Определение № 229 от 08.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4861/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Г. С. срещу въззивно решение от 09.07.2019 г. по гр.д. № 4403 /2018 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от С. Г. С. срещу В. Б. К. иск с правно основание чл.23,ал.1 СК за установяване, че по силата на пълна трансформация на лични средства ищецът е собственик на поземлен имот и масивна двуетажна вилна сграда в [населено място], индивидуализирани в решението. Насрещната страна В. Б. К. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по установителен иск за собственост на недвижим имот, за което не е налице изключението по чл.280,ал.3 ГПК (предишна чл.280,ал.2 ГПК преди изменението с ДВ бр. 86 от 2017 г.). Въззивният съд е приел от правна страна следното: Правото на собственост върху дворното място в [населено място] е придобито възмездно по време на брака между страните, поради което съгласно нормата на чл.21 СК (отм.) попада в режим на съпружеска имуществена общност (нататък и с.и.о.). Ищецът С. Г. С. твърди, че придобиването на имота е с негови средства, получени от продажбата на лично имущество – апартамент в[жк], представляващ лична собственост на ищеца – имотно обезщетение, конкретизирано със заповед по чл.100 З. (отм.), срещу отчужден имот по З. (отм.) преди брака на страните. По делото не са събрани доказателства как са съхранявани паричните средства, получени от продажбата на апартамента в[жк], представляващ лична собственост на ищеца. Нито е доказано, че средства от продажната цена от този имот са вложени при закупуване на идеална част от дворното място през м. 05.1996 г. (чл.30,ал.2 ЗС). Следва да се отбележи, че не е проведено доказване, че ответницата има идеални части от правото на собственост върху продаденото жилище. Участието на ответницата в последващия договор за делба също не е пречка да се установява трансформация на лично имущество – арг. от т.4 от ТР № 5 от 29.12.2014 г. по т.д. № № 5 /2013 г. на ОСГТК на ВКС, но в разглеждания случай е останало неуспешно. Ето защо искът за пълна трансформация на лично имущество при придобиването на процесното дворно място, обособено в самостоятелен парцел, а и на частична трансформация на лично имущество, е неоснователен. Относно собствеността върху сградата също е приложима презумпцията на чл.21,ал.3 СК, че сградата построена върху имот, попадащ под режима на с.и.о., е собственост на двамата съпрузи при условията на с.и.о. по силата на приращението по чл.92 СК, в съответствие с приетото с т.4 от ППВС 5 /1972 г. собственикът на земята е собственик и на постройките върху нея, освен ако е установено друго и в съответствие с разпоредбата на чл.19,ал.1 СК от 1985 г. (отм.). По делото е останало недоказано влагането на лични средства и при изграждането на сградата, така, че да се изключи съвместният принос на двамата съпрузи. Обстоятелството, че строителните книжа са издадени на името на ищеца и че той е фактическият платец, не е достатъчно доказателство за влагането на лични средства. Твърдението на ищеца за дарение от сестра му, което да послужи за построяване на сградата, също е недоказано. Съставеният между свидетелката Г. (сестра му) и него документ, в т.ч. и датата му – елемент на волеизявлението за предаване на сумата е непротивопоставим на ответницата. Тя е трето, неучастващо в съставянето му лице по смисъла на чл.181 ГПК, спрямо което важи изискването за достоверност на датата – датата, след която е невъзможно да се състави документът. Показанията на свидетелката Г. (сестра на ищеца) в унисон със подписания от нея документ, не може да се съпоставят с други данни по делото, включително липсват доказателства, че към посочената в документа дата е разполагала с със сумата 20 000 щ.д. Съдът е преценил показанията на тази свидетелка съгласно правилото на чл.172 ГПК и е приел, че те не се подкрепят от други доказателства, а са за изгодни за ищеца обстоятелства, в чийто интерес от изхода на делото свидетелката е заинтересована и за които ищецът носи тежестта за доказване (чл.154,ал.1 ГПК), което следва да е пълно. Поради изложеното въззивният съд е приел, че ищецът не е провел пълно доказване, че произходът на средствата, с които е построена сградата, е извънсемеен (личен). Презумпцията за съвместен принос на построеното не е оборена (чл.19,ал.3 СК от 1985 г. (отм.). В изложението за допускане на касационно обжалване жалбоподателят извежда следните правни въпроси: Може ли съдът да се произнесе по иск по чл.23 СК, като частично признае собственост в полза на един от бившите съпрузи, когато в исковата молба собствеността, която се претендира, е описана отделно като дворно място и като сграда в дворното място? По този въпрос жалбоподателят не обосновава допълнително основание по чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК. Но във връзка с фактически твърдения твърди, че САС е допусна нарушение на задължителната практика на ВКС /ВС, обективирана в т.4. ППВС № 5 /31.10.1972 г. по гр.д. № 4 /1972 г. на ВС по чл.14 от СК от 1968 г. (отм.) и решение № 159 / 08.05.2014 г. по гр.д. № 4125 /2013 г. на ВКС, IV г.о.. И. въпрос не е обуславящ, видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, той е изследвал поотделно дали е доказано извършването на трансформация на лични средства на ищеца в придобиването на дворното място и на построената в него сграда и не е отхвърлил иска поради това, че законът не допуска да се признава трансформация поотделно в придобиването на сградата и мястото, нито, че законът не допуска да се признава частична трансформация (обратно, приел е, че законът допуска да се установява трансформация на лични средства в придобиването на отделни имоти, както и допуска да се установи както пълна, така и частична трансформация), а защото е приел, че ищецът, чиято е доказателствената тежест да обори презумпцията за съвместен принос, установена с разпоредбата на чл.19,ал.3 СК от 1985 г. (отм.), не е провел такова доказване за никаква част от средствата, с които са придобити поотделно дворното място и сградата. За пълнота следва да се отбележи и че видно от мотивите на САС не е налице противоречие, а съответствие с приетото в т.4. от ППВС 5 /1972 г. на Пленума на ВС. Не е налице противоречие и с решение № 159 / 08.05.2014 г. по гр.д. № 4125 /2013 г. на ВКС, IV г.о., което се отнася до допустимостта на свидетелските показания по исковете по чл.23 СК за фактите на влагането на лични средства при придобиването на вещта и за източника на вложените средства. Това решение се отнася до втория въпрос. Длъжен ли е съдът да допусне разпит на свидетел за предоставено дарение на стойност над 5 000 лева от роднина, попадащ в кръга на лицата по чл.164,ал.1,т.3 ГПК, предвид императивната норма на процесуалния закон в този смисъл, за който жалбоподателят твърди, че има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК). Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд въпросът е обуславящ и САС го е разрешил положително в съответствие с посочената разпоредба и с разрешението в посоченото решение № 159 / 08.05.2014 г. по гр.д. № 4125 /2013 г. на ВКС, IV г.о., като е допуснал свидетелски показания. Но като е обсъдил свидетелските показания в съответствие с правилото на чл.172 ГПК (във връзка с всички други данни по делото, поради заинтересоваността на свидетелката от изхода на спора в полза на нейния брат) и с правилото на чл.154,ал.1 ГПК (което установява, че ищецът носи тежестта за доказване на фактите, на които основава предявения от него иск по чл.23 СК, които се оспорват от ответницата) е приел, че със свидетелските показания, които не се подкрепят от други доказателства по делото, не се установяват твърденията на ищеца, че е построил сградата с парични средства (20 000 щ.д.), които му е дарила неговата сестра и даже, че не е доказано, че тя е разполагала с такива средства към момента, в който се твърди, че ги е дарила на ищеца. Поради изложеното не е налице противоречие с разрешението в посоченото решение на ВКС, поради което не е осъществено основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК и тъй като въпросът е разрешен в решение, постановено в производство по чл.290 ГПК и не са обосновани предпоставки за изменение на това разрешение, а обратно извършено е позоваване на правилността на разрешението, не е налице и основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. От изложеното следва, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а искането на ответника по касационната жалба за присъждане на направените разноски за процесуално представителство от адвокат в размер на 2 700 лева е основателно и доказано с представения договор за правна защита и съдействие, в който е отразено уговарянето и заплащането на сумата. Воден от изложеното, съдът