице и предпоставките за допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Съдът не констатира и очевидна неправилност, тъй като не е налице нито прилагане на императивна правна норма в обратен смисъл нито неприлагане на такава норма. Спазени са и съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на спор за разноски, при зачитане равенството на страните. Не е налице и нарушение на основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение