Определение № 3995 от 22.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2944/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „И. И. И. С.“ Е., ЕИК[ЕИК], действащо чрез адвокат Р. Р. от АК – Видин, срещу определение № 5554 от 11.03.2026 г., постановено по в. ч. гр. д. № 55/2026 г. по описа на СГС.

С посоченото определение състав на СГС е оставил без уважение частна жалба, подадена от ответника „И. И. И. С.“ Е., срещу решение № 20139954 от 08.05.2025 г., постановено по гражданско дело № 70036/2019 г. на Софийски районен съд, 52 състав, в частта, с която на основание чл. 130 ГПК съдът е прекратил производството по предявения от жалбоподателя срещу ищеца М. Х. насрещен иск по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК.

Жалбоподателят счита, че са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК, поради което моли да се допусне касационно обжалване на атакуваното определение.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК процесуалният представител на жалбоподателя поставя следния въпрос, който според него е обуславящ извода на въззивния съд, а именно:

1. Може ли ответникът по висящ процес при спазване на сроковете и реда на оспорването по чл. 193, ал.1 ГПК да оспори истинността на удостоверяване в трудова книжка като официален удостоверителен документ (неговата неавтентичност и/или неверното му съдържание) чрез насрещен установителен иск по чл. 124, ал. 4 ГПК или единственият процесуален път е инцидентен установителен иск по чл.193 ГПК?

Въпросът е поставен в контекста на основанието за допускане на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В условията на евентуалност се сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като се твърди несъобразяване на обжалвания съдебен акт с постановките на ТР № 5 от 2012 на ОСГТК.

Насрещната страна по жалбата - М. Х., действаща чрез адвокат Б. П. Ч. от САК, е депозирала отговор на частната касационна жалба със становище за нейната неоснователност.

Касационната инстанция приема, че частната касационна жалба е допустима като подадена от легитимирана страна, в съответния срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което формално са изпълнени изискванията за нейното разглеждане.

По искането за допускане на касационно обжалване настоящият състав съобрази следното:

Въззивният съд е очертал предмета на делото като е посочил, че първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба на М. Х. срещу „И. И. И. С.“ Е., с която са предявени осъдителни искове за парични вземания с твърдения за възникнало на 01.10.2009 г. трудово правоотношение между страните, по силата на което ищецът изпълнявал длъжността „управител“, както и че същото било прекратено; че макар ищецът да бил вписаният в търговския регистър управител на дружеството-ответник, договорът нямал характер на такъв за възлагане на управление по чл. 141, ал 7 ТЗ, а на трудов; че същият бил регистриран в НАП по реда на чл. 62, ал. 2 КТ, както и че трудовото правоотношение по този договор било вписано в трудовата книжка на ищеца, препис от която представя към исковата молба.

Въззивният съд е отбелязал, че в подадения в срока по чл. 131 ГПК отговор ответникът е оспорил наличието на трудово правоотношение и е предявил насрещен иск за установяване неверността на съдържанието на трудовата книжка в частта, в която е вписан процесният договор, който иск е бил приет за съвместно разглеждане.

Въззивният съд е посочил, че с постановеното решение съдът е отхвърлил предявените искове, приемайки, че между страните не е налице трудово правоотношение, а такова по чл. 141, ал. 7 ТЗ; върнал е насрещната искова молба, като е приел, че наличието на трудово правоотношение е част от фактическия състав на предявените претенции, поради което работодателят нямал правен интерес да установи неверността на трудовата книжка в частта, в която е вписано трудовото правоотношение по процесния договор; че недопустимо било издателят на официалния документ да оспори съдържането му, респ. да предяви иск по чл. 124, ал. 4 ГПК.

Въззивният съд е достигнал до извода, че обжалваният пред него съдебен акт е правилен като е изложил своите съображения за това.

Съдът се е позовал на мотивите към т. 1 на ТР № 5 от 14.11.2012 г. по т. д. № 5/2012 г. на ВКС, в които е прието, че в разпоредбите на чл. 193, ал. 1 ГПК е предвидено процесуалното право на заинтересованата страна да оспори истинността на представен документ по делото и по този начин да постави началото на производството по чл.193-194 ГПК; че целта е да се обори обвързващата съда доказателствена сила на документа, който е представен по делото - формалната доказателствена сила на подписан частен документ и материалната доказателствена сила на официален удостоверителен документ; че установяване на неистинността или съответно с потвърждаване истинността на документа в резултат на оспорването по чл. 193 ГПК се решава със сила на пресъдено нещо спора относно неговата истинност; че оспорването истинността на документ по чл. 193, ал. 1 ГПК представлява по същността си предявяване на инцидентен установителен иск за установяване неистинност на документ.

С оглед така изложеното въззивният съд е приел, че иск по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК е недопустим в същото производство, в което документът е оспорен по реда на чл. 193 ГПК, поради липса на правен интерес, а обстоятелствата, на които се основава искът по чл. 124, ал. 4 ГПК, следва да бъдат взети предвид в производство по чл. 193 ГПК.

Въззивният съд е достигнал до извода, че макар първостепенният съд да е върнал исковата молба по предявения иск по чл. 124, ал. 4 ГПК, то приемайки, че липсва трудово правоотношение, същият е разгледал възражение по чл. 193 ГПК като е изследвал съдържанието на договора, въз основа на който е извършено вписването, и е установил, че доказателствената сила на отразените в трудовата книжка обстоятелства е опровергана.

Предвид този основен аргумент въззивният съд е намерил обжалвания акт за правилен, а подадената срещу прекратителното определение, съдържащо се в съдебното решение, частна жалба - за неоснователна.

Настоящият състав на ВКС съобрази следното:

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивния съдебен акт при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.

Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос не съответства на действителните мотиви на въззивното определение, не е обусловил неговия краен резултат и не поставя неразрешен или противоречиво разрешаван въпрос на правото.

Въззивният съд не е приел, че работодателят няма право да оспорва съдържанието на трудовата книжка по реда на чл. 124, ал. 4, т. 1 ГПК, нито че единственият допустим способ за защита винаги е производството по чл. 193 ГПК. В процесния случай СГС изрично е приел, че трудовата книжка като официален удостоверителен документ подлежи на оспорване от всяка заинтересована страна, включително от работодателя, по реда на чл. 193-194 ГПК, доколкото вече е използван този процесуален ред.

Следователно въззивният съд не е разрешавал така поставения от касатора въпрос. Решаващият мотив на определението е различен. Въззивният съд е приел, че в конкретната процесуална ситуация липсва самостоятелен правен интерес от предявения насрещен иск по чл. 124, ал. 4 ГПК, тъй като трудовата книжка вече е представена като доказателство по висящия процес; нейното съдържание е своевременно оспорено по реда на чл. 193 ГПК; спорът относно удостоверените в нея обстоятелства следва да бъде разрешен именно в рамките на производството по главните искове.

Въззивният съд не е отрекъл възможността документът да бъде оспорван, а единствено е приел, че не съществува правен интерес от самостоятелен насрещен иск със същия предмет, когато законът вече е предоставил специален процесуален ред за проверка на истинността на документа и този ред е упражнен.

Касаторът всъщност не поставя въпрос относно приложението на закона, а изразява несъгласие с конкретната преценка на въззивния съд относно наличието на правен интерес в настоящия спор, което не е основание за допускане на касационно обжалване.

Не е налице общото основание за допускане на обжалваното определение на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не подлежат на изследване и сочените от касатора специални критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

За пълнота на изложението, следва да се посочи, че правото да се оспори истинността на представен по делото документ чрез процедурата по чл.193-194 ГПК се упражнява в предвидения в чл.193, ал.1 ГПК срок – най-късно с отговора на процесуалното действие, с което насрещната страна го е представила – в отговора на исковата молба ответникът следва да оспори представения при предявяване на иска документ.

Оспорването на писмен документ по чл. 193 ГПК прилича по съществото си на инцидентен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, но не е самостоятелна искова претенция. Целта на производството по чл. 193-194 ГПК е да се определи във висящ процес дали дадено писмено доказателство следва да се обсъжда при изграждане на фактическите и правни изводи на решаващия съд или то да бъде изключено, като неистинско от доказателствения материал. Определението по чл. 194, ал. 2 ГПК е относимо към доказването. Ако не се е поизнесъл с нарочен акт преди даване ход на устните прения, съдът коментира този въпрос в мотивите на своето решение, като заключението му не намира отражение в диспозитива на акта по същество.

В настоящия случай въззивният съд правилно е приел, че с предявяването на насрещния иск касаторът е оспорил записванията в представената от ищцата трудова книжка и този извод съответства на направеното от процесуалния представител на касатора в първото съдебно заседание изявление за оспорване на записите в трудовата книжка както на основание чл. 193 ГПК, така и на основание чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК. Макар съдът да не е открил изрично производство по чл. 193 ГПК, той се е произнесъл в мотивите си относно верността на въпросните записи като е приел, че материалната им доказателствена сила е опровергана с оглед съдържанието на сключения между страните договор, което е обусловило и извода му за липса на правен интерес от разглеждане на предявения насрещен иск.

Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение