Определение № 199 от 07.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3714/2020 г.

Производството e по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх.№ 8316 от 28.10.2020 г., подадена от И. Н. Д., Е. С. К. и Г. С. К., чрез пълномощника им адвокат А. П. от САК, която е насочена против Определение № 432 от 14.10.2020 г., постановено по гр.д.№ 1982/2020 г. по описа на ВКС, Второ г.о. Ответниците по жалбата И. Н. Т., П. Н. М., М. Б. З. и Е. Б. М. – М. са подали отговор чрез адвокат А. Й. от АК – П., в който поддържат, че частната жалба е допустима, но неоснователна. Молят за потвърждаване на обжалвания акт. Претендират присъждането на разноски. Ответницата по жалбата М. К. М. не е депозирала отговор. Частната жалба, като подадена в срока по чл. 275 ГПК от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Производството по гр.д.№ 1982/2020 г. по описа на ВКС, Второ г.о. е образувано по подадени от М. К. М. чрез адвокат И. Ц., както и от И. Н. Д., Е. С. К. и Г. С. К. чрез адвокат А. П. касационни жалби срещу въззивно решение № 21 от 29.01.2020 г., постановено по в.гр.д.№ 779/2019 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик. С въззивното решение е обезсилено решение № 316 от 12.04.2019 г. по гр.д.№ 1052/2016 г. по описа на Районен съд – Пещера, с което е уважен предявеният от И. Н. Д., Е. С. К. и Г. С. К. срещу М. К. М., И. Н. Т., П. Н. М., М. Б. З. и Е. Б. М. – М. иск с правно основание чл. 32, ал. 2 ЗС за разпределение ползването на съсобствения им недвижим имот, представляващ имот № *, за който е образуван УПИ * в кв. 124 по плана на [населено място], с площ от 950 кв., и е прекратено производството по делото. Така подадените касационни жалби са преценени от предходния състав на ВКС като процесуално недопустими предвид разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК. Прието е, че посочената норма е приложима и в процесния случай, независимо от обстоятелството, че въззивният съд не е разгледал по същество предявения иск с правно основание чл. 32, ал. 2 ЗС, а (при упражняване на служебните си правомощия по чл. 269 ГПК) е обезсилил решението на първата инстанция. Приложено е тълкуването, дадено с т. 8 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което въззивно решение, с което е обезсилено решение на първоинстанционния съд и производството по делото е прекратено, подлежи на касационно обжалване по реда на чл. 280 и сл. ГПК, но при съобразяване на предвидените в чл. 280, ал. 3 ГПК ограничения. Изложено е също, че с оглед разпоредбата на чл. 274, ал. 4 ГПК на касационно обжалване не подлежи и определение на въззивния съд, с което е потвърдено определение за прекратяване на производството по дело с предмет иск по чл. 32, ал. 2 ЗС. Настоящият състав на ВКС изцяло споделя изложените в атакуваното определение аргументи, които кореспондират с позитивно-правната уредба и задължителната практика на ВКС – т. 8 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Направеното от ОСГТК на ВКС тълкуване се основава на постановките, възприети още с т. 3 от ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр.д.№ 1/2001 г. на ВКС, ОСГК, съгласно които, когато въззивната инстанция констатира отсъствие на предпоставките за постановяване на валидно и допустимо решение по съществото на спора, тя се произнася с решение (а не с определение), тъй като в предмета на въззивната дейност на първо място се включва извършването на проверка на валидността на първоинстанционното решение и на неговата допустимост в обжалваната част. Съответно – когато с въззивното решение се прогласи нищожност на първоинстанционното решение или то бъде обезсилено като недопустимо и производството по делото бъде прекратено, съдебният акт ще подлежи на касационен контрол, който се упражнява в рамките на производството по чл. 280 – 295 ГПК. По тази причина приложими се явяват и ограниченията за достъп до касационно обжалване, включително тези, установени с чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК. В случая, с обжалваното по гр.д.№ 1982/2020 г. по описа на ВКС, Второ г.о. въззивно решение е упражнен инстанционен контрол по отношение на решение, постановено в производство по чл. 32, ал. 2 ЗС за разпределяне на ползването на съсобствен недвижим имот. Същевременно, съобразно чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК (в редакцията след измененията, внесени с ДВ, бр. 50 от 03.07.2015 г. и с ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г.) въззивните решения, постановени в производства за разпределяне ползването на съсобствен имот по чл. 32, ал. 2 ЗС, не подлежат на касационно обжалване. Посоченото правило намира приложение по отношение на всички касационни жалби, подадени след 07.07.2015 г. включително, т.е. и в настоящия случай, независимо от погрешно указаното в мотивите и диспозитива на въззивното решение, че същото подлежи на обжалване пред ВКС. Ето защо формираният извод, че разглеждането на касационните жалби е процесуално недопустимо и същите следва да бъдат оставени без разглеждане, е правилен. При този изход на настоящото делото жалбоподателите следва да заплатят на ответниците по частната жалба И. Н. Т., П. Н. М., М. Б. З. и Е. Б. М. – М. направените от тях разноски в настоящото производство, т.е. сумата 300 лв., представляваща договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение (л. 13). По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ отделение на Гражданската колегия