Определение № 637 от 11.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 370/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество /КОНПИ/, чрез пълномощник Ю. В. - инспектор в ТД София на КОНПИ, срещу определение № 2784/30.10.2024 г. постановено по в.ч.гр.д. № 2872/2024 г. на Софийски апелативен съд. С обжалваното определение е потвърдено определение № 263763/05.06.2024 г. по гр.д. № 16921/2019 г. /неточно посочено от САС като гр.д. № 26921/ по описа на СГС, с което КОНПИ е осъдена да заплати по сметка за държавни такси на Софийски градски съд на основание чл. 157, ал.2 от ЗОНПИ сумата от 56 530,03 лв., представляваща дължима държавна такса по производството, прекратено поради отказ от предявените искове, с влязло в сила определение от 30.11.2023 г. В жалбата се съдържат оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на атакуваното определение, като се иска неговата отмяна. Сочи се, че съдът неправилно е приел, че КОНПИ, като държавен орган дължи заплащане на държавна такса, тъй като съобразно разпоредбата на чл.84, т.2 от ГПК държавните учреждения били освободени от заплащане на държавни такси, освен по искове за частни държавни вземания и права върху вещи- частна държавна собственост. Вземанията по дело били с характер на публични държавни вземания, като в този смисъл не следвало да бъде заплащана държавна такса. В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК страната поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя въпросите: 1. „Последица от уважаване на иск на КОНПИ за отнемане на незаконно придобито имущество в полза на държавата ли е събирането на публични държавни вземания?“; 2. „Може ли КОНПИ да се ползва от привилегията предвидена от законодателя в разпоредбата на чл. 84 от ГПК за освобождаване от плащане на държавна такса?“; 3. „Приложимо ли е постановеното Тълкувателно решение № 7/16.11.2015 г. по тълк.д. № 7/2014 г., ОСГК, ВКС към сега действащия ЗОНПИ и изгубило ли е приложението си?“; 4. „Какъв е характера на вземанията по предявени искове по реда на ЗОНПИ?“; 5. „По какво се различава предмета на предявените искове исковете по реда на ЗОПДНПИ /отм./ с тези предявени по ЗОНПИ?“; 6. „Променен ли е характера на вземането предмет на искове на КОНПИ по ЗОПДНПИ (отм.), последващия го ЗОПДНПИ (отм.) и сега действащия ЗОНПИ?“ и 7. „Неотносими ли са разпоредбите на чл.162, ал.2 т.5 от ДОПК към предмета на отнемане по ЗОНПИ?“. По поставените въпроси се сочи противоречие с: решение № 261261/08.04.2022 г. по гр.д. № 1003/2020 г. на СГС; решение № 464/ 20.04.2023 г., по в. гр. д. № 3584/2022 г. на САС; определение № 328/26.06.2012 г. по гр.д. № 318/2023 г. на ВКС, I г.о.; решение № 215/12.10.2017 г., по гр. дело № 432/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Тълкувателно решение № 7 от 16.11.2015 г. по тълк.д. № 7/2014 г., ОСГК на ВКС; Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2023 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГК на ВКС и др. Поддържа се и основанието по чл.280 ал.2 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното определение. Ответника по частната касационна жалба, не е изразил становище по нея. Относно допускане на касационното обжалване, съставът на ВКС, Трето гражданско отделение намира следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. За да постанови определението си, въззивният съд е констатирал, че първоинстанционното производство образувано по предявените от КОНПИ срещу ответниците София И. Ц., А. Д. Ц., Д. А. Ц. и С. А. Ц. искове за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество е било прекратено на основание чл.233 ГПК, с определение, постановено в с.з. на 30.11.2023 г. /влязло в сила на 08.12.2023 г./ по гр.д.№ 16921/2019 г. на СГС. С определение № 263763/05.06.2024 г., постановено по същото дело, на основание чл. 157, ал.2 от ЗОНПИ, КОНПИ - ищец по делото била осъдена да заплати по сметка на СГС държавна такса в размер на 56 530,03 лв. За да потвърди първоинстанционното определение, с което жалбоподателят е бил осъден да заплати държавна такса, въззивният съд е посочил, че законът постановява изрично /чл. 78, ал. 2 ЗОПДНПИ, във връзка с чл. 75, ал. 3 ЗОПДНПИ; чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ, във връзка с чл. 154, ал. 3 ЗОНПИ, които текстове са специални спрямо разпоредбите на ГПК и ДОПК/, че дължимата държавна такса /и съдебни разноски/ следва да бъдат възложени в тежест на страната, която е загубила делото – установил е, че такава е хипотезата когато искът е отхвърлен с решение по същество, както и когато делото се прекратява при условията на чл. 233 ГПК. Аргумент в подкрепа на последния извод било обстоятелството, че предварително внесена държавна такса /каквато е общата законова хипотеза, извън изключението по чл. 75, ал. 3 ЗОПДНПИ; чл. 154, ал. 3 ЗОНПИ/ не подлежи на връщане при оттегляне или отказ от иска, освен в конкретните хипотези на чл. 78, ал. 9 ГПК. Изложени са съображения, че в Закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество /отм., 23.01.2018 г./. и в сега действащия Закон за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество изрично се съдържат норми за присъждане на държавните такси в зависимост от изхода на спора /чл.78, ал.2 от ЗОПДНПИ (отм.) и чл. 157, ал. 2 от ЗПКОНПИ/. Посочено е, че при действието на тези разпоредби е формирана практика, според която Комисията дължи заплащане на държавна такса, когато искът е отхвърлен или производството е прекратено, като съдът се е позовал на практика на ВКС: определение № 2366/03.08.2023 г. по гр.д. № 4777/2022 г. на III г.о., определение № 13/12.01.2021 г. по ч.гр.д. № 3107/2020 г. на IV г.о., определение № 1666/15.06.2023 г. по гр.д. № 170/2023 г. на IV г.о., решение № 147/16.09.2019 г. по гр.д. № 1998/2018 г. на IV г.о. Приет е за неоснователен доводът на ищеца за недопустимост на обжалваното определение. Посочено е, че същото е постановено по реда на чл. 77, а не по реда на чл. 248 ГПК, тъй като не касае разноски, които страните си дължат взаимно според изхода на спора. Изложени са съображения, че при дела, при които държавна такса не се събира предварително, присъждането й с оглед изхода на делото, се осъществява по реда на чл. 77 от ГПК, както процедирал и първоинстанционния съд. В случая предпоставка за постановяване на определението по чл. 77 ГПК било наличието на влязло в сила определение за прекратяване на производството по делото, като за постановяването му не бил предвиден срок. Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. от разрешаването на който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивният съдебен акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Първият поставен въпрос не обуславя допускане на касационно обжалване, тъй като няма характер на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е изведен от решаващи изводи на въззивният съд, обусловили изхода на делото. По начина, по който е формулиран, въпросът е неотносим към настоящия казус, тъй като съдържа условието за уважаване на предявения от Комисията иск, а в процесния случай производството не е приключило с решение по същество. Доколкото въпросът не може да обоснове общо основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК, то съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания. Останалите, поставени от жалбоподателя въпроси с №№ 2-7, обобщено се свеждат до уточнения от съда въпрос „дължи ли КОНПИ държавна такса при отхвърляне на предявен иск, респективно при прекратяване на производството, с правно основание чл. 153, ал. 1 или ал. 2 ЗОНПИ?“. Така поставено, питането е обуславящо изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий, но не и сочените допълнителни такива по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По въпроса относно производствата по гражданска конфискация по реда на ЗОПДНПИ (отм.) и ЗОНПИ е създадена трайно установена и последователна съдебна практика на ВКС, а решаващите правни изводи на въззивния съд в обжалваното определение са изцяло в съответствие с нея. Според установеното в практиката на ВКС, разрешението, че Комисията не дължи държавна такса в производства по гражданска конфискация е било обосновано в старата съдебна практика при действието на първия ЗОПДИППД (отм.) с отсъствието в този закон на специални разпоредби за държавните такси. Във връзка с това разрешение е възприето становището, че Комисията като процесуален субституент на държавата не дължи държавна такса съгласно чл. 84, т. 1 ГПК. В следващите по време: ЗОПДНПИ (отм., 23.01.2018 г.) и сега действащия ЗОНПИ обаче, изрично законодателят е разписал норми за дължимост на държавните такси в производството, които се присъждат в зависимост от изхода на спора, макар да не се събират първоначално при завеждане на делото – чл. 78, ал. 2 ЗОПДНПИ (отм.) и чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ. При действието на тези разпоредби е формирана актуалната към настоящия момент съдебна практика, обективирана в: определение № 2226/08.05.2024 г. по ч.гр.д. № 1386/2024 г. на III г.о.; определение № 4274/26.09.2024 г. по ч.гр.д. № 2782/2024 г. на III г.о.; определение № 6028/20.12.2024 г. по ч.гр.д. № 4863/2024 г. на III г.о.; определение № 2366/03.08.2023 г. по гр.д. № 4777/2022 г. на III г.о.; определение № 5306/20.11.2024 г. по ч.гр.д. № 4336/2024 г. на IV г.о.; определение № 4501/09.10.2024 г. по ч.гр.д. № 3739/2024 г. на IV г.о.; определение № 2510/23.05.2024 г. по ч.гр.д. № 1814/2024 г. на IV г.о.; определение № 13/12.01.2021 г. по ч.гр.д. № 3107/2020 г. на IV г. о.; определение № 1666/15.06.2023 г. по гр.д. № 170/2023 г. на IV г.о.; решение № 147/16.09.2019 г. по гр.д. № 1998/2018 г. на IV г.о. и др., според която КОНПИ дължи заплащане на държавна такса, когато искът е отхвърлен или производството е прекратено. В тази практика е разяснено, че Комисията е публично държавно учреждение, но вземането – предмет на делото по исковете по ЗОНПИ, е частноправно. Приема се още, че в производството по ЗОНПИ Комисията не брани интереси от по - висш порядък, тъй като не осъществява защита на публична държавна собственост и не претендира установени публични държавни вземания, а се явява процесуален субституент на държавата в производство по отнемане в нейна полза на имущество, което е незаконно придобито от частноправни субекти, като до неговото отнемане с влязло в сила съдебно решение, което има конститутивно действие, това имущество няма публичноправен характер. Наличието на съдебна практика на ВКС, с която обжалваното определение е съобразено изключва и приложно поле на поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Определението не е и очевидно неправилно. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3-то ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното определение. Извън изложеното, следва да се посочи, че жалбоподателят по същество е изложил доводи за неправилност на обжалваното определение, с което той не аргументира специфичното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на определението. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение