Определение № 5929 от 18.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3212/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е с касационна жалба от В. Г. Ш., подадена чрез пълномощник адв. Н. А. от АК – П., срещу въззивно решение № 381 от 23.03.2023 г. по в.гр.д. № 20235300500121/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив, постановено по иск за делба на фаза допускане на делбата, в частите му относно това кои са съсобственици на делбеното имущество и какви са техните дялове.

В касационната жалба са направени оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост, с искане същото да бъде допуснато до касационно обжалване и да бъде отменено в обжалваната част, като делбата се допусне между тези съделители и квоти, както са били посочени в първоинстанционното решение.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди наличие на основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, предл. трето ГПК за допускане касационно обжалване.

Насрещните страни по касация – К. К. Б., И. П. Б., Т. М. К., Е. М. С., Г. Д. З., Д. Т. Т. и Д. Т. Т., не са взели становище по касационната жалба.

Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване, поради което е и процесуално допустима.

Производството по гр.д. № 772/2021 г. по описа на РС - Асеновград е образувано по предявения от В. Г. Ш. срещу К. К. Б., Т. М. К., Е. М. С., Г. Д. З., Д. Т. Т. и Д. Т. Т. иск за делба на Самостоятелен обект в сграда с идентификатор № *** по КККР на [населено място], находящ се в [населено място] [улица], ет. 2, на втори етаж, с предназначение жилище, с площ 102,71 кв.м., ведно с принадлежащите към него избено помещение № 2 с площ 15,61 кв.м., сушилня № 1 с площ 36,43 кв.м., таванско помещение № 1 с площ 10,95 кв. м. и 47,89 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот при съседи: на същия етаж - няма, под обекта – самостоятелни обекти в сграда с идентификатори № * и № *, над обекта - самостоятелен обект в сграда с идентификатор № *, и на Самостоятелен обект в сграда с идентификатор № * по КККР на [населено място], находящ се в [населено място] [улица], ет. 1, с предназначение гараж, с площ 17,40 кв.м., при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж – самостоятелен обект в сграда с идентификатор № *, под обекта - няма, над обекта – самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ***.

С протоколно определение № 194/18.03.2022 г. първоинстанционният съд е конституирал като страна в производството и И. П. Б..

С решение № 351/09.11.2022 г. РС – Асеновград е допуснал делба на гореописаните имоти между съделители и при квоти, както следва:

• 36/48 ид.ч. за В. Г. Ш.;

• 2/48 ид.ч. за Г. Д. З.;

• 1/48 ид.ч. за Д. Т. Т.;

• 1/48 ид.ч. за Д. Т. Т.;

• 4/48 ид.ч. за К. К. Б.;

• 2/48 ид.ч. за Т. М. К.;

• 2/48 ид.ч. за Е. М. С..

Искът е отхвърлен по отношение на съделителката И. П. Б..

Първоинстанционното решение е обжалвано пред ОС – Пловдив от Т. М. К., И. П. Б., Е. М. С. и К. К. Б., в частта относно кръга на наследниците, между които е допусната делба на имотите, и размера на квотите им, както и в частта, в която искът за делба е бил отхвърлен спрямо И. П. Б.. Навели са твърдения за неправилност на изводите на пъроивнстанционния съд, че процесните имоти са придобити в режим на СИО само от наследодателите на страните – В. и М. Б., както и че съдът не е обсъдил всички представени писмени доказателства – заповеди на ОбНС – гр. Асеновград, в резултат на което неправилно е приел, че имотите са придобити на основание отстъпено право на строеж като обезщетение за отчужден недвижим имот единствено от В. Б., но не и от неговата майка Е. Б..

За да отмени решението на РС – Асеновград в обжалваните части относно съделителите и техните квоти, въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че е налице съсобственост по отношение на делбените имоти. Намерил е, че със Заповед № 697/03.11.1986 г. ОбНС – гр. Асеновград, на основание чл. 95 ЗТСУ, са отчуждени за ЖСК кв. 314а, описани недвижими имоти по плана на [населено място], сред които и имот с планоснимачен № * в кв. 314а, находящ се на [улица], като собствениците В. К. Б. и Е. К. Б. се обезщетяват с един общ тристаен апартамент в ЖСК 314а, А., който на основание чл. 102 ЗТСУ (отм.) да се запише само на името на В. К. Б.. След тази заповед е издадена друга Заповед № 346/14.09.1987 г. на ОбНС – гр. Асеновград, в която е записано, че на основание чл. 95 ЗТСУ се отчуждават за ЖСК кв. 314б, недвижими имоти по плана на [населено място], между които и имот с планоснимачен № * в кв. 314б, находящ се на [улица], собственост на В. М. К., В. К. Б. и Е. К. Б., като собствениците В. К. Б. и Е. К. Б. се обезщетяват с право на строеж на едно общо тристайно жилище, върху предвиденото петно VI, в източната част на парцел * – комплексно строителство, със задължение да изградят тристайно жилище в предвидената по КЗСП двуетажна жилищна сграда, по стопански начин, в завършен вид в двегодишен срок, без в тази заповед да има отбелязване по чл. 102 ЗТСУ (отм.). Въз основа на тези заповеди е издадено разрешение за строеж № 119/27.04.1990 г. на името на В. М. К., В. К. Б. и Е. К. Б., с което е отстъпено право на строеж по цитираните заповеди, като на първо място е отбелязана Заповед № 346/14.09.1987 г. През 1990 г. В. К. и В. Б. сключили договори за делба на новострояща се сграда в имот с планоснимачен № *, кв. 314б, парцел * по плана на [населено място], по силата на който В. Б. получил в дял първи жилищен етаж от сградата и гараж № 2, които съгласно Удостоверение № 94-В-77/22.02.2021 г. на Община Асеновград съответстват на самостоятелни обекти в сграда с идентификатори № *** и № ***. В договора за делба също е цитирана Заповед № 346/14.09.1987 г. на ОбНС – гр. Асеновград.

При анализа на тези писмени доказателства, въззивният съд е стигнал до извода, че относима за делбените имоти е именно Заповед № 346/14.09.1987 г. на ОбНС – гр. Асеновград. В предходната Заповед № 697/03.11.1986 г. ОбНС – гр. Асеновград е посочен друг квартал на отчуждения имот, макар да съвпадат номера на имота и улицата, посочени са също друго мероприятие и друг начин на обезщетение, поради което съдът е приел, че отбелязването в нея на основание чл. 102 от ЗТСУ (отм.) предоставеният апартамент да се запише само на името на В. Б., не може да се отнесе и към издадената в последствие отчуждителна заповед, в която няма такова посочване. Констатирал е, че не са представени доказателства за извършено прехвърляне по реда на чл. 102 ЗТСУ (отм.) на полагащото се обезщетение и от Община Асеновград, след изискване на отчуждителната преписка за имота, като е представена само първата отчуждителна заповед от 1986 г. Не били представени и доказателства за спазване на формата, предвидена в чл. 102 ЗТСУ (отм.) за прехвърляне на обезщетението при отчуждаване на недвижим имот – писмена с нотариална заверка на подписите. Поради това въззивният съд е счел, че правото на строеж е било учредено в полза на Е. и В. Б., като след реализирането му те са станали съсобственици при равни права на построеното въз основа на отстъпено право на строеж на тристайно жилище.

Установено е, че към датата на издаване на строителното разрешение – 1990 г., В. К. Б. е бил в брак с М. Г. Б.. Съдът е стигнал до заключение, че тъй като жилищната сграда е била изградена по време на брака на В. Б., той е придобил своята идеална част от построеното в режим на СИО със съпругата си М. Б., на основание действащия към момента на придобиването чл. 19 СК (отм.). Предвид изложеното поради липса на участие на всички съсобственици в делбата на общата вещ – построената жилищна сграда, съдът е извел, че договорите за делба на новострояща се сграда от 28.06.1990 г. и 24.07.1990 г. са недействителни на основание чл. 75, ал. 2 ЗН и чл. 34, ал. 2 ЗС. Същите обаче са приети като доказателство, че това е апартамента, изграден по съгласие на съсобствениците в построената жилищна сграда въз основа на отстъпеното като обезщетение право на строеж, както и начало на давностно владение върху имота.

При така формираните изводи въззивният състав е посочил, че е налице условието да бъде разгледано наведеното пред първата инстанция евентуално възражение за придобиване по давност от съпрузите В. и М. Б. на делбените имоти. Същото е прието за неоснователно, тъй като, макар от свидетелските показания да са установени обстоятелствата, че М. и В. Б. са живели в процесния имот от построяването му, че никой друг не го е ползвал, че не е имало спорове с никой относно собствеността на имота, че никой, включително наследниците на М. Б., не са предявявали някакви претенции спрямо собствеността на жилището и всички роднини са били в добри взаимоотношения по между си, тези доказателства не били достатъчни, за да се приеме, че е своена от страна на съпрузите и частта, притежавана приживе от Е. Б.. Не са събрани никакви доказателства от кога и как В. Б. е противопоставил намерението си да владее за себе и частта, притежавана от майка му, а след смъртта й - наследствената част на своите братя, нито как тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Съдът е приел, че няма данни Е. Б. да е знаела за сключения без нейно участие договор за доброволна делба и да не се е противопоставила, нито е установено да е извършила някакви действия, от които да се извежда знанието, че имотът, построен въз основа на остъпеното и на нея право на строеж, се владее единствено от сина й В.. Поради това съдът е счел, с оглед начина, по който е установено владението, че е оборена презумпцията на чл. 69 ЗС и липсват доказателства за извършени от В. Б. действия, от които да се изведе промяна на намерението за държане на чуждите идеални части, демонстрирано спрямо останалите съсобтвеници.

В заключение съдът е приел, че имотите, построени въз основа на отстъпено право на строеж, са придобити при режим на съсобственост между Е. Б. с дял в размер на 1/2 идеална част и М. и В. Б., при режим на СИО, с дял останалата 1/2 идеална част. Е. Б. е починала през 1993 г. и е наследена от нейните синове при равни квоти – К. К. Б., В. К. Б. и М. К. Б., които са придобили по наследство по 1/6 идеална част от съсобствеността. М. К. Б. е починал през 2002 г. и е оставил за наследници съпругата си И. П. Б. и двете им дъщери Т. М. К. и Е. М. С., които придобиват по наследство по 1/18 идеална част от делбения имот. В. К. Б. е починал през 2012 г., при което е прекратена съпружеската имуществена общност и съпругата му М. Б. получава 1/4 идеална част от имота на това основание и 2/3 идеални части от притежаваната от В. Б. част от имота по наследство, доколкото е съпруга, която наследява с братя и сестри, тъй като от брака си нямат деца, няма и възходящи. В. Б. оставя в наследство 1/4 идеална част от прекратената СИО и 1/6 идеална част, получена по наследство от майка си, или общо 5/12 идеални части. От тях 10/36 (5/12*2/3) получава по наследство съпругата му М. Б., а 5/36 (5/12*1/3) получават при равни части брат му К. К. Б. и дъщерите на починалия преди него негов брат М. – Т. М. К. и Е. М. С.. Така К. К. Б. получава и 5/72 идеални части от имота по наследство от брат си В., а Т. М. и Е. С. по 5/144 идеални части. След смъртта на съпруга си М. Б. става собственик на 1/ 4 идеална част от имота от прекратената СИО и 10/36 по наследство от съпруга си, или общо притежава 19/36 идеални части от съсобствеността.

С Нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане № 109, том 1, дело 105/2013г. М. Б. е прехвърлила на сестра си В. Ш. 2/3 идеални части от делбените имоти. Прехвърлителката е притежавала 19/36 идеални части, като с посочения акт се е разпоредила с 24/36 от имота, или свръх притежаваните от нея права, поради което и разпореждането с 5/36 идеални части от имота, които не е притежавала, не е противопоставимо на действителните собствениците и не произвежда действие. Така приживе М. Б. се е разпоредила изцяло с притежаваната от нея част от имота в полза на сестра си В. Ш., която е придобила правата й в съсобствеността, до размера на притежаваното от нея, а именно до 19/36 идеални части. Поради това след смъртта й на 19.01.2019 г., в наследството от нея не е останала собственост върху делбения имот и по отношение на нейните наследници Г. Д. З. (син на починалата й сестра Е. З.), Д. Т. Т. и Д. Т. Т. (низходящи на В. Т. – дъщеря на починалата й сестра Е. З.),.

При така установеното от фактическа и правна страна, въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в обжалваните части и вместо това е постановил друго, с което е допуснал делба на процесните имоти между съделители и при квоти, както следва:

1. 76/144 ид.ч. за В. Ш.;

2. 34/144 ид.ч. за К. К. Б.;

3. 8/144 ид.ч. за И. П. Б.;

4. 13/144 ид.ч. за Т. М. К.;

5. 13/144 ид.ч. за Е. М. С..

Искът за делба по отношение на съделителите-ответници Г. Д. З., Д. Т. Т. и Д. Т. Т., е отхвърлен.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, и по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК - очевидна неправилност. Поставени са следните въпроси, за които се твърди, че са решени от въззивния съд в противоречие с посочена практика на ВКС: 1. Майката на В. К. Б. – Е. Б., придобила ли е права в построеното процесно жилище в сградата, на която след построяването й, е извършена делба с представения по делото нотариално заверен договор за делба от 28.06.1990 г., видно от който построеното процесно жилище на първия етаж от сградата е поставено в дял втори от договора на В. К. Б.? 2. Може ли съдът в производство за делба, инцидентно да се произнася по приетото в един стабилен и отдавна влязъл в сила административен акт, с който е извършено отчуждаване през 1986 г.? - противоречие с Определение № 455/24.07.2017 г. по гр.д. № 5341/2016 г. на I г. о. на ВКС. 3. Какъв е характерът на нормата на чл.102 от ЗТСУ (отм.), с която законът даваше правото на отчужден собственик да прехвърли в полза на свой низходящ правото си на обезщетение? – противоречие с Решение № 63/27.05.1992 г. по гр.д. № 1005/1991 г. на I г.о. на ВС. 4. Когато едно лице е установило владение по силата на валидно сключен договор, по силата на извършена делба, или друг юридически факт, годен да го направи собственик, което владение след това е продължило трайно и непрекъснато, длъжно ли е да манифестира някакво конкретно поведение, че свои имота за себе си, респ. да отблъсква нечие друго владение, данни за каквото в случая липсват? – противоречие с Решение № 103/30.06.2015 г. по гр.д. № 7301/2014 г. на I г.о. на ВКС, Решение № 549/30.12.2010 г. по гр.д. № 217/2010 г. на II г.о. на ВКС, Решение № 23/20.05.2016 г. по гр.д. № 5162/2015 г. на II г.о. на ВКС, Решение № 60108/22.11.2021 г. по гр.д. № 3534/2020 г. на II г.о. на ВКС, Решение № 2831/29.10.1979 г. по гр.д. № 1103/1979 г. на I г.о. на ВКС, Решение № 201/23.03.2018 г. по гр.д. № 900/2017 г. на I г.о. на ВКС.

Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения, обща предпоставка за допускане касационно обжалване по сочен от касатора правен въпрос е той да се изведе от предмета на спора, и да е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства, и по отношение на който да е осъществена и някоя от кумулативно изискуемите допълнителни предпоставки от кръга на визираните в чл.280, ал.1, т.1 до т.3 ГПК.

Първият въпрос няма характеристиката на правен въпрос и не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като е фактически и с него се цели проверка на правилността на формирания от съда извод относно правата на Е. Б., което не може да стане в производството по чл.288 ГПК. Отделно от това не се констатира и наличие на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК – касаторката не сочи практиката на ВКС, в противоречие с която да е разрешен този въпрос.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси № 2 и 3. Въззивният съд въобще не се е произнасял по законосъобразността на Заповед № 697/03.11.1986 г. на ОбНС - гр. Асеновград, нито по въпроса относно характера на нормата на чл. 102 от ЗТСУ (отм.). Не е излагал мотиви в смисъл, че тази заповед е незаконосъобразна, респективно в какво се изразява незаконосъобразността й, а след подробен анализ на събраните писмени доказателства, е приел, че относима към установяване съсобствеността на делбените имоти е последващата Заповед № 346/14.09.1987 г. на ОбНС –гр. Асеновград. Несъгласието с формираните изводи на съда представлява по същността си оплакване за неправилност на въззивното решение. Отговорът на повдигнатия въпрос предполага да бъде направена преценка на фактите и доказателствата по делото, каквато не може да бъде извършена в производството по чл. 288 ГПК. Вторият въпрос е поставен с твърдение, че е разрешен в протворечие с Определение № 455/24.07.2017 г. по гр.д. № 5341/2016 г. на I г. о. на ВКС, което обаче не представлява съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. Въпросът за характера на нормата на чл. 102 от ЗТСУ (отм.) не е относим към решаващите изводи, обусловили отмяна на първоинстанционното решение. Безпротиворечиво в съдебната практика се приема, че разпоредбата на чл. 102 от ЗТСУ (отм.) урежда цесия, като собственикът на отчужден имот може да изрази съгласие друго лице да получи отстъпения в обезщетение жилищен имот. В случая не е прието нещо различно от въззивния съд, поради което и не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Затова не следва да се допуска касационно обжалване и по тези въпроси.

Четвъртият въпрос не предпоставя допускане на касационно обжалване на въззивното решение, защото не съответства с фактическата и правна рамка на мотивите на въззивния съд, а изхожда от собственото разбиране на касатора за валидността на договора за доброволна делба между В. К. и В. Б.. Противно на насочеността на въпроса, решаващите мотиви на въззивния съд са, че сключената доброволна делба е недействителна, тъй като в нея не са участвали всички съсобственици, но тя следва да се цени с оглед наведеното от ищцата твърдение за давностно владение от съпрузите В. и М. Б., което е обсъждано именно през призмата на основанието, на което фактичската им власт е установена - на положението им на съсобственици наред с Е. Б., и необходимостта съпрузите да са манифестирали собственическото си отношение към съсобствения дял на Е. Б. към нея самата, респ. нейните наследници. Тези изводи на въззивния съд не са в противоречие и с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Доколкото легитимиращите документи за начина на обезщетяване сочат, че В. К., В. Б. и Е. Б. се обезщетяват с право на строеж в новопостроена 2 етажна жилищна сграда, строителното разрешение е било издадено също на името на тримата, то е било известно на В. Б., че и майка му се легитимира като съсобственик и е следвало да участва в делбата, което изключва установената от него фактическа власт върху полученото по делбата само с В. К., да е установена като владение и на частта на майка му. Не е налице и специфичното основание за селекция, доколкото не се установява противоречие с посочените от касатора решения на ВКС, в които са разгледани различни от фактическа страна случаи, и крайното решение на спора по тези други дела е обусловен именно от различните установени факти, каквито факти не са налице по настоящия спор.

Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване поради очевидна неправилност. Очевидната неправилност предполага такъв порок на обжалваното решение, който се установява от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Посоченото основание ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. Касаторката се е позовала бланкетно на това основание, без да обоснове порок, който води до очевидна неправилност на въззивното решение. Мотивите на въззивния съд са ясни и логични спрямо установените факти и предмета на делото, прочитът им не сочи на тежък порок, който да се квалифицира като очевидна неправилност по смисъла на това понятие според изложеното по-горе.

При извършената служебна проверка не се установяват данни за вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение.

При този изход на спора, касаторът няма право на възстановяване на разноски. Насрещните страни по касация нямат подадени отговори и няма заявени искания за разноски, поради което съдът не дължи произнасяне по такива по чл.81 ГПК.

Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, Гражданска Колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК