Определение № 689 от 16.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1881/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Окръжна прокуратура – Пазарджик срещу решение № 57/20.02.2020 г. по гр. д. № 24/2020 г. на Окръжен съд - Пазарджик.

Ответникът по жалба П. И. Н. не е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не е ангажирал становище.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в уважената част на предявеният от П. И. Н. против Прокуратура на РБ (ПРБ) иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОДОВ до размера на сумата от 8 000 лв., явяваща се обезщетение на неимуществени вреди, причинени от изпълнение на наложено наказание „лишаване от свобода“ над определения с решение № 1/05.01.2015 г. по ВНОХД № 785/2014 г. на Окръжен съд – Пловдив срок, в случая 6 месеца и 25 дни, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 05.01.2015 г. до окончателното й изплащане, както и в частта на присъдените в първоинстанционното производство разноски в полза на ищеца.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел наличието на елементите от фактическия състав на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират. Те се изразяват в изтърпяване от ищеца на наказание „лишаване от свобода“ за срок от 4 години, наложено му с влязла в сила присъда № 367/29.10.2012 г. по НОХД № 5001/2011г. на Районен съд – Пловдив (потвърдена с решение № 150/28.05.2013 г. по ВНОХД № 370/2013 г. на Окръжен съд – Пловдив) за извършено престъпление по чл.195, ал. 2, вр. ал. 1, т. 4, предл. 2, във вр. с чл. 194, ал.1, във вр. чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 НК (определено при групиране с наказанието „лишаване от свобода“, наложено му с присъда по НОХД № 1376/2012 г. на Районен съд – Пазарджик), като е зачетено и приспаднато при изтърпяването на наказанието времето, през което лицето е било задържано по ЗМВР с постановление на Районна прокуратура – Пловдив, както и е било с наложена мярка за неотклонение „задържане по стража“, считано от 23.11.2010 г. до 04.04.2011 г., т. е. от 4 месеца и 11 дни. Установено е също, че началото на изтърпяване на наказанието е 08.08.2012 г., към която дата ищецът е бил на 22 години и 8 месеца, като по негово искане, с решение № 43 от 19.05.2014 г. по н. д. № 2295/2013 г. на ВКС, на основание чл. 425 НПК, е възобновено производството по делото, отменено е решение № 150/28.05.2013 г. по ВНОХД № 370/2013 г. на ОС – Пловдив и делото е върнато на този съд за ново разглеждане от друг състав от стадия на съдебното заседание. При него, с влязло в сила решение № 1/05.01.2015 г. по ВНОХД № 785/2014 г. на Окръжен съд – Пловдив е изменена присъда № 367/29.10.2012 г. по НОХД № 5001/2011г. на Районен съд – Пловдив и е намален размерът на наложеното на ищеца наказание - от 4 години „лишаване от свобода“ на 1 година и 7 месеца „лишаване от свобода“, като е изменено и определеното едно общо най – тежко наказание от 4 години „лишаване от свобода“ на 1 година и 7 месеца „лишаване от свобода“. Втората инстанция е приела, че на 22.05.2014 г. ищецът е освободен от затвора в [населено място], поради липса на основание за задържането му. Посочено е, че при този размер на наложеното наказание и начало на изтърпяването му на 08.08.2012 г. осъденият Н. е следвало да изтърпи само още 1 година, 2 месеца и 19 дни, т. е. до 27.10.2013 г., когато е следвало да бъде освободен от затвора. Вместо това той е търпял наказанието „лишаване от свобода“ до 22.95.2014 г. и е налице фактическо надлежаване с 6 месеца и 25 дни. Изложени са в обжалваното решение съображения относно обстоятелствата, меродавни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Съобразена е продължителността на процесното фактическо надлежаване – т.е. изтърпяване на наложено наказание „лишаване от свобода“ над определения срок – от почти 7 месеца. Отчетен е и фактът, че в този период от време ищецът е бил третиран по един и същи начин с останалите лишени от свобода лица; подлаган е на тормоз от другите лишени от свобода рецидивисти; упражнено спрямо него било физическо насилие, нанесен побой от група, лишени от свобода роми. Изтъкнати са и лошите битови условия в мястото, където е изтърпявано наказанието, неотопленноста и пренаселеността на килията, където е бил настанен осъдения; недостатъчното количество и качество на храната в затвора, която му е била предоставяна. Посочено е също, че в резултат на престоя в повече в затвора ищецът отслабнал и се е чувствал притеснен. Изтърпяването на наложеното наказание „лишаване от свобода“ над определения срок се отразило и съществено ограничило основни права на ищеца – на лична свобода и неприкосновеност, лишило го е от пълноценен личен и семеен живот, от възможността за социална адаптация в най – пълна степен и е довело до негативни изживявания и страдания. Съобразено е обстоятелството, че се касае за млад и здрав човек, който има способност успешно и бързо да се приспособи към живота извън затвора и значително по-бързо да преодолее натрупаните негативизъм, емоции, неудобства и терзания по време на престоя си в затвора за периода на надлежаването на наказанието „лишаване от свобода“. Развити са доводи, че в случая за отговорността на Прокуратурата по реда на ЗОДОВ е без значение обстоятелството дали надлежаването е в резултат на първоначално влязла в сила осъдителна присъда, с която е наложено наказание „лишаване от свобода“, което е започнато реално да се изтърпява и е последвало възобновяване на наказателното производство, довело като краен резултат до намаляване на размера (срока) на така наложеното наказание или пък надлежаването се дължи на неправилно пресмятане на срока на наказанието „лишаване от свобода“ при неговото изпълнение. Според решаващия състав определеният размер на обезщетението от 8 000 лв. е съобразен с горните обективно съществуващи обстоятелства и с икономическото състояние на страната към 2014 г., като е прието за достатъчен, справедлив и адекватен паричен еквивалент на засегнатите нематериални блага.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите, които се твърди да са обуславящи за изхода на делото, а именно за:

• изискването за наличие на причинна връзка между изтърпяването на наказание „лишаване от свобода“ над определения срок и претърпените вреди, чиято обезвреда се търси;

• задължението на съда да изложи мотиви относно наличието на горната причинна връзка;

• определянето на обезщетение за неимуществени вреди при приложение на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД.

В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за разглеждане се поставя въпросът следва ли при иск по чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОДОВ обезщетението да се определя въз основа на определен брой минимални работни заплати, съотнесено с обществените представи за справедливост и съществуващите обществено - икономически условия в страната.

По първите два въпроса се сочи противоречие с постановките на ТР № 3/22.04.2005г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, а по третия – с тези на ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/2005 г. на ВКС, ОСГК и решение № 52/14.03.2016 г. по гр. д. № 4554/2015 г. на ВКС, IV г.о.

Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

Повдигнатите на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпроси са релевантни, тъй като са обусловили изхода на конкретното дело, но по тях не е обосновано допълнителното основание, изразяващо се в поддържаното отклонение от практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, която страната сочи и прилага.

По първите два въпроса следва да се изтъкне, че съгласно чл. 4 ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като обезщетение се дължи при наличие на причинна връзка между незаконните действия или бездействия и претърпените вреди. Отговорността е обективна. В случая въззивният съд, като инстанция по съществото на спора (т.е. чиято дейност е решаваща, а не проверяваща), е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка между незаконното обвинение /незаконосъобразност на действията или бездействията на прокуратурата като държавен орган, на който е предоставена функцията по обвинение в наказателния процес и претърпените претендираните вреди (болки и страдания) от ищеца – дори и когато по реда на възобновяване на наказателните дела това лице не е оправдано, а само е намалено наказанието му, при което има изтърпяване на наказание „лишаване от свобода” над определения размер. Мотиви са налице при направен обоснован логически извод, че процесното изтърпяване на наложено наказание „лишаване от свобода“ над определения срок е довело до настъпването на нематериални вреди (негативни изживявания, болки, тревога и неудобства) за ищеца по спора и такива са установени от данните, изнесени в показанията на разпитания по делото свидетел Г. Н., които не са опровергани от други доказателства. Ето защо, обжалваното решение се явява постановено в съответствие със сочената задължителна практика - ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК. Становището на касатора, изразяващо несъгласието му с изложените от съда мотиви не формира основание за достъп до касация, т.е. то е без значение в производството по чл. 288 ГПК. Същото съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на обжалваното въззивно решение и е относимо едва във фазата по разглеждане на касационната жалба, по реда на чл. 290 ГПК.

По третия въпрос следва да се посочи следното.

Както вече се посочи по - горе в настоящото изложение липсват обосновани допълнителни предпоставки по питането. С разясненията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. се определят критериите за понятието „справедливост“. Според там даденото обвързващо тълкуване това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд е съобразил тези правни разрешения. Обсъдил е в решението си обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства, и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на срока на надлежаването на наложеното наказание, лошите условия, в които е проведено то и негативното засягане на правата на пострадалия в цялостния аспект на неговия живот – личен и социален, създаване на пречки за по – скорошно и успешно интегриране в обществото, вкл. и за трудова заетост. Ето защо при определяне на неимуществените вреди въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от жалбоподателя задължителна практика на ВС и не е налице соченото противоречие. Обжалваният съдебен акт не се отклонява и от правното разрешение, възприето в решение № 52 от 14.03.2016 г. по гр. д. № 4554 / 2015 г. на ВКС, IV г. о. Макар и постановено по дело, със същия предмет - спор по чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОДОВ и основано на идентичен юридически факт както и процесното надлежаване – касае се все за лице, осъдено с влязла в сила присъда, по което е налице възобновяване на наказателното производство, довело до постановяване на същото по вид, но по – ниско по размер наказание – „лишаване от свобода“, двата казуса имат различно разрешение по отношение на присъденото обезщетение. То се дължи на различните факти по двете дела, доколкото пред касационната инстанция по горното дело е била налице висящност на производството по иска за вреди само до размера от 5 000 лв. и това е определило пределите на произнасянето й (първоинстанционното решение в това производство не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която искът е отхвърлен до пълния предявен размер 50 000 лв.) с присъждане на сумата. Затова липсва основание за достъп до касация и по този въпрос.

Отсъстват предпоставки в приложно поле и на основанието по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК, тъй като така повдигнатият въпрос няма характеристиката на правен по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК, защото касае фактическото изпълване на съдържанието на понятието „справедливост“ и е въпрос на преценка на събрани по конкретното дело доказателства. А преценката на доказателства е относима към дейността на съда по разрешаване на материалноправния спор, т.е. тя е въпрос по съществото му и е свързана с правилността на решението, която обаче е извън обсега на проверката за наличието на основания за селекция на касационната жалба, в производството по чл. 288 ГПК.

Вън от горното, не са мотивирани и допълнителните основания от състава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – т.е. релевантният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона (в едната хипотеза), както и за развитието на правото (в другата), според указанията и изискванията по т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК.

В обобщение, касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.

По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение