Определение № 2800 от 03.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 664/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 22745/03.10.2022г., на А. Н. Т., Д. М. Т. и Е. М. Т., чрез процесуалния представител адвокат С. И. и касационна жалба вх. № 25410/31.10.2022г. на А. В. Ц., чрез процесуалния представител адвокат Н. И. срещу решение № 1107/29.08.2022г. по в.гр.д. № 1250/2021г. на Варненския окръжен съд.

А. Н. Т., Д. М. Т. и Е. М. Т. обжалват въззивното решение, в частта, с която като е потвърдено първоинстанционното решение № 3324/18.07.2019г. по гр.д. № 10733/2016г. на Варненския районен съд, е уважен предявеният от ищците Е. П. Т. и И. А. Т. срещу касаторите А. Н. Т., Д. М. Т. и Е. М. Т., положителен установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК и е признато за установено по отношенията на касаторите А. Н. Т., Д. М. Т. и Е. М. Т., че ищците Е. П. Т. и И. А. Т. са собственици на реална част с площ от 121 кв.м., отразена с жълт цвят на скица намираща се на л. 482 от първоинстанционното дело и представляваща неразделна част от решението, която част е такава от имот с идентификатор 10135.2723.783 по КК и КР на [населено място], както и в частта, с която след като е потвърдено първоинстанционното решение на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено в отношенията между ищците Е. П. Т. и И. А. Т. и ответниците касатори А. Н. Т., Д. М. Т. и Е. М. Т., че реална част с площ от 127 кв. м. отразена с жълт и зелен цвят на скица намираща се на л. 482 от първоинстанционното дело и представляваща неразделна част от решението, която част е такава от имот с идентификатор 10135.2723.783 по КК и КР на [населено място], не е път/улица, предназначена за обществено ползване и са присъдени разноски по делото. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е недопустимо, евентуално - неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и съществено нарушаване на съдопроизводствените правила и необосновано, поради което се моли за неговото обезсилване, респ. за отмяната му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените исковете бъдат отхвърлени със законните последици.

В приложеното към касационната жалба на А. Н. Т., Д. М. Т. и Е. М. Т. изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси, които според касаторите са обуславящи за правилността на обжалваното въззивно решение и за които се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, допълнителнително основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тези въпроси са следните:

1. Допустимо ли е въззивното решение, с което е приет за разглеждане установителен иск за собственост върху реална част от собствения им имот, за която: не се оспорва правото им на собственост; не се противопоставя от ответниците, тяхно конкурентно такова право на собственост; ответниците твърдят, че реалната част е предвидена за улица, част от път и обслужва достъп до недвижим имот, собствен на друга ответница, но съдът е приел, че по този начин ответниците оспорват правото на собственост на ищците;

2. Налице ли е правен интерес от искова защита по чл. 124, ал. 1 ГПК в хипотеза, в която не са сочени, извършени правни или фактически действия по смисъла на посочената разпоредба от ответниците, с които да се оспорва, нарушава или смущава това право? Само твърдения на ответниците, изнесени пред некомпетентен да променя статуса на право на собственост на ищците, орган на МВР, че последните са заключили процесната част: път/проход съставляват ли правни или фактически действия за да се приеме, че е налице оспорване правото на собственост?

3. Твърденията, че процесната част която се е използва за улица, път, подход, достъп до имот, несобствен нито на ищците, нито на тези ответници и ищците са я заключили и по този начин препятстват ползването й, следва ли да се приемат за правни или фактически действия, респ. оспорване правото на собственост и да породят правен интерес от иск за установяване право на собственост върху тази част спрямо тях?

4. Когато реална част от недвижим имот е предвидена по правно уреден режим на тази земна повърхност според предвижданията на съответните планове за конкретната територия през различни периоди, като коларски път, улица - тупик, част от обществен път за път, част от обществен път /улица, предвидена е за трасе за осъществяване право на преминаване и достъп до друг недвижим имот, може ли да се приеме, че същата е частна собственост, извън тази на Държавата, общината?

5. Какво е доказателственото значение на КП, ПНИ, ПУП-ПУР, ПУП-ПРЗ, КККР, чийто предвиждания на реална част от недвижим имот е за коларски път, общ. път, част от улица/улица-тупик, трасе за право на преминаване, съобразно предвижданията на тези планове за тази част, по устоновителен иск за собственост върху тази част?

6. Какви са процесуалните задължения на въззивния съд когато констатира, че реална част от недвижим имот, чиято реституция се претендира с установителен иск за собственост, оспорено с твърдения за правния й режим по действалите планове и съобразно ползването й по видими белези - за обществено ползване, в производството по установителен иск за собственост - да прекрати производството като недопустимо, да уважи иска поради обоснованост от доказателствата, че е била част от правото на собственост или отхвърли иска поради наличие на доказателства, че предвижданията на плановете за тази част са именно за улица/път?

7. Допустимо ли е въззивното решение, с което съдът се е произнесъл по иск само за минал период, до предявяване на исковата молба, а с решението съдът се е произнесъл за допустимост на иска извън този период, а за миналия период е прекратил производството поради недопустимост на иска за минал период?

8. Длъжен ли е съдът да уведоми страните, че възнамерява да се произнесе по непредявен иск за период следващ датата на подаване на исковата молба и към момента на постановяване на решението по ОУИ, като им даде възможност да изразят становище и допълни доклада си в този смисъл?

9. Налице ли е правен интерес от ОУИ, че процесната част не е била път/улица, отворена за обществено ползване срещу ответници, които не противопоставят на правото на собственост на ищците, свои права?

10. Допустимо ли е обективно и субективно съединяване на ОУИ, че реална част не е била път/улица, отворена за обществено ползване с установителен иск за собственост върху тази част и двата основани на ищцови твърдения, че са собственици на същата?

11. Допустим ли е ОУИ, че реална част не е била път/улица, отворена за обществено ползване, с чието уважаване, ищците не биха могли да придобият различни/собствени (повече отколкото имат) права върху тази част? Налице ли е правен интерес от търсената с този иск съдебна защита?

12. Какво е доказателственото значение в производство по ОУИ, че реална част от ищцовия имот не е била улица/път, на извадка от КККР/скица за реална част от недв. имот, съгласно която, начин на трайно ползване и предназначение на тази територия е част от улица? А това на свидетелските показания, от които се установява, че ползването, предназначението й по техни възприятие е именно за път, обслужване достъп до имотите на всички страни по делото?

13. Какво е доказателственото значение на предвижданията на съответните планове за процесната територия за част от процесния период в производство по ОУИ, че същата не е предназначена за път/улица и противположно на ищцовите твърдения, територията е предвидена последователно за коларски път, право на преминаване, улица тупик, част от второстепенна улица и т.н.?

Поддържа се и становище за вероятна недопустимост и очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК. Оплакването за недопустимост на въззивното решение в обжалваните му части, се обосновава с твърдението, че липсва правен интерес от предявяване, както на положителния, така и на отрицателния установителен иск за собственост, тъй като липсват твърдения за противопоставени от ответниците, конкурентни на ищцовите, права на собственост. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, тъй като отрицателният установителен иск е предявен само за минал период. Поддържа се, че изводът на въззивния съд, че „имотът има осъществен достъп до път, посредством проход, като същият, заедно с част от самия имот на ищците формират спорната реална част“ е очевидно неправилен, тъй като възприемането на процесната част като проход не кореспондира със скица № 15-182910-05.05.2015г. за имот с идентификатор 10135.2723.783 по КККР на [населено място].

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, Е. П. Т. и И. А. Т., чрез процесуалния се представител адвокат Б. Х., изразяват становище, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, в обжалваните му части. Претендират присъждане на направените по делото разноски.

А. В. Ц. обжалва въззивното решение, в частта, с която след като е отменено първоинстанционното решение № 3324/18.07.2019г. по гр.д. № 10733/2016г. на Варненския районен съд, е уважен предявения от ищците Е. П. Т. и И. А. Т. срещу нея иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК като е признато за установено спрямо ищците, че в полза на ответницата- касатор А. В. Ц. не съществува право на преминаване през реална част с площ от 127 кв.м. отразена с жълт и зелен цвят на скица намираща се на л. 482 от делото и представляваща неразделна част от първоинстанционното решение, която част е такава от имот с идентификатор 10135.2723.783 по КК и КР на [населено място] и са присъдени разноски. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е недопустимо, евентуално - неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и съществено нарушаване на съдопроизводствените правила и необосновано, поради което се моли за неговото обезсилване, респ. за отмяната му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявената искова претенция бъде отхвърлена със законните последици.

В приложеното към касационната жалба на А. В. Ц. изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси, които според касатора са обуславящи за правилността на обжалваното въззивно решение и за които се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, допълнителнително основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Тези въпроси са следните:

1. Дали приетата и разгледана от ВРС, а след това и от ВОС искова молба е била редовна и дали в случай, че не е била, този порок е подлежал на отстраняване от въззивния съд, каквато е разгледаната в т. 4 на ТР на ОСГК на ВКС № 1/2001 г. хипотеза. Следва ли съда задължително да връчи уточнената искова молба, както и да даде възможност на ответника да представи допълнителен писмен отговор и/или становище на същата, когото се установи, че тя не му е връчена и следва ли да остави „без движение” производството за това;

2. Допустимо ли е съдът да правораздава по своя инициатива, включително въпреки изричните изявления на ищеца, че не е предявявал и не отправя изричен иск;

3. За задължението на съда да следи за допуснати процесуални нарушения и при констатирани такива по чл. 146 ГПК, опороченото действие следва да се повтори, като се направи доклад по делото и се дадат съответните указания;

4. За задължението на съда да постави въпроси на страните по посочените от тях факти при нужда от изясняването им и да даде указания по чл. 145, ал. 2 ГПК, да обсъди всички наведени доводи и възражения на страните и да изложи съображенията си по тях в мотивите на решението си;

5. За наличието на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск (досежно правото на преминаване) от лица (ищците), които претендират, че са носители на правото на собственост, но не се позовават на фактическо състояние и зависи ли правния интерес от такъв иск от поведението на ответника, както и налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, ако ищецът разполага с друг иск;

6. При предявен в евентуалност иск, допустимо ли е и съдът дължи ли произнасяне по този иск, ако главния иск не е отхвърлен?

7. Ако ищецът е предявил обективно съединени искове при условията на евентуалност, допустимо ли е по свой почин съдът служебно да извърши кумулативно съединяване на искове, по които не участват едни и същи лица на страната на ищеца и на ответника и които нямат връзка помежду си;

8. Допустимо ли е предявяването на евентуален иск срещу един ответник, при който главния иск е насочен срещу друг ответник; Допустимо ли е разглеждането на евентуален иск, при който главния иск е приет за недопустим и не е разгледан (спрямо доверителката);

9. При предявен в евентуалност иск, допустимо ли е да се разгледа и съдът дължи ли произнасяне по този иск, ако главния иск е уважен (не е отхвърлен), т.е. без да се е сбъднало условието, при което е предявен този иск и то по отношение на други ответници;

10. За задължението на съда да следи за допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения и при нарушаване на чл. 146 ГПК от първоинстанционния съд да повтори опороченото действие, като извърши доклад по делото и укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване.

11. За съдържанието на доклада на съда по чл. 146 ГПК, последиците от недаване на указания за кои факти и обстоятелства страните не сочат доказателства във връзка с чл. 26б, ал. 1 ГПК, както и преклудирана ли е възможността да се сочат нови обстоятелства и се искат нови доказателства, извън хипотезите на чл. 147 и чл. 266, ал. 2 ГПК и следва ли въззивния съд да даде на страната указания съобразно чл. 146, ал. 2 ГПК, когато счита, че определени твърдяни от нея факти не са били доказани в първоинстанционното производство;

12. Дали въззивния съд следи за нарушения на първата инстанция и когато констатира порок при извършването на доклада, длъжен ли е да го отстрани, вкл. като сам изготви доклад по делото;

13. За задължението да се произнася по молба на заинтересованата страна с искане за защита на накърнено или застрашено субективно право; Допустимо ли е съдът да правораздава по своя инициатива, без да е направено изрично възражение от страна на ищеца, че правото на преминаване е погасено или ако същото е направено, но едва с въззивната жалба и след преклузивните срокове за това?

14. За зачитане стабилитета на влезлите в сила решения, по дела, по които са страни: ищците и доверителката-касатор и пределите на тези решения, относно приетото в тях;

15. За обективните предели на силата на пресъдено нещо като правна последица от влязло в сила решение в случаите, когато между едни и същи страни има няколко спора, основани на един и същ правопораждащ фактически състав; респ. длъжен ли е съдът по висящото дело да зачете формираната сила на пресъдено нещо относно елементите от основния фактически състав на правоотношението, когато те са общи правопораждащи факти, относими към възникването и съществуването на спорното право;

16. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни;

17. Допустимо ли е в гражданско съдопроизводство да се преразглеждат пороци на административен акт, които вече са били предмет на обсъждане в съдебно-административно производство по оспорването й; Допустимо ли е съдът да извърши косвен съдебен контрол на административен акт, който е бил оспорен като нищожен и потвърден със съдебно решение, в което вече са били обсъдени пороци, включително тези по издаването му;

18. Относно правомощията на въззивната инстанция за установяване на фактите при липса на съответните доводи в исковата молба и въззивната жалба;

19. Задължен ли е въззивният съд съгласно чл. 271, чл. 272 във вр. с чл. 236 ГПК да обсъди в мотивите на акта си всички доводи и възражения на страната;

20. Задължен ли е въззивният съд да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма;

21. Когато твърдените от страната факти са неконкретни, неясни или си противоречат, следва ли съдът да укаже на заинтересованата страна да ги изясни, конкретизира или да отстрани противоречията в тях;.

22. За задължението на съда да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията им, а също да обсъди възраженията им и доводите за събиране на доказателствата, решени в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС;

23. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички твърдения и възражения на страните по делото от значение за изхода на спора и да изложи в мотивите си изводи по отношение

на тях;

24. За задължението на съда да обсъди направените от страните възражения; както и да обсъди и отговори на всички доводи във въззивната жалба и оплаквания; не е извършил цялостна самостоятелна преценка на фактическите твърдения на страните, доводите и възраженията им, а избирателно е обсъждал представените по делото доказателства; и относно формиране на вътрешното убеждение на съда и приложението по чл. 12, чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК.

25. Как се определя спорното материално право, съответно какъв е предмета на делото и търсената от ищеца защита, длъжен ли е съдът с решението си да отговори на иска и може ли да излиза извън спорния предмет на делото.

26. Следва ли второинстанционният съд с оглед задълженията на съда по чл. 12 ГПК да обсъди аргументите и доводите на ответника и прецени всички доказателства по делото и доводите на страните и по чл. 235, ал. 2 ГПК и да постанови решението си върху приетите от него за установени факти и върху закона, който е от значение за изхода на делото;

27. За задължението на съда да подведе посочените в исковата молба факти и обстоятелства под точната правна квалификация и да разгледа иска така, както е предявен, а не да квалифицира иска предполагайки каква е волята на ищеца, поради което касаторът счита, че съдът е постановил решението си по непредявен иск.

28. За задължението на съда да разгледа иска на предявеното основание;

29. Длъжен ли е съдът служебно да назначи експертиза, когато в предмета на делото са наведени твърдения за факти, установяването на които е свързано със специални знания или пък са представени доказателства, преценката на които изисква специални знания;

30. За задълженията на съда при докладване на въззивната жалба да даде указания на страните, за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК.

Поддържа се и становище за вероятна недопустимост и очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2 и ГПК. Оплакването за недопустимост на въззивното решение в обжалваните му части, се обосновава с твърдението, че както първоинстанционният, така и въззивният съд са се произнесли по непредявен иск, по нередовна искова молба и извън предмета на делото, заявен с исковата молба. Поддържа се, че не е налице и правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск. Твърди, че въззивното решение, в обжалваната му част, е и очевидно неправилно като постановено в противоречие на забраната за непререшаемост на спора, при незачитане силата на пресъдено нещо и в обратния смисъл на разпоредбите на чл. 177 АПК, чл. 298, ал. 1 ГПК и чл. 299, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Излага, че постановеното от въззивния съд е противно на правната и житейска логика и в нарушение на императивните правни норми на чл. 38, вр. чл. 36 ЗОСИ. За очевидно неправилен счита и извода на въззивния съд, че правото на преминаване се погасява при урегулиране на земеделската земя с влизане в сила на регулационния план, тъй като същият задължително трябва да предвижда излаз към улица за всеки УПИ.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, Е. П. Т. и И. А. Т., чрез процесуалния се представител адвокат Б. Х., изразяват становище, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваните му части. Претендират присъждане на направените по делото разноски.

Касационните жалби са редовни и процесуално допустими, тъй като са подадени в срока по чл. 283 ГПК, имат необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадени са от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:

За да приеме, че предявените искове са допустими, въззивният съд е взел предвид, че производството по делото е образувано по искова молба на Е. П. Т. и И. А. Т., уточнявана многократно, срещу А. В. Ц. и М. П. Т., починал на 10.04.2019г. и заменен от наследниците си по закон А. Н. Т., Д. М. Т. и Е. М. Т., с която са предявени при условията на кумулативност искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на реална част, заключена межда точки 1, 2 3 и 4, индивидуализирани с конкретни координати част, и повдигната с жълт и зелен цвят на скицата на л. 482 от първоинстанционното дело с площ от 127.00 кв.м. от имот с идентификатор 10135.2723.783 по КК и КР на [населено място]; за признаване за установено по отношение на ответниците, че реална част, заключена между т. 1, 2, 3 и 4 и повдигната с жълт и зелен цвят на скицата на л. 482 от първоинстанционното дело с площ от 127.00 кв.м. от имот с идентификатор 10135.2723.783 по КК и КР на [населено място] не представлява път/улица за обществено ползване и иск за признаване за установено по отношение на ответниците, че в тяхна полза не съществува право на преминаване през реалната част, заключена между т. 1, 2, 3 и 4 и повдигната с жълт и зелен цвят на скицата на л. 482 от първоинстанционното дело с площ от 127.00 кв.м. от имот с идентификатор 10135.2723.783 по КК и КР на [населено място]. Посочено е, че в исковата молба са изложени твърдения, че ответниците обвиняват ищците пред надлежните органи на властта, че са затворили пътя между т. 1, 2, 3 и 4. А. Ц. твърди, че имотът й граничи с източния край на пътя-т.3 - т. 4 и имотът й има врата към този път, която те (ищците) са затворили, а М. Т. претендира, че са затворили пътя и от западния му край - т. 1 - т. 2 и по този начин възпрепятстват общественото ползване на пътя. Констатирано е, че с молба от 10.04.2017г. ищците са посочили, че ответниците се позовават на заповед № 19/14.01.1982г., с която по административен ред е определено трасе за преминаване поради липса на достъп до вътрешните имоти към онзи момент, въз основа на споразумение между бившите собственици. Посочено е, че в първото по първоинстанционното дело о.с.з. на 26.09.2017г. ищците уточняват, че са предявили отрицателни установителни искове, че реалната част не е път и ответниците нямат сервитутни права. Ответникът М. Т. е заявил, че реалната част се е ползвала за път. А. Ц., поддържала, че не владее процесната реална част, но се позовава на право на преминаване по силата на заповед № 19/14.01.1982г. за площ от 75 кв.м., която заповед и до момента не е изгубила правното си значение като за да се гарантира правото й на преминаване по този път, преминаващ и върху площ от 48 кв.м. през имот № 783, е сключен договор-споразумение от 21.05.2004г. и е заплатена от баща й В. С. Ж. на предходния собственик, праводател на ищците, парична сума за безсрочно преминаване и е подписано от праводателите на страните споразумение от 21.12.2006г., с което купувачът на имот № 3246 (нов № 783) и праводател на ищците се е задължил да осигури пътен достъп до имот № 1745, макар споразуменията не били вписани. Посочено е, че с молба от 09.08.2018г. Е. и И. Т. са заявили, че предявяват само два установителни иска, че са собственици на спорната реална част и че същата не представлява път/улица за обществено ползване. Констатирано е, че с молба от 29.10.2018г. Е. и И. Т. са доплатили указаната им от ВРС държавна такса за третия установителен иск и са заявили, че нито се отказват от него, нито го оттеглят. Посочено е, че в о.с.з. на 20.11.2018г., Е. П. Т. е заявила пред съда, че с ищеца И. Т. са предявили иск, че не съществува учредено или договорено сервитутно право и съдът е докладвал и третия предявен от тях установителен иск, че за ответниците не съществува учредено или договорено право на преминаване през процесната реална част, който е предявен в условията на евентуалност. В о.с.з. на 05.03.2019г. ищците Е. и И. Т. са поискали да бъде допуснато изменение на исковете и в о.с.з. на 18.06.2019г. първоинстанционният съд е допуснал изменение на осн. чл. 214 ГПК, като се считат предявени за още 6 кв.м., означени в зелен цвят върху скицата на л. 482 от делото.

Съобразено е също така, че в о.с.з. проведено на 08.03.2022г. пред въззивния съд Е. и И. Т. са заявили, че предявените от тях искове са тези, които са разгледани от ВРС. Прието е, че искът за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, е допустим по отношение на М. П. Т., съответно срещу наследниците му по закон Е. М. Т., А. Н. Т. и Д. М. Т., като е взето предвид, че същите са оспорили собствеността на Т. с възражението, че спорната реална част винаги е била и е път за обществено ползване.

Посочено е също така, че с определение № 131/03.07.2018 г. по ч. гр. д. № 2101/2018 г. на ВКС, съдът е отменил обжалвания акт за прекратяване на производството по иска за признаване за установено, че процесната реална част не е път/улица, предназначена за обществено ползване и е върнал делото на ВРС за установяване, че спорната реална част, заключена между точки 1, 2, 3 и 4 и повдигната в жълт цвят на приложената на л. 13 скица, с площ от 121 кв.м. от имот с идентификатор 10135.2723.783, в [населено място], м. „Траката“ не представлява път/улица за обществено ползване към настоящия момент.

Прието е, че отрицателният установителен иск за признаване за установено, че по отношение на процесната реална част не е учредено и не съществува право на преминаване е приет за разглеждане в о.с.з. на 20.11.2018г. от първоинстанционния съд в условията на евентуалност, както е било поискано от ищците. Посочено е, че другите два установителни иска са насочени срещу наследниците на М. П. Т. - Е. М. Т., А. Н. Т. и Д. М. Т. в допустимата си част, а евентуалният иск, насочен срещу А. В. Ц. е допустим.

При така изложените от въззивния съд съображения и като бъдат взети предвид данните по делото, по поддържаните основания за допускане на касационното обжалване по въпросите, касаещи допустимостта на предявените искове настоящият състав приема следното:

По въпросите, относими към допустимостта на установителния иск за признаване правото на собственост върху процесната реална част въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС. Както е посочено в мотивите към ТР №8/2012 от 27.11.2013г. по тълк.д.№8/2012г. на ОСГТК на ВКС, в съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, от волята на ищеца зависи да прецени от какъв вид и в какъв обем защита на засегнатото си материално право има нужда при възникналия правен спор. От установителен иск за собственост или друго вещно право ще е налице правен интерес, когато конкретното засягане на правната сфера на ищеца изисква защита чрез установяване на правото със сила на пресъдено нещо. Когато защитаваното с установителния иск право е само застрашено, без да е било нарушено, доколкото не е реализирана опасността да се възпрепятства упражняването му, защитата се ограничава само с неговото потвърждаване (аргумент от чл.124, ал.1 ГПК). Или както последователно приема ВКС в своята практика, във всички случаи на извънсъдебно оспорване на правото на собственост, лицето, което претендира да е негов носител, разполага с възможността да предяви установителен иск. Наличието на правен интерес от предявяването на иска се преценява с оглед изложените от ищеца в исковата молба твърдения, че носител на конкретно субективно материално право, което ответникът извънсъдебно оспорва, отрича или засяга, и формулираното в съответствие с тези твърдения искане до съда за защита на това право (решение №166/16 от 03.01.2017г., гр.д.№209/2016г. на І г.о. на ВКС). Правен интерес от предявяването на установителен иск е налице винаги, когато следва да се внесе яснота, безспорност и определеност в гражданските правоотношения, преди да е проявена по-остра форма на правонарушение (определение №431/04.10.2019г. по ч.гр.д.№2964/2019г. на ІV г.о. на ВКС). С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, като е взел предвид обстоятелството, че правата на ищците се оспорват извънсъдебно с твърдението, че са затворили процесната реална част, за която ответниците твърдят, че представлява път и възпрепятстват по този начин общественото ползване на пътя. При това са съобразени и подробно посочени становищата, поддържани от спорещите страни, вкл. подадения на 16.11.2016г. отговор на исковата молба, в който се поддържа, че процесната реална част представлява именно път. Тези оспорвания са пряко свързани с доводи, касаещи принадлежността на правото на собственост върху спорната реална част.

Изцяло съответства на практиката на ВКС и изводът на съда за допустимостта на иска за установяване, че не съществува учредено или договорено сервитутно право на преминаване. Искове за признаване съществуването на право на преминаване (за признаване за установено, че едно лице притежава право на преминаване през съседен имот), респ. че такова право в полза на ответника не съществува, последователно и непротиворечиво се приемат за допустими и се разглеждат от тричленните състави на ГК на ВКС – така решение №107/16.10.2019г. по гр.д.№3980/2018г. на ІІ г.о. на ВКС; решение №349 от 21.05.2012г. по гр.д.№453/2010г. на І г.о. на ВКС; решение №50115 от 24.11.2022г. по гр.д.№4830/2021г. на І г.о. на ВКС и др. Следва да се отбележи също така, че не съществува пречка иск да бъде предявен при условията на евентуалност при посочване от страна на ищеца, че евентуалният иск следва да бъде разгледан, ако главният иск бъде уважен. В този случай за съда възниква задължението да се произнесе по евентуалния иск, ако уважи главния. Разглеждането на иска за установяване, че в полза на А. В. Ц. не съществува право на преминаване е обусловено от уважаването на установителния иск за признаване правото на собственост върху спорната част доколкото ако устновителният иск за признаване правото на собственост, предявен от Е. П. Т. и И. А. Т. бъде отхвърлен, искът за признаване за установено, че право на преминаване през същата част в полза на А. В. Ц. не съществува би бил недопустим поради липса на правен интерес.

Следва да се отбележи при това, че въззивният съд е проследил последователно развитието на производството и изявленията на предявилите исковете лица, касаещи уточняването на исковите претенции и е съобразил всяка една от тях. Съобразил е обстоятелството, че претенциите са надлежно уточнени по начин да могат да бъдат разгледани от съда и при осигуряване правото на ответниците по тях да изразят становище и да организират защитата си.

По тези съображения следва да се приеме, че не е налице поддържаното и от двете групи касатори основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с цел проверка на неговата допустимост по поставените в изложенията правни въпроси, касаещи допустимостта на иска за признаване правото на собственост върху процесната реална част, както и на иска с предмет установяване несъществуването на правото на преминаване.

По въпроса за допустимостта на иска за признаване за установено, че реална част от имота с площ от 127 кв.м., отразена с жълт и зелен цвят на скица, представляваща неразделна част от решението, която е част от имот с идентификатор 10135.2723.783 по КККР на [населено място], не е път/улица, предназначена за обществено ползване, въззивният съд е съобразил обстоятелството, че първоначално с определение от 21.11.2017г. първоинстанционният съд е прекратил производството по делото в тази част и това определение е потвърдено от въззивния съд, но с определение №131 от 03.07.2018г., постановено по ч.гр.д.№2101/2018г. на ІІ г.о. на ВКС въззивното определение и потвърденото с него определение от съдебно заседание на 21.11.2017г. по гр.д. № 10733/2016г. на Варненския районен съд, с което производството по делото е прекратено, е отменено в частта по иска за установяване, че реална част, заключена между точки 1,2,3,4 и повдигната с жълт цвят на приложената на л. 13 от делото скица, с площ от 121 кв.м. от имот с идентификатор 10135.2723.783, находящ се в [населено място], м.”Траката”, не представлява път (улица) за обществено ползване. С това определение, постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, е разрешен въпросът за допустимостта на иск за установяване, дали част от поземлен имот представлява път/улица за обществено ползване, като е прието, че за разрешаването на възникнал спор дали част от поземлен имот представлява път (или улица) е необходимо да се установи и проследи нейният правен режим според предвиждането на съответните планове за конкретната територия. А това означава да се установят правоотношенията (вкл. правата и задълженията), които създава това правно урегулиране на територията. Изложени са съображения, че поради това не може да се приеме, че искът за установяване дали част от поземлен имот има статут на път или улица, е иск за установяване на факт и като такъв е недопустим.

С решението на първоинстанционния съд обаче по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено в отношенията между страните, че реална част с площ от 127 кв.м., отразена с жълт и зелен цвят на скица, намираща се на лист 482 от делото и представляваща неразделна част от решението, която е част от имот с идентификатор 10135.2723.783 по плана на [населено място], местност „Ваялар“, във времето от 28.07.1989г. до 07.09.2016г. не е била път/улица, предназначена за обществено ползване. В тази част решението на първоинстанционния съд е обезсилено с обжалваното решение (като в тази част въззивното решение не е обжалвано), като освен това въззивният съд е потвърдил решение №3324/18.07.2019г. по гр.д.№10733/2016г. на 31 състав на Варненския районен съд в частта, с която е признато за установено в отношенията между страните, че реална част с площ от 127 кв.м., отразена с жълт и зелен цвят на скица, намираща се на лист 482 от делото и представляваща неразделна част от решението, която е част от имот с идентификатор 10135.2723.783 по плана на [населено място], местност „Ваялар“, не е път/улица, предназначена за обществено ползване. В тази част, с оглед поставения от касаторите А. Н. Т., Д. М. Т. и Е. М. Т. седми въпрос обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване с цел извършване на преценка за неговата допустимост в обжалваната част.

По останалите въпроси, поставени от касаторите А. Н. Т., Д. М. Т. и Е. М. Т. касационно обжалване и по двата, предявени срещу тях иска не следва да се допуска, тъй като касаят съображенията на въззивния съд по същество при произнасянето му по иска с предмет установяване, че процесната реална част не е път/улица, предназначена за обществено ползване. По доводите в касационната жалба, касаещи произнасянето по този иск, настоящият състав ще се произнесе, ако приеме, че в тази част въззивното решение е допустимо.

По искането на касатора А. В. Ц. за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която след отмяна на решението на първоинстанционния съд е уважен предявеният срещу нея по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК иск като е признато за установено, че в нейна полза не съществува право на преминаване през процесната реална част:

От фактическа страна въззивният съд е приел, че с н.а. № 82, т.5, дело № 1628/1969г. Т. С. Ж. е признат за собственик по давност на празно място в м. „Ваялар“, в землището на [населено място], от 1000 кв.м., при граници: С. Д., И. Хр.Д., Д. С. Д., след което с договор за дарение, обективиран в н.а. № 89, т. 12, дело № 3977/1988г., Т. С. Ж. и Ж. А. Ж. са дарили на децата си С. Т. С. и А. Т. К. придобития по давност по време на брака им имот: лозе с площ от 1000 кв.м. в м. „Траката“, във варненското землище, в зона за здравни и курортни нужди, при граници: С. Д., И. Хр.Д., Д. С. Д..

Взето е предвид, че със съдебно решение от 15.02.1989г. по гр.д. № 3048/1988г. на ВРС е допусната, а с решение от 19.09.1989г. по същото дело е извършена делба на недвижим имот, находящ се в [населено място], м. „Траката“ с площ от 1196 кв.м., при граници: път, М. И., Д. Х. Е. Славинска, В. Ж. между съсобствениците С. Т. С. и А. Т. К. и е отхвърлен иска за делба с държавата, като в дял и собственост на С. Т. Ж. е поставено лозе от 600 кв.м., заедно с построената в него стопанска постройка, при граници: път, М. И., дял втори (А. К.), В. Ж., заедно с подобренията. Съобразено е, че на окомерна скица към гр.д. № 3048/88г. на ВРС са посочени нагледно дял първи и дял втори, обособени за двамата съделители. Прието е, че имотът, който е поставен в дял и собственост на С. Т. С., е с предвиден достъп до път, посредством достъп с ширина от 3 м. и дължина 20.00 м., през имота на М. И.. Посочено е, че с договор за покупко-продажба, обективиран в н.а. № 107, т. 9, рег. № 12911, д. № 1570/2006г. на нотариус Д.С., С. Т. С. е продал на К. Б. Й. място с площ от 600.00 кв.м., заедно с подобренията и насажденията, съставляващо ПИ № 3246, в кв. 98 по плана на „Траката“, [населено място], при граници: ПИ № 1725, ПИ № 1726, ПИ № 1745, ПИ № 3245 и ПИ № 3341, след което с договор за покупко-продажба, обективиран в н.а. № 73, т. 1, рег. № 1130, д. № 71/2007г. на нотариус Ю.К.-К., К. Б. Й. и съпругата му Д. В. Й. са продали на Е. П. Т. място в [населено място], м. „Траката“, представляващо ПИ № 3246, целия с площ от 600 кв.м., при граници: ПИ №№ 1725, 1726, 1745, 3245 и 3341.

Взето е предвид, че с н.а. № 89, т. 12, д. № 2031/1987г. И. Х. Д. е прехвърлил на М. П. Т. собствения си недвижим имот, а именно: лозе, в м. „Горна и долна Трака“, в землището на [населено място], в зона за здравни и курортни нужди с площ от 800.00 кв.м. при граници: лозарски път, П. У., Т. Ж., получавайки в замяна друг имот в [населено място], Варненски окръг. Съобразено е, че с договор за доброволна делба, вписан с акт № 268, т. 11, от 10.09.2001г. съделителите Х. И. Х., С. и А. К. и М. П. Т. са прекратили съсобствеността помежду си по отношение на имот № 1724, кв. 98 по плана на [населено място], с площ по скица от 2000 кв.м. при граници: имоти с №№ 1747, 3245 и 3246, а по действащ РП-парцел XVI-1724, като последният от тях - М. П. Т. е получил в дял и собственост лозе-овощна градина, представляващо част от имот с № 1724, кв. 98 по плана на [населено място], съставляващ дял Първи, с площ от 800.00 кв.м., при граници на дела: от две страни полски път, имот пл. № 3246 и дял Втори. Взето е предвид също така, че съгласно констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот № 4, т. 4, рег. № 5741, д. № 454/2013г. на нотариус Ж.Тикова М. П. Т. и А. Н. Т. са признати за собственици на двуетажна сграда, построена върху ПИ с идентификатор № 10135.2723.597 по КК и КР на [населено място], одобрена със Заповед № РД-18- 92/14.10.2008г. на ИД на АГКК, находящ се в [населено място], м. „Траката“., М.“Ваялар“ с площ от 800 кв.м. по документ за собственост и 777 кв.м. по КК, при граници: ПИ с идентификатори: 10135.2723.974, 10135.2723.783 и 10135.2723.9534.

Посочено е, че с н.а. № 96, т. 47, д. № 12502/1996г. родителите на А. В. Ц. Д. Ж. и В. Ж. С. й даряват 600/1100 кв.м. ид.ч. от празно дворно място, в м. „Ваялар“, Варненско землище, зона за земеделско ползване, представляващо имот пл. № 1745 по плана на града, при граници: имоти пл. № 1744, 1748, 1747, 1746, 1726 и 1727; че с н.а. № 198, т. 67, д. № 18435/1997г. В. Ж. С. и Т. В. М. са дарили на А. В. Ц. общо 2/6 ид.ч. от 500 кв.м. ид.ч. от празно дворно място, цялото от 1100.00 кв.м., в м. „Ваялар“-Варненско землище, представляващо имот № 1745 по плана на местността, при граници на целия имот: имоти пл. № 1744, 1748, 1747, 1746, 1726 и 1727; че с н.а. № 92, т. 2, рег. № 3213, д. 245/2004г. на нотариус В.Д., В. Ж. С. е прехвърлил на А. В. Ц. срещу задължение за издръжка и гледане 250 кв.м. ид.ч. от празно дворно място, цялото от 1100.00 кв.м., в м. „Ваялар“- Варненско землище, представляващо имот № 1745, кв. 98 по плана на местността, при граници на целия имот: имоти пл. № 1744, 1748, 1747, 1746, 1726 и 1727.

Посочено е, че съгласно заповед № 19/14.01.1982г. на ОБнС-Варна, издадена на основание чл. 36, ал. 3 ЗОСИ, е определено право на преминаване чрез откриване на път с ширина 3.00 м. на Т. С. Ж. и В. Ж. С. в м. „Ваялар“, започващ от съществуващия чер лозарски път надясно през имота на наследниците на И. Х. Д. по границата със П. У. с дължина 25 м., като ширината на пътя се мери от петата на синора, както и че от лявата страна в началото на пътя крайната точка е отрязаното дърво, а след това пътят влиза в имота на Т. С. Ж., през който преминава със същата ширина – 3 м. и (достига) до имота на другия молител В. Ж. С., между които има споразумение. Съобразено е, че Т. С. Ж. и В. Ж. С. са се задължили да платят обезщетение на собственика на служещата земя в размер на 69.25 лв. или по 34.67 лв. на молител. Посочено е, че с договор-споразумение от 21.05.2004г. с нотариална заверка на подписите на страните рег. № 5442/25.05.2004г. на нотариус Р.К., В. Ж. С. и Т. С. Ж. са потвърдили, че през 1982г. са се споразумели В. Ж. С. да заплати на наследниците на И. Х. Д. обезщетение от 54.25 лв., както и че допълнително за да се съгласи да отстъпи от мястото си за път, В. Ж. С. заплатил на И. Х. Д. сумата от 210.00 лв. през 1982г., а в замяна на това Т. С. Ж. отстъпва 48 кв.м. (16 х 3) от мястото си за път на В. Ж. С. завинаги. През 1982г. е прокаран пътя, който съществува и до сега и се ползва от собствениците. Съобразено е, че в това споразумение е посочено, че е в потвърждение на направеното на 14.01.1982г. устно споразумение при издаване на заповедта № 19/14.01.1982г. на ОбНС. Прието е, че в декларация-потвърждение с нотариална заверка на подписите на И. Х. Д., Т. С. Ж. и В. Ж. С. рег. № 8278/12.10.2005г. на нотариус П.П., И. Х. Д. е декларирал, че на 14.01.1982г. по силата на заповед № 19/14.01.1982г. на ОбНС-Варна се е съгласил и отстъпил и продал част от земята си в размер на 75 кв.м. (25 х 3) за път, стигащ до имота на Т. С. Ж., бивш собственик на имот № 1746 - другият молител за път; че същия ден е получил 210 лв. на ръка и след няколко дни запис за 4.50 лв. - сумата определена от комисията за земята по съставената заповед като парите получил от В. Ж. С.; че в замяна на това с другия молител за път Т. С. Ж. имали споразумение, че Т. Ж. С. му отстъпва от имота си 48 кв.м. (16 х 3) за да може пътят да продължи в същата посока до имота на В. Ж. С. - парцел 1745, за да ползват и двамата. Съобразено е, че като молител и свидетел се е подписал и Т. С. Ж.. Прието е за установено също така, че в споразумение с нотариална заверка на подписите рег. № 11907/21.12.2006г. на нотариус Д.С., С. Т. С. и К. Б. С. са се споразумели, че след покупката на ПИ № 3246, кв. 98 по плана на в.з. „Траката“, [населено място], купувачът се задължава да осигури път до ПИ 1745.

Взето е предвид, че с решение № 620/22.02.2016г. по гр.д. № 2189/2015г. на ВРС е отхвърлена жалбата на И. А. Т. и Е. П. Т., с искане за прогласяване на заповед № 19/14.01.1982г. на председателя на ИК на ОНС-Варна, изд. на осн. чл. 36, ал. 3 ЗОСИ за нищожна, по посочените за това от Т. основания, изброени в обстоятелствената част на решението в пет пункта.

Взето е предвид също така, че със заповед № Г-788/15.06.2004г. на кмета на Район „Приморски“ е одобрен ПУП- ПРЗ на УПИ ХІV-1745 и ХХІІ-1745, кв. 98 по плана на м. „Траката“-Варна, както е посочено на ситуацията, като с определение № 4264/30.12.2015г. по адм.д. № 2529/2015г. на Адм.С-Варна е оставена без разглеждане молбата на Е. П. Т. и И. А. Т., с искане за обявяване на нищожността й. Съобразено е, че това определение е оставено в сила с определение № 5063/27.04.2016г. по адм.д. № 3612/2016г. на ВАС, а с решение № 14055/20.02.2016г. по адм.д. № 11935/2016г. на 5-членен състав на ВАС е отхвърлено искането на Е. и И. Т. за отмяна на влязлото в сила определение на ВАС № 5063/27.04.2016г. по адм.д. № 3612/2016г., с което е потвърдено определение на Адм.С-Варна, с което е оставена без разглеждане жалбата на Т. срещу заповед № Г- 788/15.05.2004г. на Кмета на Район „Приморски“.

Съобразено е, че с влязло в сила на 26.08.2016г. решение № 799/15.06.2016 г. по гр.д. № 754/2015г. на ВРС е прието за установено по отношение на [община], че Е. и И. Т. са собственици на реална част (защрихована в червен цвят) върху приетата на л. 71 по делото, представена на л. 12 от първоинстанционното дело, скица на имот с идентификатор 10135.2723.9534 по КККР на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-92/14.10.2008г. на ИД на АГКК, с площ от 16 кв.м., при граници на реалната час: на запад [улица].9534, от север-имот с идентификатор 10135.2723.596, от изток- собствения на ищците имот с идентификатор 10135.2723.783 и от юг-имот с идентификатор 10135.2723.597 и [улица].

Взето е предвид, че с влязло в сила на 03.12.2014г. решение № 14507/03.12.2014г. по адм.д. № 2173/2014г. на ВАС е отменено по жалба от Е. и И. Т. решение № 3104/09.12.2013г. по адм.д. № 4675/2012г. на АдмС-Варна и е отменено като незаконосъобразно решение № 551-6, взето с протокол № 10/26,27.07.2012г. на ОС-Варна, на осн. чл. 21, а. 1, т. 11 ЗМСМА и чл. 129, ал. 1, вр. чл. 16, ал. 7 ЗУТ, за одобряване на ПУП-ПУР на улици и ПИ за обекти публична собственост, в частта относно предвидената през имот с идентификатор 10135.2723.783 по КК и КР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-92/14.10.2008г. на ИД на АГКК улица-тупик с посочени отправни точки и е върната преписката на административния орган за ново произнасяне. Посочено е, че данни за повторно произнасяне по делото няма.

Взето е предвид също така, че с решение № 11774/03.11.2016г. по адм.д. № 8079/2016г. на 5-чл. състав на ВАС е отхвърлена молбата на И. А. Т. и Е. П. Т. за отмяна на влязлото в сила определение № 13158/07.12.2015г. на ВАС по адм.д. № 12792/2015г., с което е оставено в сила определение № 3318/07.10.2015г. по адм.д. № 2445/2015г. на АдмС-Варна, с което е оставена без разглеждане жалбата им срещу заповед № 18-5714/23.07.2015г. на началника на СГКК-Варна поради липса на правен интерес, тъй като с тази заповед е одобрено изменение на КК на имот, съседен на собствения на жалбоподателите.

Съобразено е, че с решение № 3157/31.07.2017г. по гр.д. № 7360/2015г. на ВРС е отхвърлен иска на Е. П. Т. и И. А. Т. срещу М. П. Т. и А. Н. Т., с правна квалификация чл. 108 ЗС, за осъждане на ответниците да предадат на ищците владението на реална част с площ от 6 кв.м., обозначена на приложената скица със зелен цвят от имот с идентификатор 10135.2723.597, при съседи имоти с идентификатори 10135.27213.974, 10135.2723.783 и 10135.2723.9534, но с решение № 257/16.02.2018г. по гр.д. № 2271/2017г. на ВОС-ГО е отменено решението на ВРС и постановено друго, с което исковата претенция е уважена като въззивното решение е влязло в сила на 06.12.2018г.

Посочено е, че в първоинстанционното производство са събрани гласни доказателства на две групи свидетели за обстоятелството кои лица и през какъв период от време са преминавали през спорната реална част, как се е извършвало преминаването, до къде се достига по нея, от кого и кога е извършено преграждане (затваряне).

Посочено е, че пред първата инстанция са изслушани заключения по допуснатата СТЕ и по допълнителната такава, като вещото лице е поддържало, че площта, заключена между т.1, 2, 3 и 4 е 127 кв.м., от които 43 кв.м. попадат в имот с пл. № 1746 по плана на м. „Ваялар“ от 1987г. Щрихованата част на фигура № 1 по точки 1, 2, 3 и 4 според експертизата попада в имот с пл. № 3246, получен от делбата на имот № 1746, а на фигура 3 е очертана частта, заключена между точки А, B, C, D с площ от 80 кв.м. Посочено е също така, че според експертизата по разписните листи към плана от 1969г. собственици на имот № 918 са Д. Х. И. и И. Х. Д., имот 918 е записан на С. Д. Е., а имот 917 - на д-р Сливненски, както и че имот с пл. № 917 е разделен на 4 части, като разположените на север са с пл. номера 1169, 1170 и 1171 и имот 1169 е записан на Т. С. Ж., а имот пл. № 1170 - на В. Ж. С.. Взето е предвид, че според заключението съгласно заповед № 19/14.01.1982г. на зам.председателя на ОНС, право на преминаване се учредява на Т. С. Ж. и В. Ж. С., собственици по разписния лист по плана от 1969г. на имоти пл. номера, съответно 1169 и 1170, като правото на преминаване е с ширина 3 м. и преминава през имота на наследниците на Х. Д., които според разписните списъци са Д. Х. и И. Х. Д., собственици на имот с пл. № 918. Посочено е, че според вещото лице зоната на това право на преминаване е с граници, съвпадащи с границата на имота на П. У., за който вещото лице предполага, че е № 919, но като собственик на този имот в разписните списъци е посочено лицето С. Е. Д., както и че в разписните списъци към плана от 1987г. е вписано право на преминаване за собствениците на имот пл. № 1745 - В. Ж. С. за сметка на имот № 1746, съгласно цитираната заповед. Съобразено е, че експертизата съдържа констатация, че съгласно ПУП-ПУР за СО „Траката“, приет с решение № 551-6/26,27.07.2012г. на ОС-Варна, процесната част е предвидена за тупик, публична собственост, между осови точки 192, 965 и 966 с цел осигуряване достъп до имот 601, в кв. 98, но липсват данни за прилагане на плана, което според вещото лице показва, че собствеността за процесната част не е публична, както и че видът на процесната част е частна, според кадастралните планове, кадастралната карта и заповедта за отстъпване на право на преминаване. Посочено е също така, че в изпълнение на поставената задача по допълнителната СТЕ, вещото лице е изготвило комбинирана скица № 2, находяща се на л. 491 от първоинстанционното дело, както и че вещото лице е изследвало дали процесната реална част, заключена между точки 1, 2, 3 и 4 на скица 15-182910-05.05.2015г. е част от имот с идентификатор 10135.2723.783, като се вземат предвид решение № 799/15.06.2016г. по гр.д. № 754/2016г. на ВОС и решение № 257/16.02.2018г. по гр.д. № 2271/2017г. на ВОС. Взето е предвид, че според отговора на вещото лице част от територията, заключена между точки 5, 6, 7, 3, 4 и 9 с площ от 92 кв.м. попада в имот с идентификатор 10135.2723.783 по КК, а останалата част, заключена между точки 1, 2, 6 и 5 с площ от 22 кв.м. попада в ПИ с идентификатор 10135.2723.9534 по КК и именно тази площ, посочена като 16.00 кв.м., е площта, призната за собствена на Е. и И. Т. по гр.д. № 799/15.06.2016г. по гр.д. № 754/2016г. на ВОС. В тази връзка е отбелязано, че решение № 257/16.02.2018г. по гр.д. № 2271/2017г. на ВОС касае спор между собствениците на имот 3341 и 3246, във връзка с местоположението на северната граница на имот 3341 и територията на учреденото право на преминаване, като е взето предвид, че вещото лице обяснява причините за несъответствието в квадратурата за площта на частта от 16 кв.м., измерена от него на 22 кв.м. с определянето на местоположението на т. 2. Посочено е, че измереното от вещото лице е 4.5 м., докато по заповед № 19/14.01.1982г. е 3 м. и при изчисление на площта при ширина 3 м., то площта е 17.00 кв.м., което незначително се различава от посочените 16 кв.м. и е в рамките на точността. Взето е предвид, че вещото лице е обяснило, че не е в състояние да определи северната граница на трасето на правото на ползване, защото е невъзможно да бъде определено местоположението на петата на синора, който служи в заповед № 19/14.01.1982г. за отправна точка, доколкото петата на синора не е означена условно на плана. Поради това според вещото лице не може да бъде определена къде преминава северната граница и ако е вярна южната, то на 3 м. преминава северната. Съобразено е също така, че според вещото лице съществуващият на място проход съответства на параметрите по заповедта и само в началото е малко разширен, доколкото между т. 1 и т. 2 измереното от вещото лице разстояние е 4.57 м. Взето е предвид, че според констатациите на вещото лице на мястото на синора съществува подпорна стена, но не може да бъде определено местоположението на петата. Съобразено е също така, че частта от имот с идентификатор 10135.2723.598, заключена между северната граница по одобрената КК и северната граница на имот с пл. № 3341 по плана на Ваялар от 1987г. вещото лице изчислява, че е с площ от 8 кв.м., докато видно от решение № 257/16.02.2018г. по гр.д. № 2271/2017г. на ВОС, същата е 6 кв.м.

При така установената фактическа обстановка, съдът е приел от правна страна, че искът за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е основателен.

Изложени са съображения, че ищците Е. П. Т. и И. А. Т. се легитимират като собственици на ПИ № 3246 по плана на м. „Траката“ с площ от 600.00 кв.м. при граници: път, ПИ № № 1725, 1726, 1745, 3245 и 3341, съгласно договор за покупко-продажба, обективиран в н.а. № 73, т. 1, рег. № 1130, д. № 71/2007г. на нотариус Ю.К.- К..

Съобразено е, че според скица № 15182910-05.05.2015г., издадена за имот с идентификатор 10135.2723.783 по КК и КР на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-92/14.10.2008г. на ИД на АГКК, имотът има осъществен достъп до път, посредством проход, като същият, ведно с част от самия имот с ширина 3 м., считано от северната граница, формира спорната реална част, заключена между точки 1-2-63-4-5-1, както и че няма спор, че ПИ № 3246 по плана на м. „Траката“ и ПИ с идентификатор 10135.2723.783 по КК са идентични.

Прието е, че праводателят на Т. е закупил имота от С. Т. С., а последният по силата на съдебна делба по гр.д. № 3048/88г. на ВРС, като полученият в дял и собственост имот с площ от 600 кв.м., находящ се в м. „Траката“, е при граници: път, М. И., дял втори (А. К.) и В. Ж., като според приложената скица, имотът има същата конфигурация. Съобразено е при това, че вещото лице по допуснатата по първоинстанционното дело СТЕ е заявило, че спорната площ, заключена между т. 1-2-3-4-1 попада в имот с пл. № 3246, получен по делбата на имот 1746, т.е. собствения на ищците.

По предявения срещу А. В. Ц. иск за признаване за установено, че в нейна полза не съществува право на преминаване през реалната част с площ от 127 кв.м., отразена с жълт и зелен цвят на скица, намираща се на лист 482 от делото, въззивният съд е съобразил, че А. В. Ц. се позовава на издадената заповед № 19/14.01.1982г. на зам.председателя на ОНС-Варна, с която според нея в полза на праводателя й В. Ж. С. и съседа и праводател на ищците Т. - Т. С. Ж. е било учредено право на преминаване за достъп до имотите им. Прието е обаче, че със заповед №19/14.01.1982г. такова право на преминаване не е било учредено.

Съобразено е, че според вещото лице, по плана на м. Ваялар от 1969г., това са съответно имоти 1170 и 1169, като правото на преминаване е с ширина 3 м. и преминава през имота на наследниците на Х. Д. - Д. Х. и И. Х., собственици на имот 918; че в разписния списък към плана от 1987г. е вписано право на преминаване в полза на собствениците на имот 1745 - В. Ж. С., за сметка на имот 1746, част от който е имотът на Т. С. Ж. - праводател на ищците Т.. Посочено е, че според свидетелските показания от 16.10.2018г. и 22.01.2019г., от 2015г. А. Ц. и съпругът й А. Ц. не преминават през имота на Т., за да достигнат до своя имот. Подходът е преграден и затворен с метална врата и заключен със синджир и катинар от Т. и Ц. нямат ключ.

Посочено е, че действително в обстоятелствената част на заповед № 19/14.01.1982г., се говори за право на преминаване чрез откриване на път и този път е описан по местонахождение. Прието е, че след като заповедта е издадена на основание чл. 36, ал. 3 ЗОС се отнася за учредяване на право на преминаване за осигуряване на изход на собственика на селскостопанска земя до обществен път, през съседни земи, а не за прокарване на път, като със заповедта се предоставя право на преминаване на Т. С. Ж. и В. Ж. С. през имот през имота на наследниците на И. Х. Д., т.е. имот пл. № 1724 (пл. № 3341). Посочено е, че в заповедта е описано, че правото на преминаване е с ширина 3 м. от петата на синора по границата с П. У., като започва от чер лозарски път, в лявата страна - от ствола на отрязаното дърво и е с дължина 25 м., а по-нататък в заповедта е споменато, че след това пътят влиза в имота на Т. С. Ж., през който преминава със същата ширина – 3 м. и върви до имота на В. Ж. С., между които има споразумение. Съобразено е, че дължимо обезщетение е предвидено само в полза на наследниците на И. Х. Д. (на Х. Д.) за земята от 25 м. х 3 м. х 0.06 = 4.50 лв., за 13 бр. бетонни кола, за 12.5 кг. бодлива тел, за труд за монтиране на оградата и превоз на материали - общо 69.25 лв. или по 34.67 лв. за всеки един от двамата молители, като обезщетение за учредено по този ред право на преминаване в полза на В. Ж. С. през имота на Т. С. Ж. няма, но заповедта препраща към постигнато споразумение между Т. С. Ж. и В. Ж. С.. Посочено е, че такова споразумение не се представя, а с договор-споразумение, подписано от В. С. и Т. Ж. с нотариална заверка на подписите рег. № 5442/21.05.2004г. на нотариус Р.К., се твърди, че е в потвърждение на устното им споразумение, което направили при издаване на заповедта № 19/14.01.1982г. на ОбНС-Варна. Изложени са съображения, че няма как да е бил сезиран административният орган с устна молба, нито при издаване на заповедта да е постигнато устно споразумение, без да е било взето предвид при работата на комисията по чл. 36, ал. 2 ЗОСИ, сформирана на 08.01.1982г. Посочено е, че няма доказателства за плащане на определеното от ОбНС-Варна обезщетение от 69.25 лв., а заповед № 19/14.01.1982г. предвижда ползването на пътя да стане след изплащане на предвиденото от комисията обезщетение на засегнатата страна от ползвателите му, дори и да се вземе предвид изявлението на И. Х. Д. в декларация-потвърждение, подписана от И. Д., В. С. и Т. Ж., с нотариална заверка рег. № 8278/12.10.2005г. на нотариус П., че на 14.01.1982г. В. Ж. С. му е платил обезщетение от 4.50 лв. Посочено е още, че той е платил и сумата от 210 лв., но за нея в договор-споразумение обаче е посочено, че е допълнителна, извън дължимото обезщетение, изчислено от В. С. и Т. Ж. в споразумението им от 14.01.1982г. в размер на 54.25 лв., за да се съгласи И. Х. Д. да отстъпи от мястото си за път, дължима от В. Ж. С..

Изложени са също така съображения, че към 14.01.1982г. са действали ЗТСУ и ППЗТСУ, а с разпоредбите на чл. 183 ЗТСУ и чл. 208, ал. 4 ППЗТСУ е предвидено учредяване на право на преминаване по административен ред, което става със заповед на кмета на общината, за разлика от нормата на чл. 192 ЗУТ. Прието е, че доколкото А. Ц. се е позовала единствено на учреденото в полза на праводателя й право на преминаване, по силата на издадената заповед № 19 от 14.01.1982г., направените по-късно изявления с нотариална заверка на подписите на страните са без правно значение за изхода на спора. Посочено е, че при наличието на съгласие, страните и към 1982г. биха могли да си учредят и безсрочно право на преминаване, но с нотариален акт, при спазване изискванията на чл. 18 ЗЗД и вписване в Службата по вписванията, съгласно чл. 112, б. „а“ ЗС, каквито данни по делото няма, включително няма и вписване на споразумението от 21.05.2004г. и 21.12.2006г.

Констатирано е, че при запитване от страна на А. В. Ц. до [община], с искане да се снабди с копие от графичната част към заповед № 19/14.01.1982г. е получила отговор, че не се съхраняват преписки по издадените заповеди за право на преминаване, предоставяйки й извадка от КП на м. „Ваялар“ от 1969г., в която няма отразяване за твърдяното право на преминаване, нито на път. Посочено е, че няма данни спорното право на преминаване, за което се възразява, че е учредено на основание чл. 36, ал. 1 ЗОСИ, да е прекратено на основание чл. 38 ЗОСИ, по реда на чл. 36 ЗОСИ - със заповед на кмета.

Прието е, че правото на преминаване се погасява при урегулиране на земеделската земя, с влизане в сила на регулационен план, т.к. същият задължително трябва да предвижда излаз към улица за всеки УПИ. Посочено е, че съгласно влязлото в сила на 03.12.2014г. решение № 14507/03.12.2014г. по адм.д. № 2173/2014г. на ВАС, по жалбата на Е. и И. Т., е отменено като незаконосъобразно решение № 551-6, взето с протокол № 10/26,27.07.2012г. на ОС-Варна, на основание чл. 21, а. 1, т. 11 ЗМСМА и чл. 129, ал. 1, вр. чл. 16, ал. 7 ЗУТ, за одобряване на ПУП-ПУР на улици и ПИ за обекти публична собственост, в частта относно предвидената през имот с идентификатор 10135.2723.783 по КК и КР на [населено място], улица-тупик с посочени отправни точки и е върната преписката на административния орган за ново произнасяне, за каквото данни по делото няма. Съобразено е обаче, че заповед № Г-788/15.06.2004г., с която е одобрен ПУП-ПРЗ за УПИ ХІV-1745 и ХІІ-1745 в кв. 98 по плана на „Траката“ е действаща, въпреки предприетото оспорване от страна на Е. и И. Т., като видно от влязлото в сила и вече посочено решение на ВАС, е отменен ПУП-ПУР по взетото решение №551-6/10/26,27.07.2012г. на ОС-Варна относно предвидената да преминава през ПИ 10135.2723.783 улица-тупик, който обслужва достъпа на ПИ 601, от който са обособени УПИ ХІV-1745 и ХІІ-1745, който следва да бъде осигурен по друг начин.

По така изложените мотиви, предявеният отрицателен установителен иск е уважен като основателен.

За да достигне до този извод въззивният съд е съобразил представените по делото доказателства, обсъдил ги е и ги е анализирал, като е достигнал до съответните изводи за правните последици от фактите и обстоятелствата, чието осъществяване е установено от доказателствата. Поради това настоящият състав приема, че не е налице поддържаното от касатора А. В. Ц. основание за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси, касаещи задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, да обсъди доводите и възраженията на страните и да изложи съответните съображения по тях.

Във връзка с произнасянето на въззивния съд по съществото на спора по предявения срещу А. Ц. иск за признаване за установено, че не съществува право на преминаване през процесната реална част в нейна полза, следва да се отбележи, че въззивният съд е изложил няколко групи съображения.

Първата група съображения е относима към извода на въззивния съд, че със заповед №19/14.01.1982г. не е било учредено право на преминаване в полза на праводателя на А. Ц.. Преценявайки така изложените съображения настоящият състав приема, че е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставения от касатора 17 правен въпрос във втората му част, а именно допустимо ли е съдът да извърши косвен съдебен контрол на административен акт, който е бил оспорен като нищожен и потвърден със съдебно решение, в което вече са били обсъдени пороци, вкл. тези по издаването му, тъй като при обосноваването на този извод въззивният съд не е изложил съображения досежно правното значение на обстоятелството, че с влязлото в сила решение №620/22.02.2016г. по гр.д.№2189/2015г. на Варненския районен съд е отхвърлена жалбата на И. А. Т. и Е. П. Т. с искане за прогласяване на заповед №19/14.01.1982г. на председателя на ИК на ОНС-Варна, издадена на основание чл. 36, ал. 2 ЗОСИ, за нищожна, макар да е посочил това решение при установяване на фактическата обстановка по делото. Касационното обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Следва да бъде взето предвид, че при излагане на фактическата обстановка по делото въззивният съд е обсъдил подробно събраните по делото доказателства, но при формирането на правните си изводи не е съобразил значението и правните последици на част от тези доказателства, вкл. на вече посоченото по-горе влязло в сила решение №620/22.02.2016г. по гр.д.№2189/2015г. на Варненския районен съд. Доколкото обаче необходимостта от обсъждане на това решение според настоящия състав е пряко свързана с изводите за валидността на вече посочената заповед №19/14.01.1982г., допускане на касационното обжалване по поставените от касатора А. В. Ц. въпроси, касаещи обсъждането и преценката на доказателствата, както и за зачитане стабилитета на влезлите в сила решения по дела, по които са страни участващите в настоящето производство лица, по доводи, свързани с това решение, не следва да се допуска.

Не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставения от А. Ц. въпрос 13 (допустимо ли е съдът да правораздава по своя инициатива, без да е направено възражение от страна на ищеца, че правото на преминаване е погасено или ако същото е направено, но едва с въззивната жалба и след преклузивните срокове за това), както и по въпрос 18 (относно правомощията на въззивната инстанция за установяване на фактите при липса на съответните доводи в исковата молба и във въззивната жалба).

Касаторът А. Ц. поддържа, че ищците са твърдяли, че в полза на ответниците не съществува право на преминаване, тъй като в тяхна полза никога не е било учредявано или договаряно сервитутно право като ограничено ползване на процесната реална част. Според нея едва в писмен отговор срещу подадената от нея въззивна жалба ищците са въвели възражение, че правото на преминаване, учредено със заповед №19 от 14.01.1982г., е погасено, но въпреки това въззивният съд е разгледал именно това възражение и е приел, че правото на преминаване е погасено поради наличието на друг достъп до нейния имот.

Така изложените доводи не съответстват на данните по делото – още с подадения на 21.11.2016г. отговор на исковата молба, позовавайки се на учредено в полза на нейните праводатели право на преминаване по реда на чл. 36 ЗОСИ със заповед №19/14.01.1982г., А. Ц. е въвела и довод, че правото на преминаване не е прекратено независимо от промяната на предназначението на територията от земеделска в урбанизирана, позовавайки се на решение №1004/15.03.2016г. по гр.д.№7888/2015г. на Варненския районен съд и поддържайки, че уличната регулация, осигуряваща достъп до ПИ 10135.2723.1149 и 10135.2723.1150 е отпаднала, докато необходимостта от осигуряване на достъп до тези имоти съществува. Така обстоятелството дали до имотите, попадащи вече в границите на урбанизираната територия, съществува достъп според предвиденото в регулационния план и дали учреденото през 1982г. право на преминаване съществува, е включено в спорния предмет.

Следва да бъде съобразено и обстоятелството, че с молбата-уточнение от 10.04.2017г. Е. Т. и И. Т. са навели довод, че заповед №19/14.01.1982г. е временен административен акт, издаден на основата на споразумение между бившите собственици поради липса на достъп до вътрешните имоти, като действието на тази заповед е до момента на отваряне на пътища за обслужване на тези вътрешни имоти.

При това следва да се отбележи, че при предявен отрицателен установителен иск, че едно право не съществува, в тежест на ответника е да изчерпи в процеса всички основания, на които то би могло да се породи. В този смисъл мотивите към ТР №8/2012 от 27.11.2013г. по тълк.д.№8/2012г. на ОСГТК на ВКС. Достатъчно е ищецът да твърди, че правото не съществува. При предявен иск за съществуването на право на преминаване съдът следва да се произнесе по всички доводи на ответника за възникването на правото и да прецени дали това право съществува, т.е. да разгледа и възраженията дали правото не е погасено. С тази практика на ВКС въззивният съд в случая се е съобразил.

Касаторът А. Ц. твърди също така, че съдът не е съобразил обстоятелството, че с молба до [община] с рег.№15003921ВН/12.02.2015г. Е. и И. Т. са отправили искане за издаване на заповед по реда на чл. 36 ЗОСИ за прекратяване на правото на преминаване в полза на имот ХІV-1745 поради отпадане на нуждата от преминаване с влизането в сила на заповед №І384/03.07.2003г. на 11.08.2004г., която осигурява законен достъп с плана за регулация до този имот в южната му част. Поддържа, че това изявление представлява извънсъдебно признание, че е налице заповед за учредяване на правото на преминаване, като по това искане е налице произнасяне с писмо №РД15003921ВН.002ВН/12.03.2015г. на дирекция „ОСИСД“, прогласено за нищожно с решение №1004 от 15.03.2016г. по гр.д.№7888/2015г. на ВРС, влязло в сила на 15.03.2016г., като преписката е върната на кмета на [община]. Позовава се и на обстоятелството, че след това е издадена заповед №543/11.10.2016г. на кмета на район „Приморски“, с която се отказва отмяната на заповед №19/14.01.1982г., който заповед не е била обжалвана или отменена.

Твърди също така, че не е обсъдено възражението й за придобиване правото на преминаване по давност.

Доколкото извършването на преценка дали правото на преминаване съществува и към настоящия момент е обусловена от валидното му учредяване, настоящият състав приема, че по така поставените въпроси касационно обжалване не следва да бъде допускано. Преценката следва да бъде извършена при произнасяне по същество по касационната жалба с оглед отговора на въпроса, по който касационното обжалване е допуснато.

По въпросите, касаещи незачитане стабилитета на влезли в сила съдебни решения:

А. Ц. твърди, че като е приел, че правото й на преминаване е погасено по причина, че до имота й вече съществува друга взъможност за достъп чрез път, както и че правното действие на заповед №19/14.01.1982г. е отпаднало, въззивният съд не е съобразил представените по делото влезли в сила съдебни решения.

Поддържа, че при формирането на този извод въззивният съд не е съобразил обстоятелството, че със заповед № 543/11.10.2016г. на кмета на район „Приморски“, [община], е отказана отмяната на заповед №19/14.01.1982г., с която е уредено правото на преминаване до ПИ 10135.2723.1149 и ПИ 10135.2723.601 през имот с идентификатор 10135.2723.783, като трасето за преминаване е разположено северно от имот с пл.№1724, която заповед е била атакувана по съдебен ред и потвърдена с влязло в сила съдебно решение. Посочва, че в мотивите на това съдебно решение, по което страна са и ищците, е прието, че не е налице одобрен план, който да осигури достъп до имоти 10135.2723.1149 и 10135.2723.1150 (стар имот 601). Поддържа, че въззивното решение е постановено при незачитане на стабилитета на влязлото в сила решение №14507/03.12.2014г. по адм.д.№2173/2014г. на ВАС, ІІ отделение.

Поддържа, че като е приел, че със заповед №19/14.0.1982г. не е учредено право на преминаване, въззивният съд не е съобразил влезли в сила съдебни актове, а именно решение №620 от 22.02.2016г., постановено по гр.д.№2189/2014г. на ВРС, с което е отхвърлена жалбата на настоящите ищци срещу заповед №19/14.02.1982г. с твърдения за нейната нищожност, както и решение №1004 от 15.03.2016г. по гр.д.№7888/2015г. на ВРС, с което е прието, че е необходимо издаването на заповед по чл. 38 ЗОСИ при съобразяване на материално-правните предпоставки на закона, а именно дали е отпаднала необходимостта от учреденото право на преминаване. В тази връзка поддържа, че е недопустимо съдът да прави извод за наличието на пороци на заповедта, след като с влязло в сила решение жалбата срещу тази заповед е била отхвърлена.

Така поставените въпроси всъщност касаят правомощието на общия съд да извършва косвен съдебен контрол по законосъобразността на влязъл в сила административен акт, който не е бил обжалван по предвидения от закона ред, като по подадена жалба административният съд е осъществил контрол по валидността му, по какъвто въпрос вече е прието, че касационно обжалване следва да бъде допуснато. Поради това касационно обжалване по тези въпроси не следва да бъде допускано.

Налице е основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по подадената от А. Ц. касационна жалба и с цел проверка на правилността на извода на въззивния съд, че правото на преминаване се погасява при урегулиране на земеделската земя с влизане в сила на регулационен план, тъй като същият задължително трябва да предвижда излаз на улица за всеки УПИ. Така въведеното от касатора основание касае втората група съображения, поради които въззивният съд е приел предявения срещу нея иск за основателен, и касае приложението на императивни правни норми, свързани с урегулирането на поземлените имоти, правното действие и последици на регулационните планове, поради което следва да се приеме, че е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото А. Ц. поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като съдът е поставил равенство между ПУП-ПУР и ПУП-ПРЗ, които са два различни вида подробни устройствени планове, при това без да изследва въпроса досежно наличието на път до нейните имоти, вкл. чрез експертиза, каквато е бил длъжен служебно да назначи.

В тази връзка А. Ц. поддържа, че в нарушение на съдопроизводствените правила не са й били дадени указания, че тежестта за доказване на обстоятелството, че няма достъп до имотите й лежи върху нея, както и че доказателствената тежест за това обстоятелство принципно не е разпределена. В тази насока поддържа, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не се е произнесъл по наведените от нея доводи за непълнота на доклада на първоинстанционния съд. Твърди, че въззивният съд е разсъждавал по приложението на нормите на ЗТСУ и ППЗТСУ, които обаче в случая са неприложими, тъй като става въпрос за земеделски земи и приложение намират нормите на ЗОСИ. Позовава се и на съображенията, съдържащи се в решение №620 от 22.06.2016г., постановено по гр.д.№2189/2014г. на ВРС.

По въпросите, касаещи доклада и разпределението на доказателствената тежест касационно обжалване не следва да бъде допускано с оглед обстоятелството, че с решението на първоинстанционния съд предявеният от Е. П. Т. и И. А. Т. срещу А. В. Ц. иск за признаване за установено, че в полза на А. В. Ц. не съществува право на преминаване през процесната реална част, е бил отхвърлен и поради тази причина в тази част въззивна жалба от А. В. Ц. не е била подавана, съответно не са въвеждани от нея доводи за непълнота на доклада на първоинстанционния съд в поддържания в касационната жалба смисъл. Доводите, касаещи доказването на твърдението, че правото на ползване е погасено с приемането и прилагането на ПУП, следва да бъдат обсъждани при произнасянето по същество по подадената касационна жалба.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение