Определение № 4826 от 24.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3484/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Касаторите И. Х. М. и М. Ж. И. - М., чрез адвокат Н. Д. от АК – В., обжалват въззивно Определение № 3802 от 13.08.2025 г. по възз.ч.гр.д.№ 1548/2025 г. по описа на ОС - Варна, ГО, ІV състав, с което е оставена без уважение като неоснователна частната им жалба срещу Определение № 7604 от 09.06.2025 г. по гр.д.№ 3851/2025 г. по описа на РС - Варна, 18 състав.

Молят да се допусне касационно обжалване на въззивния акт, който да бъде отменен и делото да бъде върнато на РС - Варна за продължаване на съдопроизводствените действия.

Предвид разпоредбата на чл. 130 ГПК не се дължи връчването на препис от жалбата.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване на атакуваното определение, ВКС взе предвид следното:

С обжалваното определение е упражнен въззивен контрол по отношение на Определение № 7604 от 09.06.2025 г. по гр.д.№ 3851/2025 г. по описа на РС - Варна, 18 състав, с което е прекратено производството по посоченото дело на РС на основание чл. 130 ГПК – като образувано по иск, който е недопустим поради липса на правен интерес.

Въззивният съд е съобразил, че производството по гр.д.№ 3851/2025 г. на РС-Варна е образувано по предявен от И. Х. М. и М. Ж. М. (съпрузи) срещу П. Д. Д. и Т. Д. Д. (съпрузи) отрицателен установителен иск за собственост - за приемане за установено в отношенията между страните, че ответниците не са собственици на 1/5 ид.част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], с.о. „Г. Т.“. Ищците са изложили твърдения, че въз основа на договор за замяна (н.а.№ 75 от 11.08.2005 г. по описа на СлВп-Варна) са придобили 220 кв.м. идеални части от процесния имот, целият с площ от 331 кв.м. Праводателите им И. Р. М. и Н. А. М. не са се разпореждали с останалата идеална част от собствеността върху имота и понастоящем все още са собственици на същата. След справка в СлВп-Варна ищците установили, че ответникът П. Д. Д. е вписан като собственик на 1/5 ид.част от имота въз основа на постановление за възлагане от 01.07.2021 г. Заявили са, че въпросната 1/5 ид.част е била изнесена на публична продан за принудително изпълнение на задължения на лицата Ф. В. Д. и К. В. Д., които не са собственици на никаква част от имота, поради което считат, че и ответникът П. Д. не е могъл да придобие собствеността върху 1/5 ид.част от имота, с оглед обстоятелството, че публичната продан е деривативен придобивен способ. С уточняващи молби с вх.№ 33124 от 10.04.2025 г. и вх.№ 46953 от 28.05.2025 г. ищците изрично са заявили, че не твърдят, съответно и не претендират, да са придобили по давност останалите 111/331 ид.части от собствеността върху имота, съставляващи разликата над придобитите от тях по силата на договора за замяна идеални части. Първоинстанционният съд е приел, че за ищците не е налице правен интерес от иска, тъй като според твърденията им ответниците не претендират права върху процесния имот, превишаващи твърдените от ищците права, респ. ответниците не се легитимират като собственици на права върху имота в обем, надвишаващ правата на ищците. Като е счел, че права на ищците не се засягат, поради което липсва правен интерес от иска, РС е постановил прекратяване на производството.

Излагайки своето становище по процесуалната допустимост на спора, ОС – Варна се е позовал на т.1 от № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно чиито разяснения правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В производството по този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът – фактите, от които произтича правото му. При липса на правен интерес производството по делото се прекратява.

Въззивният съд е приел, че от наведените в частната жалба на ищците твърдения е видно, че титулът за собственост на праводателите им, с който те са се легитимирали като собственици на процесния имот по договора за замяна, сключен с н.а.№ 75 от 11.08.2005 г. по описа на СлВп-Варна, а именно – н.а.№ 142, том XXIV, д.№ 11374/1994 г. на ВнН – е бил отменен с влязлото в сила на 03.02.2016 г. Решение № 115 от 07.07.2015 г. по в.гр.д.№ 193/2015 г. на Апелативен съд – Варна. С цитираното решение на АС – Варна е уважен предявен от „Ауър Дриймс” ООД, ЕИК 103947557 против двамата настоящи ищци и против праводателите им по договора за замяна от 11.08.2005 г. - И. Р. М. и Н. А. М., положителен установителен иск за собственост относно имот с пл.№ * по ПНИ на с.о. „Г. Т.“, [населено място], съставляващ ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място] с площ (по КК) 331 кв.м. и е отменен н.а.№ 142/1994 г. на ВнН. В производството по цитираното дело на апелативния съд като трети лица - помагачи на страната на ищеца са били конституирани праводателите на ищеца „Ауър Дриймс” ООД по договор за продажба от 2005 г., сред които са и Ф. В. Д. и К. В. Д., собственици на 1/5 ид.част от процесния имот. Впоследствие договорът за продажба между собствениците на процесния имот, сред които Ф. В. Д. и К. В. Д., и „Ауър Дриймс” ООД е развален с влязло в сила решение по гр.д.№ 2510/2010 г. на ОС-Варна (приложено от ищците на л. 27 от първоинстанционното дело) и продавачите са осъдени да върнат на купувача „Ауър Дриймс” ООД заплатената им сума, съобразно квотите им в съсобствеността. Собствената на продавачите Ф. В. Д. и К. В. Д. 1/5 ид.част от имота е изнесена на публична продан за принудително удовлетворяване на паричните притезания на „АУЪР ДРИЙМС” ООД и е купена от ответника по настоящия иск П. Д. Д., през време на брака му с ответницата Т. Д. Д., в полза на когото е издадено и постановление за възлагане.

Съобразявайки тези факти, въззивният съд е приел, че ищците И. и М. М. са придобили от несобственици твърдените от тях права в обем от 220/331 ид.части от собствеността върху процесния имот. Отчетено е също изричното им изявление, че не твърдят, съответно и не претендират, да са придобили по давност останалите 111/331 ид.части от собствеността върху имота, съставляващи разликата над „придобитите“ от тях по силата на договора за замяна идеални части, от което следва, че те не притежават права, които да защитават чрез избрания от тях способ за защита – чрез отрицателен установителен иск за собственост против ответниците върху 1/5 ид.част от процесния имот, следователно нямат и правен интерес от отрицателен установителен иск.

Прието е още, че доводите на ищците във въззивната частна жалба, че владеят целия имот и имат възможност да придобият права върху същия въз основа на оригинерен способ, като отрекат правата на ответниците, т.е., че след отричане на правата на ответниците ищците разполагат с възможността да инициират производство, в което по обстоятелствена проверка да придобият правата върху целия имот, също не обосновават правен интерес от иска. Това е така, защото влязлото в сила на 03.02.2016 г. Решение № 115 от 07.07.2015 г. по в.гр.д.№ 193/2015 г. на АС – Варна има установително действие в отношенията между третите лица – помагачи на ищеца по това дело и ответниците по същото дело; с това решение правата на И. Х. М. и М. Ж. М. върху 220/331 ид.ч. от процесния имот са отречени; от влизане в сила на това решение евентуално е започнала да тече нова придобивна давност в тяхна полза, която обаче до предявяване на настоящия иск на 26.03.2025 г. не е изтекла.

Обобщено е, че ищците нямат права, които да бранят чрез избраната от тях форма на защита – чрез отрицателен установителен иск за собственост, поради което и нямат правен интерес от иска. Доводите им, черпени от цитираното от тях в частната жалба Решение № 130 от 04.01.2021 г. по гр.д.№ 746/2020 г. на ВКС, І г.о., също не обосновават правен интерес от иска. Прието е, че цитираното решение е неприложимо в случая, тъй като то има предвид хипотеза, в която ищецът е собственик на ид.част от собствеността върху имот, а съобразно установеното по–горе, ищците не са собственици на никаква част от имота, тъй като са придобили от несобственици. Отново е акцентирано на разясненията по т. 1 от ТР № 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, че в производството по отрицателен установителен иск за собственост ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес. В случая фактите по делото сочат на липса на правен интерес у ищците от отрицателен установителен иск за собственост.

В изложението на основанията по чл. 280 ГПК са поставени следните въпроси:

1. „При постановяването на диспозитив по положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. § 4к, ал. 8, т. 1, изр. 2 от ПЗР на ЗСПЗЗ, с който се признава на ищеца, че има право на възстановяване на собствеността върху имот и който не е поискал издаване на Заповед по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, отричат ли се автоматично правата на ответника върху този имот? Има ли значение в този случай, че ответника се легитимира за собственик на процесния имот на основание валидна правна сделка? При незавършена административна процедура по снабдяване със Заповед по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ в полза на ищеца по положителния установителен иск, с който му е признато право на възстановяване, счита ли се, че правата на ответника са отречени след като самия ищец все още не е признат за собственик ?“ – с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;

2. „При произнасяне по частна жалба срещу прекратително определение на първоинстанционен съд, въззивният съд следва ли да изложи съображения по мотивите на първоинстанционния съд и едва след това да изложи свои собствени, макар и различни от тези в обжалваното определение, но водещи до същия правен резултат? Следва ли при излагане на нови мотиви в определението на въззивния съд, по съществени въпроси, различни от разгледаните в първоинстанционното определение и от значение за обуславянето на правния интерес на ищеца, да се даде възможност на ищеца да ангажира доказателства по тези съществени въпроси?“ – с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;

3. „Какви са субективните предели на силата на присъдено нещо по влязло в сила съдебно решение, с което КНА на праводателя на ответника по делото е отменен, но този ответник е придобил преди това въз основа на валидна правна сделка от този праводател собствеността върху недвижимия имот? Автоматично ли се приема, че това лице не е собственик на придобития имот при положение, че липсва диспозитив на решение по установителен иск за собственост, или следва да се води допълнителен иск за отричане правото му на собственост?“ – с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;

4. твърди се, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие между произнасянето на въззивния съд и практиката на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 77 от 05.06.2013 г. по гр.д.№ 546/2012 г. на I г.о. и Решение № 78 от 06.06.2013 г. по гр.д.№ 778/2012 г. на I г.о., без да е формулиран правен въпрос.

Касаторите се позовават също на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - поради очевидна неправилност, състояща се в противоречие между обсъдените доказателства и фактическите изводи, доколкото в предходното производство (по в.гр.д.№ 193/2015 г. на Апелативен съд – Варна) липсва диспозитив в полза на ищеца, при който същият да е признат за собственик на недвижим имот по отношение на ответниците ( ищци в настоящото производство).

Не е налице основание за допускане на касационното обжалване.

Въпросите под № 2 имат своето разрешение в задължителната практика на ВКС – ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк.д.№ 6/2017 г. на ОСГТК. Това изключва по тях да е налице основанието за допускане на обжалването, предвидено с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно направеното задължително тълкуване, в уредбата на обжалването на определения и разпореждания законодателят е дал превес на принципа за установяване на обективната истина, поради което приложение намират правомощията на съда при пълен въззив, като съдът разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да събира нови доказателства, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързан от изложените в частната жалба оплаквания. В настоящия случай е безспорно, че Решение № 115 от 07.07.2015 г. по в.гр.д.№ 193/2015 г. по описа на АС – Варна е влязло в сила на 03.02.2016 г. (признание, за което се съдържа и в текста на частната касационна жалба), като данни за датата на влизането в сила и за съдържанието на решаващата правораздавателна воля по в.гр.д.№ 193/2015 г. на АС – Варна се съдържат в представения от ищците с исковата молба препис от решението на ОС – Варна по гр.д.№ 2510/2010 г. (обстоятелство, дискредитиращо като обуславящо второто от питанията под № 2). В съответствие с правомощията си по гл. ХХІ от ГПК, въззивният съд е формирал собствените си изводи по проблема за допустимостта на предявения от настоящите касатори отрицателен установителен иск след анализ на представените с исковата молба писмени доказателства, поради което въпросите под № 2 не обективират основание за допускане на обжалването нито при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, нито при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въпросите под №№ 1 и 3 не са обсъждани от въззивния съд, поради което нямат обуславящо значение за изхода на настоящото произнасяне. Наред с това изложението към тях не съдържа аргументация в подкрепа на твърдението за наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, конкретен формулиран правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото при наличие на едно от следните условия: създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което следва да бъде създадена съдебна практика, която ще доведе до отстраняване на несъвършенствата в регламентацията. В случая касаторите не са обосновали нито една от посочените проявни форми на допълнителното основание за селекция по поставените въпроси и в този смисъл не е доказано тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Отсъствието на аргументи в обсъждания смисъл е достатъчно основание да се формира извод, че в случая не е доказано наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Твърдението за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие между произнасянето на въззивния съд и практиката на ВКС, обективирана в Решение № 77 от 05.06.2013 г. по гр.д.№ 546/2012 г. на I г.о. и Решение № 78 от 06.06.2013 г. по гр.д.№ 778/2012 г. на I г.о., не е достатъчно, за да се пристъпи към допускане на обжалването, тъй като не е формулиран правен въпрос, в чийто контекст да се проверява съответствие или противоречие между въззивния акт и практиката на ВКС (така: т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК).

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Пороци от първите два вида не се твърдят, а по делото не са налице данни, които да поставят под съмнение валидността и допустимостта на обжалваното определение.

Не е налице и „очевидна неправилност“, доколкото ВКС констатира, че въззивното определение е постановено в съответствие с приложимия закон при спазване на основните начала в процеса и е аргументирано в съответствие с правилата на логиката. Видно както от текста на представеното с исковата молба решение по гр.д.№ 2510/2010 г. на ОС-Варна, така и от съдържанието на служебно известните на състава Решение № 288 от 18.03.2014 г. по гр.д.№ 2058/2013 г. на ВКС, І г.о. и Определение № 54 от 03.02.2016 г. по гр.д.№ 6292/2015 г. на ВКС, І г.о., в производството по предходното в.гр.д.№ 193/2015 г. на АС – Варна е разгледан положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. § 4к, ал. 8, т. 1, изр. 2 от ПЗР на ЗСПЗЗ, който (съгласно постановеното при второто касационно обжалване на постановеното второ въззивно решение по спора - Решение № 46 от 15.04.2015 г. по гр.д.№ 6278/2014 г. на ВКС, ІІ г.о.) има за предмет установяване в отношенията между страните на правото на ищеца на възстановяване на собствеността, което от своя страна е свързано с разрешаване и на спора дали са били налице предпоставките на § 4а или 4б ПЗР на ЗСПЗЗ за придобиване на собственост върху новообразувания имот от ползвателите, като каквито са се легитимирали праводателите на настоящите касатори - И. Р. М. и Н. А. М.. Предвид уважаването на този положителен установителен иск, правото на праводателите на настоящите касатори се явява отречено с произтеклото от това отменяване на съставения в тяхна полза констативен нотариален акт. Отричането правата на праводателите делегитимира ищците като титуляри на правото на собственост при проверката за допустимостта на предявения от тях с настоящата искова молба отрицателен установителен иск. Съобразно т. 1 от ТР по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, тази проверка е дължима от съда още с предявяването на иска и при всяко положение на делото; извършена е от въззивния съд в съответствие със закона и доказателствата по делото, поради което отсъстват данни за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Доколкото единственото заявено от ищците с исковата молба придобивно основание (договорът за замяна, обективиран в н.а.№ 75 от 11.08.2005 г.) не ги легитимира като участници в съсобственост върху процесния имот, то е било безпредметно да се обсъждат постановките по релевираните с частната жалба ТР № 3 от 25.10.2022 г. по тълк.д.№ 3/2021 г. на ВКС, ОСГК и Решение № 130 от 04.01.2021 г. по гр.д.№ 746/2020 г. на ВКС, І г.о.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение