Определение № 2497 от 22.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4218/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 3113 от 14.07.2023 г., подадена от Г. С. А. чрез пълномощника му адв. Е. Й. от АК - К. против решение № 227 от 15.06.2023 г. на Окръжен съд – Кюстендил по в.гр.дело № 691/2022 г., с което е потвърдено решение № 784/07.11.2022 г. на РС - Кюстендил изцяло в установителната му част, както и по отношение на 1/2 ид. ч от спорния недвижим имот в осъдителната, а в останалата е отменено и искът на Л. Г. Д. с правно основание чл. 108 ЗС във връзка с чл. 56 ЗС е отхвърлен. Касаторът навежда доводи за очевидна неправилност на въззивното решение, както и за съществуване на пороците по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Твърди, че исковата молба не била оставена без движение с указания за подробно и разбираемо изложение на твърдените обстоятелства, както и за формулиране на ясен петитум. Сочи се, че в резултат на това въззивният съд е постановил диспозитив на решението си, несъответстващ с предявения в исковата молба. На ищцата не били дадени указания за вписване на последната, въпреки че бил разгледан иск по чл. 108 ЗС. Навеждат се съображения за несъответствие между крайните изводи на второстепенния съд и приобщените по делото писмени и гласни доказателствени средства, както и за превратно тълкуване на договора, с който ищцата си е запазила правото на ползване върху сервизните помещения. Твърди се на погасяване на спорното право по чл. 59 ЗС и несъобразяване с функционалното предназначение на спорния обект. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава единствено на очевидна неправилност на крайния въззивен акт. Ответникът по касация не изразява становище по касационната жалба. Касационната жалба е процесуално допустима. Постъпила е в предвидения от закона срок, изхожда от процесуално легитимирана страна и е насочена против въззивно решение, което подлежи на обжалване. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Предявеният от страна на Л. Г. Д. срещу Г. С. А. ревандикационен иск по чл. 108 ЗС във връзка с чл. 56 ЗС е основан на твърдения, че ищцата притежавала ограничено вещно право на ползване върху северозападното сервизно помещение /мазе/ към етаж от западната половина на двуетажната масивна жилищна сграда, изградена в парцел ***, имот планоснимачен номер ***от квартал *** по плана на [населено място], находящ се на административен адрес в [населено място], [улица], а ответникът с поведението си я лишил от възможността да го упражнява в пълен обем като го заключил и препятствал достъпа й. Ищцата е поискала да бъде признато за установено правото й на ползване върху процесния имот и ответникът да бъде осъден да й предаде владението върху него. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което по отношение на ответника Г. А. е признато за установено правото на ползване на Л. Д. върху 1/2 ид. ч. от процесното мазе, и ответникът е осъден да предаде на ищцата 1/2 идеална част от същото, въззивният съд изложил съображения, че от тълкуването на договора за дарение било видно, че при прехвърлянето на правото на собственост върху ответника, в полза на ищцата е запазено право на ползване на една стая от имота по неин избор, както и правото на общо ползване на сервизните помещения до края на живота й; че мазето представлява сервизно помещение (складово помещение). Достигнал до извод, че доколкото не било уговорено друго, следвало да се приеме, че всеки от двамата – ползвател и собственик, имал право на ползване по 1/2 идеална част от спорното помещение. При така изложените от въззивния съд съображения и данните по делото следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Въззивното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на поддържаната от страните защитна позиция, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. В настоящия случай подобни констатации от прочита на мотивите към обжалвания съдебен акт не могат да бъдат направени. Изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната житейска логика, както и на трайно установената практика на ВКС за същността на очевидната неправилност като основание за допускане на решението до касационен контрол. По тези съображения и доколкото касаторът не е формулирал въпроси, обосноваващи основания по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване, жалбата му не следва да се допуска до разглеждане по същество. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение