Определение № 1719 от 10.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 815/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 670 от 19.11.2024 г., поправено с решение № 498 от 06.10.2025 г., по в. т. д. № 369/2023 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав след частични отмяна и потвърждаване на решение № 260025 от 16.01.2023 г. по т. д. № 860/2020 г. на Софийски градски съд, ТО „Ви-Веста холдинг“ ЕАД, [населено място] е осъдено да заплати на „Стройком Пласт“ ЕООД, [населено място]: сумата от 40 264, 15 лв. с вкл. ДДС, дължима по договор за изработка, доставка и монтаж от 12.03.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.05.2020 г. до окончателното й заплащане; сумата от 4 201,48 лв. договорна неустойка за забавено изпълнение по чл. 51 от горепосочения договор и сумата от 5461,20 лв. с вкл. ДДС за допълнително извършени СМР, за които е издадена фактура проформа № 1038/12.11.2019 г. въз основа на акт обр. 19 от 12.11.2019 г., ведно със законната лихва за забава върху тази сума, считано от 14.05.2020 г. до окончателното й изплащане, както и законната лихва за забавеното й плащане в размер на 280, 64 лв., начислена за периода от 12.11.2019 г. до 14.05.2020 г., като исковете са отхвърлени, както следва главният за заплащане на възнаграждение за допълнителни работи - за разликата над 5461,20 лв. до пълния предявен размер от 22295,87 лв., а акцесорният по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за разликата над 280, 64 лв. до сумата от 1 135 лв., начислена за периода от 12.11.2019 г. до 14.05.2020 година. Срещу решение № 670 от 19.11.2024 г. по в. т. д. № 369/2023 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав е постъпила касационна жалба вх. № 113/03.01.2025 г. от „Ви-Веста холдинг“ ЕАД, по която е образувано настоящото производство, а срещу решение № 498 от 06.10.2025 г. по в. т. д. № 369/2023 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав, постановено на основание 247 ГПК, е постъпила касационна жалба вх. № 31420/20.11.2025 г. от същия касатор, която подлежи на разглеждане в настоящото производство. Касационният жалбоподател „Ви-Веста холдинг“ ЕАД обжалва поправения въззивен акт в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителните му части, и решението, постановено на основание чл. 247 ГПК. Поддържа, че поправеното въззивно решение в атакуваната му част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационните жалби срещу двете решения на въззивния съд излага напълно съвпадащи подробни доводи за неправилност и моли за отмяната им. Допускането на касационното обжалване на въззивните решения се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Касаторът формулира следните въпроси, за които твърди, че са значими за изхода на делото: „1. Трябва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да изложи самостоятелни мотиви?; 2. Трябва ли въззивният съд в мотивите си да обсъди и да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, както и по всички наведени доводи и възражения във въззивното производство?; 3. Трябва ли при предявено от длъжника възражение за забава на кредитора по чл. 95, ал.1 ЗЗД съдът да изследва каузалността на забавата на кредитора с изпълнението и по какъв начин му е повлияла - дали е попречила на изпълнението или само го е отложила?; 4. Длъжникът, който се позовава на забава на кредитора, следва ли да докаже, че точното изпълнение на неговото задължение е било обусловено от изпълнението на конкретно задължение на кредитора, съответно да докаже наличието на причинната връзка между своето неизпълнение и неизпълнението или забавеното изпълнение на задължението на кредитора? Трябва ли длъжникът да докаже, че забавата на кредитора е единствената причина за неговото неизпълнение?; 5. Дължимо ли е възнаграждението на изпълнителя съгласно чл. 266, ал.1 ЗЗД при липса на приемане на изработеното от страна на поръчващия (възложителя)?; 6. Може ли съдът да приложи фикцията, че работата е одобрена, ако изпълнителят не е доказал, че е поканил надлежно възложителя да прегледа работата?; 7. При договорите за строителство единствено изпращането на съставен от изпълнителя Акт образец 19 представлява ли покана за преглед и приемане на работата, при липсата на покана за определен ден и час за приемане на изработеното и при липса на спазена процедура по чл. 5, ал. 3 от Наредба № 3 от 31.07.2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството относно съставяне на актове по строителството при неявяване на представител на участник в строителния процес?; 8. Въвеждането на сградата в експлоатация с разрешение за ползване достатъчно ли е, за да се считат за приети с конклудентни действия всички изпълнени строително-монтажни работи и че изпълнените от конкретен изпълнител СМР отговарят на одобрените проекти?; 9. Дължи ли се заплащане на стойността на допълнително извършени работи по договор за строителство, при липса на допълнително споразумение между страните за тяхното възлагане и липса на двустранно подписан протокол за приемането им (Акт образец 19)?; 10. Дължимо ли е заплащане на стойността на допълнително извършени работи по договор за строителство, когато в договора се съдържа изрична уговорка, че цената на договорените СМР е окончателна, тъй като са определени количествата и единичните цени? При такава хипотеза разликата в количеството вложени материали подлежи ли на заплащане при липса на приемане от възложителя чрез двустранно подписан протокол (Акт образец 19)?; 11. Достатъчно ли е изпращането на едностранно съставен от изпълнителя Акт образец 19, придружен с проформа фактура, за да се считат претендирани от изпълнителя допълнителни работи за приети от възложителя?“ Твърди, че е налице допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава: по въпросите по т. 1 и т. 2 - на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, р ешение № 202 от 21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г., I т. о., решение № 76 от 12.06.2012 г. по т. д. № 377/2011 г., II т. о., решение № 581 от 30.09.2010 г. по гр. д. № 1019/2009 г., III т. о.; по въпросите по т. 3 и т. 4 - на решение № 164 от 03.02.2016 г. по т. д. № 1890/2014 г., I т. о.; по въпросите по т. 5 - т. 8 – на решение № 1661 от 6.12.1999 г. по гр. д. № 972/99 г., V г. о., определение № 325 от 24.04.2012 г. по т. д.№ 747/2011 г., I т. о., решение № 48 от 31.03.2011 г. по т. д. № 822/2010 г., II т. о.; по въпросите по т. 9 – т. 11 - на решение № 94 от 09.07.2015 г. по т. д. № 2094/2014 г., II т. о. и решение № 279 от 12.02.2019 г. по т. д. № 2905/2017 г., II т. о. Касаторът въвежда въпросите и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа, че обжалваното решение от 19.11.2024 г. на Софийски апелативен съд е очевидно неправилно. Ответникът по касационните жалби „Стройком Пласт“ ЕООД изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивните решения, респ. - за неоснователност на жалбите. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното: Касационните жалби са подадени от надлежна страна срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими. За да постанови поправеното въззивно решение, Софийски апелативен съд е приел, че страните са обвързани от сключен на 12.03.2018 г. договор за изработка, доставка и монтаж, съобразно клаузите на който „Стройком пласт“ ЕООД, като изпълнител, се е задължил спрямо възложителя „Ви-Веста холдинг“ ЕАД да извърши доставка и монтаж на алуминиева дограма ЕТЕМ, на окачена стъклена фасада ЕТЕМ, на вентилируема окачена фасада от композитен материал ЕТЕМ, на самоносещ се стъклен парапет по балкони и алуминиеви интериорни врати, като общата стойност на договорените работи е в размер на 397 766,94 лв. без ДДС, определена по количества и цени, посочени в приложение № 1 към договора. Решаващият състав е установил въз основа на писмените доказателства и заключенията на съдебно-техническите експертизи, приети в първоинстанционното и въззивното производство, че сградата, на която е следвало да се изпълнят възложените с посочения договор СМР, е снабдена с разрешение за ползване № СТ-05-124/14.02.2020 г., издадено от Началника на ДНСК. Посочил е, че по делото липсва спор между страните, че с платежно нареждане от 14.03.2018 г. възложителят е заплатил на изпълнителя аванс в размер на 30 % от уговореното и дължимо възнаграждение, а впоследствие, на 31.10.2019 г., му е заплатил и сумата от 15 766, 26 лв. Решаващият съд е приел, че ищецът е извършил всички възложени му с процесния договор СМР, които са приети от възложителя ответник по исковете, но изпълнението на част от тях е било забавено. Посочил е, че съгласно договора срокът за изпълнение на възложените СМР е започнал да тече от датата на получаване на авансовото плащане, което в случая е осъществено на 14.03.2018 г., като само СМР, предмет на двустранно подписания акт обр. 19 № 5/25.10.2019 г. /за окачена фасада – Еталбонд, окачена фасада – стъкло, дограми и парапети/ не са били изпълнени в посочения в графика приложение № 3 срок от 121 дни - т.е. до 13.07.2018 г. и реализираното забавяне е повече от година и три месеца. Според съда, посоченото забавяне се дължи на виновното поведение на възложителя, който не е изпълнил всички външни зидарии и не е провел навреме всички административни процедури по одобрение на измененията в техническия проект относно окачените фасади, както и не е осигурил вертикален транспорт и скеле, необходими за изпълнение на фасадните СМР. Посоченият извод е подкрепен с възприетото от съда заключение на техническата експертиза, събрано във въззивното производство, че макар на 16.03.2018 г. строящата се сграда да е била снабдена с Удостоверение за степен на завършеност на строеж Ш-та категория /след подписването на Акт обр.14 на 26.02.2018 г./, то светлите отвори за монтаж на дограмата /подзиждането и надзиждането/ не са били изпълнени към момента на издаване на удостоверението, доколкото в хода на строителството е било извършено изменение на първоначално одобрения основен инвестиционен проект, с което изменение от 04.09.2018 г. съгласно заповед на главния архитект на СО се намаляват „светлите отвори“ за част от прозорците по фасадите. Подчертано е, че според анализа на вещото лице към 30.05.2018 г. на процесния строеж е оставала за изпълнение, съгласно изменения проект от 04.09.2018 г., тухлена зидария, както и че за периода 18.07.2018 г.- 17.07.2019 г. са завършени скрити СМР, от които относими към предмета на спора са монтаж на топлоизолация, монтаж на хоризонтална ивица от вата, шпакловка, полагане хидроизолация по тераси. С оглед така установените факти и при съобразяване на експертното мнение въззивният съд е заключил, че причината за неточното изпълнение във времево отношение на задълженията на изпълнителя е поведение на възложителя, който е дължал извършването на СМР, необходими и предшестващи в технологично отношение договорените от страните, без които изпълнителят не е могъл да престира уговореното. Съдът е направил заключение за наличие на забава на кредитора възложител по договора по смисъла на чл. 95, пр. 2 ЗЗД, която освобождава изпълнителя от последиците на неговата забава, съответно изпълнителят не дължи неустойка за собствената си забава и ответникът не би могъл да прихване с вземането за неустойка задължението си за заплащане на възнаграждение за изпълнените и приети СМР по договора от 12.03.2018 г. Поради това е счел, че направеното от ответника възражение за прихващане е неоснователно. Съставът на Софийски апелативен съд е преценил като неоснователни възраженията на ответника за своевременно оказано от него съдействие на изпълнителя, като наред с гореизложеното относно изпълнението на външните зидарии, предшестващи поставянето на дограмата и фасадния материал, както и на необходимите замазки и облицовки, предшестващи поставянето на свободно стоящия парапет, е изтъкнал, че съдействието по изграждането на скеле, необходимо за поставянето на фасадата от Еталбонд от трите страни, както и на вертикален транспорт за остъклената част, също е дадено със значително закъснение от страна на възложителя. След обсъждане на събраните по делото гласни доказателства е приел, че възложителят не е изпълнил задълженията си по договора да изгради своевременно и от трите страни на сградата необходимото скеле за поставянето на дограмата и фасадния материал, като това негово поведение е в пряка причинна връзка с неизпълнението във времево отношение на задължението на изпълнителя да монтира дограмата и фасадния композитен материал. По изложените съображения въззивният съд е достигнал до съвпадащ с този на първоинстанционния съд извод, че ответникът следва да заплати на ищеца сумата от 40 264,15 лв. с вкл. ДДС, като дължимо възнаграждение по договор за изработка, доставка и монтаж от 12.03.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.05.2020 г. до окончателното й заплащане, както и сумата от 4 201,48 лв. договорна неустойка за забавено изпълнение на главното задължение, предвидена в чл. 51 от процесния договор. По иска за заплащане на възнаграждение в размер на сумата от 22295,87 лв. с вкл. ДДС за допълнително извършени СМР съдът е изтъкнал, че същият се основава на по-голямо от предвиденото в договора количество на реално изпълнените дейности по доставка и монтиране на окачената вентилируема фасада от композитен материал Еталбонд и на установяването на същото с Акт обр. 19/12.11.2019 г. В атакуваното решение е възпроизведена приложимата клауза от договора на страните, според която в случай на разлика в количествата, посочени в приложение № 1 и действително изпълнените количества работи, съответната промяна се отразява в Акт обр. 19. Съдът е констатирал, че в случая допълнително извършените СМР са предмет на посочения Акт обр. 19, но същият е подписан само от изпълнителя. Счел е, обаче, че извършените допълнителни работи са били приети от възложителя, тъй като актът е бил предявен /изпратен по ел. път/ на възложителя с писмо от същата дата - 12.11.2019 г., към което е била приложена и издадената въз основа на акта проформа фактура № 1038/12.11.2019 г. Мотивирал е горното с предвидено в чл. 22, ал. 4 от договора, че при предадена количествена сметка /Акт обр. 19/ възложителят е длъжен в 5-дневен срок да го провери и ако не даде становище в посочения срок се счита, че актът е одобрен и приет и подлежи на фактуриране и заплащане съгласно сроковете и условията, предвидени в договора. Допълнителен аргумент в подкрепа на този извод съдът е извлякъл от издаденото Разрешение за ползване № СТ-05-124/14.02.2020 г. за сградата. При позоваване на практиката на ВКС по приложението на чл. 264 ЗЗД съдът е изтъкнал, че обсъдените по делото доказателства в тяхната съвкупност установяват в случая приемането на извършените от изпълнителя по договора СМР да е било проявено конклудентно от възложителя – от една страна, след извършването и отчитането им той не е възразил изрично, а от друга - използването на изработеното по предназначение от възложителя представлява приемане с конклудентни действия на резултата от изработката. Съдът е посочил, че действително извършените и приети допълнителни СМР за изработка, доставка и монтаж на окачената вентилируема фасада от композитен материал Еталбонд са в размер на 37 кв. м., както се установява от заключението на съдебно-техническата експертиза, прието във въззивното производство, което налага уважаването на иска за заплащане на възнаграждение за допълнителни СМР за сумата от 5 461,20 лв., а на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за сумата от 280, 64 лв. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросите по т. 1 и т. 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се отнасят до задълженията на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства и отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са значими за изхода на делото. По тези процесуални въпроси е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения – посочените от касатора и служебно известните на състава решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Неоснователни са доводите на касатора, в контекста на които са поставени въпросите, за необсъждане на въззивните доводи на ответника и на събраните по делото доказателства. Не съответства на процесуалните действия на ищеца и по-конкретно на изложеното в допълнителната искова молба доводът на касатора, че ищецът е направил признание, че към 23.11.2018 г. на същия е било осигурено необходимото съдействие от ответника и той е могъл да извърши всички възложени му по договора СМР, съответно след посочената дата не е налице забава на кредитора възложител по процесния договор за изработка. В допълнителната искова молба действително е изложено, че скелето за монтаж на дограма и вентилируема фасада е било в готов вид на 23.11.2018 г. Липсва обаче признание, че към цитираната дата са били осъществени останалите етапи на строителството, които задължително предхождат възложените на ищеца СМР, и на които /освен на забавеното изграждане на скеле/ ищецът основава доводите си за забава на кредитора. В допълнителната искова молба се поддържа и въззивният съд е намерил за доказано, че в случая е налице неизпълнение в срок от страна на възложителя на всички външни зидарии на обекта, както и неизпълнение от страна на възложителя на всички предхождащи поставянето на самоносещия се стъклен парапет по балконите и част от стълбището работи. Въззивният съд е направил извод, че именно това неизпълнение е причина за забавено изпълнение на задълженията на ищеца да достави и монтира дограма на всички прозорци, както и да достави и монтира самоносещия се стъклен парапет по балконите и част от стълбището. Несъстоятелна е и тезата на касатора, че изводите на съда за наличието на предпоставките по чл. 95 ЗЗД и за освобождаването на ищеца от последиците на собствената му забава са изградени при игнориране на събраните по делото доказателства. Въззивният акт обективира анализ на писмените и гласните доказателства, както и на заключенията на съдебно-техническата експертиза, като този анализ е поставен в основата на отговора на съда на направените от страните доводи и възражения във връзка със забавата на кредитора възложител по процесния договор. По изложените съображения следва да се приеме, че при постановяване на обжалваното решение апелативният съд изцяло се е придържал към задължителната и постоянна практика на ВКС по въпроса относно правомощията на въззивната инстанция, което изключва въведените от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите по т. 1 и т. 2. Доколкото изложението на касатора във връзка с поставените въпроси съдържа оспорване на изводите на съда за наличие на забава на кредитора, формирани след преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, следва да се посочи, че в стадия по селекцията на касационните жалби, ВКС не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба - чл. 290 ГПК /т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Третият и четвъртият въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са свързани с изводите на въззивния съд относно забавата на кредитора възложител по процесния договор и последиците й по отношение на изпълнението на задълженията на изпълнителя по договора и са значими за изхода на делото, поради което покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По тези въпроси обаче касаторът също не е обосновал въведените допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В решение № 164 от 3.02.2016 г. по т. д. № 1890/2014 г. на ВКС, I т. о., посочено от касатора, е прието, че наред с хипотезата на чл. 83, ал. 1 ЗЗД, уреждаща съпричиняването на вреди, при която поведението на кредитора може да се изразява в неизпълнение на поетите от него задължения по договора или в други действия, с които се възпрепятства точното изпълнение на длъжника, в чл. 95 ЗЗД е регламентирана още една хипотеза, в която поведението на кредитора е в причинна връзка с неизпълнението на длъжника. Това е забавата на кредитора, която се изразява в неоправдан отказ да приеме изпълнението. Забава на кредитора възниква, когато кредиторът не приема надлежно предложеното му изпълнение или не оказва необходимото съдействие за неговото осъществяване. Съответно за да се освободи от отговорност за своята забава в хипотезата на чл. 95 ЗЗД, длъжникът следва да установи, че точното изпълнение на неговото задължение е било обусловено от определено съдействие от страна на кредитора, което не му е било оказано или изпълнението не е било прието от кредитора. В случая въззивният съд не е отрекъл необходимостта при направено възражение за освобождаване на длъжника изпълнител по договора от последиците на неговата забава, съответно, че не дължи мораторна неустойка, на основание чл. 95 ЗЗД, да изследва обусловеността на точното изпълнение на задълженията на ищеца от определено съдействие от страна на кредитора. В атакуваното решение след подробно обсъждане на доказателствата, в частност на съдебно-техническите експертизи, са формирани изводи, че възложителят е следвало да реализира определени етапи от строителството, които предхождат възложените на ищеца СМР, както и да осигури съдействие на изпълнителя чрез изграждане на скеле и подемна платформа, явяващи се необходими за поставяне на дограма и фасаден материал, възложени на ищеца. Направено е позоваване на обусловеност на точното изпълнение на задълженията на изпълнителя от съдействието на кредитора възложител, като е изтъкнато, че тази обусловеност е намерила израз в клаузата на чл. 3 от договора, установяваща, че изпълнителят не носи отговорност за спазване на сроковете по договора, ако не са изпълнени всички външни зидарии на обекта и не са готови измененията в техническия проект относно окачените фасади. Въпросите по т. 5, 6 и 7 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Петият въпрос не е от значение за изхода на конкретното дело, тъй като в атакуваното решение не е отречено, че по силата на чл. 266 ЗЗД възложителят следва да заплати възнаграждение за приетата работа. Шестият и седмият въпрос не са единствено обуславящи решаващите изводи на въззивния съд, тъй като наред с изводите си за приемане на извършените допълнителни СМР с конклудентни действия с оглед липсата на възражение на възложителя след получаването на подписания от изпълнителя Акт обр. 19 съдът е изложил съображения и за приемането на изработеното с конклудентни действия поради ползването му по предназначение от възложителя. Относно приемането на извършени СМР с конклудентни действия, към което се отнася въпросът по т. 8, е формирана последователна практика на ВКС. С решение № 638 от 24.10.2008 г. по т. д. № 302/2008 г., ІІ т. о., решение № 318 от 17.10.2011 г. по т. д. № 728/2010 г., II т. о., решение № 48 от 31.03.2011 г. по т. д. № 822/2010 г., II т. о. и решение № 250 от 11.01.2012 г. по т. д. № 535/2010 г., II т. о. е дадено разрешението, че извършените СМР могат да се считат за приети, по смисъла на чл. 264 ЗЗД, ако по делото съществуват доказателства за извършени от възложителя конклудентни действия по приемане на изработеното, каквото по същество е използването на завършения обект според функционалното му предназначение. Заключението във въззивния акт за наличието на приемане на възложената работа с конклудентни действия и за съответствието й на одобрените проекти е основано на данните за издаване от Началника на ДНСК на разрешение за ползване на сградата, част от реализирането на която са извършените от ищеца СМР, и за ползването й по предназначение от възложителя. Съществуването на практика на ВКС по поставения въпрос по т. 8 от изложението на касатора, по отношение на която не се твърди и доказва наличието на основания за промяна или осъвременяване и с която е съобразен въззивният акт, изключва въведените допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касация. Последните три въпроса от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са свързани с изводите на съда относно задължението на възложителя ответник да заплати възнаграждение за допълнителни СМР, свързани с влагане на по-голямо количество фасаден материал от договореното по сделката. Въпросът по т. 9 и първият въпрос по т. 10 не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като при формулирането им не се държи сметка, че изводите на съда относно дължимостта на възнаграждение за допълнителните СМР са основани на изричната клауза на чл. 6 от процесния договор, че се дължи възнаграждение от възложителя за действително изпълнени количества работи, които надвишават договореното в приложение № 1 и са отразени в акт обр. 19, и на установеното от експертното заключение монтиране на 37 кв. м. вентилируема фасада повече от договореното. Що се отнася до приемането на допълнително извършените работи, в контекста на което са поставени вторият въпрос по т. 10 и въпросът по т. 11, следва да бъде съобразено вече изложеното по осмия въпрос. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая обжалваното решение не е засегнато от тези пороци. Следва да се подчертае, че основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е въведено само бланкетно и не е аргументирано отделно от поставените въпроси и касационните доводи. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част, с която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителните му части. Касационно обжалване на решение № 498 от 06.10.2025 г. по в. т. д. № 369/2023 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка във въззивното решение от 19.11.2024 г., също не следва да се допуска. Това следва от обосноваването на приложното поле на касационния контрол с въвеждането на основания за достъп до касация и правни въпроси, които са идентични с обсъдените по повод касационното обжалване на въззивното решение от 19.11.2024 г. Формулираните въпроси не са обуславящи за правната воля на съда за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка във въззивното решение. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение