Определение № 585 от 12.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2418/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 107 от 24.01.2023 г. по в. гр. д. № 1585/2022 г. на Софийския апелативен съд, след частична отмяна на решение № 266741/29.11.2021 г. по гр. д. № 13170/2020 г. на Софийски градски съд, Столична община е осъдена да заплати на Д. Я. А. още 10000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се във фрактура на горното рамо на дясната срамна кост при падане на улица в [населено място], заедно със законната лихва от датата на увреждането – 20.05.2019 г. По този начин общо присъдената от двете инстанции сума по чл.49 ЗЗД възлиза на 15 000 лв. Въззивният съд е приел, че решението на първата инстанция е влязло частично в законна сила, поради което е формирана сила на присъдено нещо, че вследствие на противоправното бездействие на Столична община ищцата е претърпяла фрактура на горното рамо на дясната срамна кост, от което увреждане е търпяла болки и страдания, както и относно липсата на съпричиняване на увреждането от страна на пострадалата. Прието е, че във въззивната инстанция се спори само относно справедливия размер на обезщетението. Според въззивния съд определеният от първата инстанция размер на обезщетението от 5000 лв. не съответства на действително претърпените вреди. Съдът се е позовал на заключението на съдебномедицинската експертиза, според което вследствие на полученото увреждане пострадалата е търпяла интензивни болки за период от 30 дни, болки с умерен интензитет за още 30 дни, след което интензитетът на болките е намалял значително. Проведено е домашно амбулаторно лечение, като един месец ищцата е била на постелен режим, след което е започнала да става и ходи с помощно средство. Било е проведено рехабилитационно лечение за срок от 7 дни. С оглед възрастта на пострадалата, сегашното й състояние, мястото и вида на счупването и давността на травмата, възможно е лицето да изпитва болки при стоене права и ходене до около 3 години след инцидента. Съдът се е позовал и на свидетелските показания. Според свидетелката В. ищцата се е нуждаела от чужда помощ за период от 2 месеца. Преди инцидента е била дейна и е обичала да прави разходки в планината, а след това е била депресирана, че не може да се справи сама, а се нуждае от помощта на други хора. Прието е, че с оглед на естеството на проведеното лечение, сравнително кратката продължителност на възстановителния период и липсата на трайни и невъзстановени увреждания искът следва да се уважи в размер на 15 000 лв., а за разликата до пълния предявен размер да се отхвърли като неоснователен. Съдът се е позовал на съдебна практика по сходен случай – с решение № 60120 от 01.11.2021 г. по т. д. № 1523/2020 г. на ВКС, II-ро т. о. и решение № 1877 от 17.07.2018 г. по в. гр. д. № 4907/2017 г. на САС е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 25 000 лв. за сходно увреждане, но по-тежко по степен и с по-голяма продължителност на периода на възстановяване. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Столична община. Жалбоподателят счита, че определеното обезщетение е очевидно неправилно и необосновано. Повдига отново спора дали е налице фактическия състав на чл.49 ЗЗД. В изложението към жалбата се поддържа, че разглеждането на делото от ВКС ще бъде от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не се поставя правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК във връзка с това основание за допускане на касационно обжалване. Поддържа се, че присъденото обезщетение е прекомерно. Поради зачестилите случаи на причинени увреждания и разнородната съдебна практика в тези случаи имало нужда от уеднаквяване на практиката в тази област. Оспорва се и присъденото адвокатско възнаграждение. Ответницата Д. Я. А. оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело с цена на иска над 5000 лв., което е в обхвата на касационния контрол, съгласно чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В жалбата не е формулиран правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и това е достатъчно основание, за да се откаже допускане на касационно обжалване. В т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че правният въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, от значение за изхода по конкретното дело и разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; че касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на този въпрос; че ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба, но може само да го уточни и конкретизира; че ВКС не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. В настоящия случай не съществува вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо, а правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК не е поставен. Следва да се посочи и това, че размерът на справедливото обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по критерии, изяснени в ППВС № 4/1968 г. и последвалата практика на ВС и ВКС по чл.45 и чл.49 ЗЗД, като съдът във всеки конкретен случай преценява различни обстоятелства, които определят размера на обезщетението. Практиката е изработила определени критерии, но няма точна формула, по която да се изчисляват вредите, защото различните случаи са различни. При определяне на справедливия размер на обезщетението съдът се стреми да присъжда близки по размер суми при сходни вреди, настъпили при сходни обществено-икономически условия и при отчитане на особеностите на конкретното дело. Точно това е направил въззивният съд в настоящия случай, като го е сравнил със случая по друго подобно дело, отчитайки сходствата и разликите, които са важни при определяне на размера на обезщетението. По изложените съображения следва да се откаже допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Оплакването за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение на насрещната страна има характер на молба по чл.248 ГПК, по която компетентен да се произнесе е въззивният съд. При този изход на делото на ответницата следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство в размер на 3000 лв. по договор за правна защита и съдействие от 04.05.2023 г. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,